София, 2008г., СУ “Св. Климент Охридски”, Исторически факултет, катедра „Археология“ дисертационен труд за присъждане на образователна и научна степен „доктор”
докторант: АЛЕКСАНДЪР СТАНЕВ
научен ръководител: доц. д-р СТЕФКА АНГЕЛОВА
взето от:
ІІ
ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТИ
ИЗТОЧНИТЕ ГЕРМАНИ И БАЛКАНСКИТЕ ПРОВИНЦИИ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ
Настоящата глава има за цел ретроспективно да изложи достъпната информация от базата писмени данни, отнасяща се за историческите събития, свързани с източногерманските етнически общности и балканските провинции на Източната Римска Империя.
Произведенията на античните автори, историческите съчинения, официалните документи, религиозната и теологическа литература, речите, писмата, поезията представляват основния извор на познанията за древната действителност (1). Техният критически прочит и анализ, извършван от съвременните изследователи, до голяма степен изясняват сложната картина от края на Античността и началото на Средновековието.
ІІ. 1. Проблемът „етноними”
Преди да се подходи към представянето на историческите събития трябва да се уточнени историческото съдържание на термина „източни германи” (2). Според приетата доктрина, около границата на новото хилядолетие, германските етнически общности се разделят на три големи етно групи, обособени на базата на диалектните форми на езика -западни, северни и източни.
––––––––––––
забележки към страницата
(1) При използването и анализирането на писмените данни е необходимо да се отчетат няколко основни положения – какво е естеството на произведението, какъв ефект е търсен с неговото написване, как автора е черпил информация – от преки наблюдения или е ползвал други източници, дали може да се говори за обективен тип извори или за идеологическа или пропагандна литература и не на последно място проблема с точността на превода на даденото съчинение (дали е извършван от чисто филологическа гледна точка или са спазени историческите, географски и етнографски традиции).
(2) В настоящия дисертационен труд с „източни германи”, „готи”, „гото-гепиди” и др. се свързват термини като „народ”, „племе”, „етнос”, „племенен съюз”, „етнически конгломерат”, „племенна формация” и др. Всички термини са използвани като технически, без да се влага етнически смисъл. В настоящата работа не е поставено за цел анализирането на социалния и политически тип етнически образувания.
––––––––––-
Сведения за подобно разделение се откриват в произведенията на Плиний (3) и Тацит (4). Западните германи представляват многобройна общност, разполагат се между р. Рейн и Весер и според изворите се разделят на три големи групи – Ingaevones (англи, сакси и др.), Herminones (лангобарди и др.) и Istaevones (франки) (5), а като отделен клон формацията на Semnones (свеви, алемани). Северните германски народи остават в земите на Скандинавия (дани, суедити, юти и др.) (6), докато източните се разселват в междуречието на Одер и Висла.
В историческата наука още съществуват няколко спорни момента относно принадлежността на отделни германски етнически общности към източния клон. Причини за това могат да се търсят, както в липсата на сигурни писмени свидетелства относно техния произход и изходни територии, така и в индивидуалния исторически път, по който се развива всеки един народ.
Така например в изследването си за варварите от времето на Великото преселение на народите, В. Буданова изготвя списък с етноними на племенни обединения, племена и клонове на племена, между които и тези с източногермански произход (Буданова, В., 2000). Опирайки се дословно на писмените данни, племенната схема би изглеждала по следния начин ( виж таблица 1).
Подобно представяне крие редица спорни моменти. От една страна като дискусионна може да бъде поставена етническата принадлежност на отделните етнически групи. Такъв например е проблемът с бастарните. За тях се предполага, че имат скитски, скито-тракийски, келтски, германо-келтски, германски (източногермански) и дори персийски произход. Исторически се регистрират в гетски, тракийски, илирийски, сарматски и източногермански контекст, а археологически се свързват със Зарубинецката култура, която има характеристиката на късен келтски Латен.
Аналогична ситуация има при племенния съюз на лугите, където съществуват различни теории не само за етническата му принадлежност, а дори за отделените племена, влизащи в него (7). Относно техния произход има няколко различни виждания – късни келти, германи, ранни славяни или съчетание от тези етноси. Археологически се свързват с носителите на Липицката култура.
–––––––––––
забележки към страницата
3 Plinius, Historia Naturalis, IV, 99-100
4 Tacitus, De Origine et situ Germanorum, 2
5 Tacitus, Germ., 2
6 Jordanis, De origine actibusque Getarum, ІІІ, 22-23
7 Според Tacitus в състава на лугийското обединение влизат Harii, Helveconae, Manimi, Helisii and Naharvalos
(Tacitus, Germ., 43, 3), докато Claudius Ptolemaeus представя за такива Omani Diduni и Buri (Claudius
Ptolemaeus, Geographia, ІІ, 10, 10)
––––––––––––––
Последната показва елементи от дакийския културен кръг, силни келтски традиции и германски инфилтрации. При голяма част от останалите народи в различна степен е изяснено тяхното
историческо развитие. Бургунди, руги, скири, тайфали и херули са описани в античната историческа литература, известни са земите които населяват, имената на техните владетели; активно участват в политическите събития; достигат до различно ниво на държавност.
Още по-акцентирано е вниманието върху трите най-популярни народностни групи – вандали, гепиди и готи. Това са народите, чиито действия намират най-голямо отражение върху късноантичната история на цяла Европа. С техните имена се свързват материалните свидетелства, обособени в археологически култури (Пшеворска, Черняховска, Сънтана де Муреш). По време на своя исторически път те се разселват от Балтийско море до Северното Причерноморие и Приазовските степи, преминават през Балканите и Средна Европа и достигат до Италия, Испания и Северна Африка.
Друг спорен момент се явява засвидетелстването на отделни етноними. Основен проблем, който се наблюдава, е тяхната нестабилност в съчиненията на отделните античните автори. Пример за това може да се даде с името на готите. Първите писменни данни датират от времето на Страбон, Плиний, Тацит и Клавдий Птолемей. В “Geographia” на Страбон се съобщава “Βούτωνας” (8). При Плиний и Тацит е представено съответно като “Gutones” и “Gotones” (9). Във ІІ век Клавдий Птолемей работи с различни термини в своята “Geographia” – “Γούται” и “Γύθωνες” (10) (Wolfram, H., 1990, 20, 12 f.).
Едва през ІІІ век се утвърждава етнонима “Gothi” (11). Анализирането на етнонимите на готите може да бъде допълнително разширено. Така например в „Getica” на Йордан са описани етническите общности, имащи според автора готски произход: „Ansi”, произлизащи по пряка линия от рода на самия Амал (12) и „Vidivarii”, живеещи на устието на р. Висла, смесени от различни народи (готи, гепиди и балти) (13); (Wolfram, H., 1990, 23; Буданова, В, 2000, 138-139, 182). Тяхното съществуване не е потвърдено от друго историческо свидетелство, нито пък може да се регистрира по археологически път. Други наименования показват политическа структура (готи-тераксити) (14) или географското местонахождение (готи-трапезити) (15). Традиционен проблем при писмените извори е свръх използването на етноними, които не само стават нарицателни за своето време, но продължават да се употребяват дълго след като техните носители са слезли от историческата сцена.
–––––––––
забележки към страницата
8 Strabo, Geo, VІІ, 1, 3
9 Plinius, Hist. Nat., IV, 99-100
10 Claudius Ptolemaeus, Geo, ІІ, 11, 16 и ІІІ, 5, 8
11 H. Wolfram представя идеята за хронологическа приемственост на имената: в първите векове те се подвизават като Gotones и Γούται; в ІІІ век са назовавани Gothi; ІV век Greuthungi и Tervingi; след ІV век Ostrogothae и Vesegothae (Wolfram, H., 1990, 23-24).
12 Jord., Get, ХІІІ, 78-79
13 Jord., Get, ХVІІ, 96
14 Името произлиза от “τετράκις” (= четири пъти), което може да се интерпретира като обединение от 4 племена (Пиоро, И. С., 1990, 53)
15 Съществуват две версии: едно от племената участвали в обсадата срещу гр. Трапезунт от 257 г., от което са заловени голям брой пленници (Пиоро, И. С., 1990, 54); клон на готите, живеещ по бреговете на Керчанския провлак, а в последствие с хунското нашествие се придвижват към Таманския полуостров (Буданова, В. П., 2001, 375)
––––––––––––––––––
В резултат на това наименования като „скити”, „готи”, „хуни” придобиват своеобразен характер – по-скоро нарицателен или обобщаващ, отколкото реално излагащ историческите факти. Използването на подобни „термини” силно затруднява работата на съвременните изследователи, водейки често до противоречия и конфликтни теории.
Акцентът в настоящия дисертационен труд е насочен към народите от източногерманския културен кръг, чиито исторически път е тясно свързан с долнодунавските провинции във времето на V-VІ век. Изложените по-долу свидетелства, подкрепени и от археологическия материал, насочват вниманието основно към народите от т. нар. гото-гепидски културен кръг. Въпреки динамичната среда, съпътстваща разселението на варварските народи, е възмож но да се говори за „традиционни земи” за заселване, в които дадена етническа група може да бъде проследена в продължителен хронологически период.