Мечислав Доморадски. „Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)„, София, 1984г.,
взето от:
https://chitanka.info/text/36243-keltite-na-balkanskija-poluostrov-iv-i-vek-prne/13#textstart
Уважаеми приятели ! Продължавам с откъси от изследването на Мечислав Домарадски за келтите. Авторът е и към днешна дата е най-добър специалист по келтология /той почина през 1998г./. Приятно четене !
Човек и общество.
Вярвания и религия.
Друидите (келтските жреци) съставяли третата класа. Те са едно от най-интересните явления в келтския свят и еднакво интригували както античните автори, така и съвременните историци.
Дали тяхното общество е имало затворен характер и функциите са били наследствени? Оскъдните сведения съобщават, че върховният друид бил избиран чрез гласуване или свещена борба между кандидатите. По-вероятно било друидите да са били подбирани сред добре проявяващите се келтски младежи.
Младите кандидати за жречески сан усвоявали учението на друидите в продължение на 20 години. Използуването на писменост при предаването на жречески знания било забранено, въпреки че келтите познавали гръцката и латинската азбука, а и по-късно създали келтската писменост огам. Всички знания са научавали наизуст. Кандидатите за жреци получавали различна степен в зависимост от знанията си и срока на обучение.
Най-ниската степен била на бардите (поети, певци), следващата на ватесите (пророци, гадатели) и най-висока степен на друидите. Последните изпълнявали функциите на жреци, гадатели, учители, поети, лекари и съдии, т.е. обединявали функциите на двете по-ниски степени и ги обогатявали с други знания. Друидите живеели в отдалечени места, в горите и пряко не контактували с населението. Всички друиди се събирали веднъж на годината в дъбова горичка на територията на племето карнути. Въпреки своето отшелничество друидите имали последната дума при вземането на важни политически решения на келтските вождове.
Цезар съобщава, че Дивитиакус, главен друид на племето едуи, водел политика, противоположна на тази на краля на племето. Естествено друидите били централна фигура при жертвоприношенията, култовите обреди и на празничните тържества.
Авторитетът на друидите сред техните съплеменници се утвърждавал от убеждението, че те били пазители на всичко най-добро и най-честно. Етичността била важна страна в поведението на друида. Друидите били учители на галите, поддържали училища за всички желаещи да получат знания. Те препредавали галската историческа традиция, съхранявали духовното наследство, били олицетворение на келтската култура и достойнство. Естествено е тогава, че при всеки опит да се покорят галите първите посегателства се извършвали срещу друидите. Въпреки големите преследвания на римляните срещу друидите в Галия те се срещали до IV–V в. от н.е., а в Британия и до по-късно.
В пренасянето и съхраняването на келтските вярвания, култура и съзнание за връзка с отечеството при заселването на галите на нови територии друидите играели главна роля.
Интересна е информацията, предадена от Страбон, за племената, обитаващи Галатия в Мала Азия. Тук, далеч от своята родина, галите избрали една дъбова горичка за оброчно място (друнеметон), пазено от друидите. В тази свещена за цяла Галатия обител извършвали своите култови обреди всички галатски племена от Мала Азия (а може би и от Тракия).
Античните автори предават значителна информация за оброчните места и светилища на келтите. Съществуването на менетон, друменетон (свещена гора) у галатите освен от Страбон (за Мала Азия) се споменава и от Цезар (за карнутите по долината на Сена) и от Лукиан (за келтите около Масалия) и т.н. Тези дъбови горички (както подчертават някои автори) вероятно представлявали в развитието на келтската култура най-ранната форма на култово място, която запазила своето значение и през гало-римската епоха.
Античните автори споменават и за култ към извора, който е засвидетелствуван и археологически. Богати и съдържащи разнообразни предмети (оръжие, накити и др.) са култовите места в езерото Нойшател край Ла Тен или в извора край гр. Духцов (Чехия). Интересно откритие е направено в изворите на Сена, където са открити вотивни дървени фигурки, изобразяващи хора, отделни части от човешкото тяло или, което е и най-любопитно, човешки вътрешни органи
Едновременно с разпространението на опида в келтския свят се появява нов тип култово място — същинското светилище. В литературата тези светилища често се означават с дума Viewreckschanzen, предаваща тяхната характерна форма. Това са равни пространства, оградени със земен вал, с четириъгълна форма, най-често правоъгълник или квадрат, а по-рядко кръг (рис. 21). Те са с различна големина, но средните им размери варират около 80 х 80 м.
Изцяло е разкопано едно от светилищата от този вид при с. Холцхаузен в Бавария. В един от ъглите са открити основи на правоъгълна постройка с дървена колонада покрай нея. Пак по периферията, на еднакви разстояния една от друга, са три дълбоки ями със следи от жертвоприношение (рис. 22). Такива ями, в някои случаи дълбоки до няколко десетки метра, се срещат на всички разкопани досега светилища. Интересни са резултатите от разкопките на светилището в с. Либенице (Чехия), където неговият правоъгълен план и ранна дата (ЛТ Б) го определят като прототип на по-късните квадратни светилища.
В Галия, както и в други части на келтския свят през гало-римската епоха, се разпространяват каменни светилища. Само в южните части на Централна и Западна Келтика, т.е. териториите, съседни на елинистическия свят, се строят каменни светилища още в предримския период. Най-известни светилища са откритите на територията на келто-лигурийското племе, живеещо при устието на Рона. Това са светилищата в с. Рокепертюз, с. Антремонт, с. Сен-Реми-де-Прованс и др. (всички във Франция). Те имат корени в старата лигурийска култура, върху която през III в. пр.н.е. се е напластила келтската.
Най-важното светилище от известните досега безспорно е това в Антремонт, разположено близо до централната крепост на племето салуви. То било унищожено от римляните през 123 г. пр.н.е. В основите на правоъгълното светилище били открити 15 човешки черепа. Към светилището водела дълга около 100 м алея, фланкирана от човешки статуи (вероятно хероизирани мъртъвци), които държели в ръце отрязани глави. Алеята завършвала при правоъгълна постройка с ниши, в които също били поставени отрязани глави (обр. 21). Такива изображения имало и върху колоните на постройката. Очевидно светилището било свързано с широко разпространения в келтския свят култ към отрязаната глава. Неговата същност въпреки богатата изворова база (писмени сведения, дребна пластика, скулптура, изображения и т.н.) не е напълно изяснена.
От тази територия са известни и светилища, посветени на други божества. Така например в Рокепертюз поставените статуи са в поза на Буда (обр. 22). Такава поза се среща в Европа само в келтската култура (например върху известния котел от Гунденструп). Някои от статуите държат на кръстосаните си крака отсечени глави.
Вярванията на келтите са многостранни и сравнително добре засвидетелствувани в различните видове извори. В общи черти те не се различават от останалите индоевропейски религии. Подобно на другите „варварски“ индоевропейски народи в тях са запазени много тотемични елементи и магията често се смесва с религията.
Към най-старите келтски вярвания може да се отнесе хтоничният по характер култ към матроната, засвидетелствуван чрез археологически (статуи, надписи и т.н.) и писмени извори. Изображенията представят три седящи възрастни жени, всяка от които съответно кърми дете, държи рог на изобилието или подноси с плодове. Тази символика ясно илюстрира характера на култа към матроната, за който по-точни данни липсват.
Друго, също така старо божество, е Епона, чието име е свързано с келтското название на кобила. В изкуството тя е представена яздеща или водеща коне, облечена или гола (обр. 23). Седнала, държи атрибутите на матрона, а яздеща — клонче от дърво. Съчетаването на коня, символ на соларния култ, с хтоническите атрибути разкрива интересната симбиоза във функциите на богинята. За широкото разпространение в келтския свят на култа към Епона свидетелствуват нейните често срещани изображения. Около 30 локални божества с различни имена мотат да бъдат идентифицирани с Епона.
Други божества съдържат подчертан тотемичен субстрат. Следи от култа към мечката могат да се забележат в божеството Артайос или Арцио. Култът към глигана е засвидетелствуван в надписа от с. Лангер (Франция), в който е споменат Меркурий с епитета Моккос (от галийската дума moch, която означава свиня). Във връзка със същия култ е често срещаното като име или приставка „ебуро“ (от галийско epto, означаващо дива свиня — Ебуробрига, Ебуракус, Ебурни). Популярността на този култ в предримския период се вижда и в множеството фигурки на глиган от латенската епоха (обр. 24). Значително по-слабо разпространено е почитането на бика (Тарвос). От тотема елен вероятно произхожда божеството Керпупос, изобразявано с еленски рога. Той подобно на Епона е много популярен в келтския свят.
Коп, мечка, глиган, бик, елен — това са тотеми на келтите от периода преди обособяването на тяхната религия на един по-висок стадий (обр. 25). Но не само животни се срещат като тотеми у тях.
Същото се отнася и до някои растения и особено до дърветата дъб, ябълка, бук, орех и т.н.
Към представените по-горе култове трябва да се спомене и един друг вид божества, кои го се появяват във връзка със соларния култ. Тези божества са предимно мъжки и често се изобразяват като воини.
Не е известно дали е съществувал ясно изразен общокелтски пантеон и общокелтски божества. По-скоро би трябвало да се търсят най-характерните черги на отделните божества, отколкото тяхната точна идентификация. Най-важните са трите мъжки божества Таранис, Есус и Тевтагес. Таранис е често изобразяван с чук (аналогия с германския Тор) и се среща с друго име — Суцелос. При името му стоят нееднократно епитетите: най-голям, най-висок и т.н. Есус е божество, чието име означава добър владетел и чийто атрибут е вероятно глиганът. Най-разпространено е неговото изображение като дървар. Последен от тези три божества е Тевтатес, чието име означава единство, но не общокелтско, а на всяко отделно племе. Произнасянето на името му е било забранено.
Огмиос се идентифицира с Херакъл, но не заради силата, а заради големите познания и интелигентност. Често е изобразяван като брадат мъж, на чийто език са прикрепени хора или човешки глави.
Последен от известните общокелтски божества е Беленос, кой го се идентифицира с Аполон. Все още не е изяснено дали той е бил считан за лечител или цар на целия народ.
Оскъдната информация относно соларните божества е резултат от съществуването на редица забрани при тяхното почитане. Много сведения за келтския пантеон съдържа ирландската традиция от ранното средновековие, но тук тя няма да бъде подробно разглеждана, тъй като се отнася до много по-късно време от периода, който се третира тук. Още повече, че след завладяването на Галия от римляните настъпила силна романизация на келтите.
Келтският календар се основава на лунния цикъл и най-старият открит календар се отнася към I в. от н.е. По-късно вероятно под влияние на римската и гръцката култура той е бил синхронизиран със слънчевия цикъл.
Годината започвала в началото на зимата, т.е. около 1 ноември, и се разделяла на две основни части: зимна и лятна. Лятото започвало около 1 май. Най-важен бил празникът на края на летния сезон, т.е. 31 октомври, който имал характера на всички новогодишни празници. Следващият бил по средата на зимния сезон. Краят на зимата се свързвал с нов голям празник — 30 април. Последен важен празник имало в средата на летния сезон.
Всички споменати празници били свързани с култа към огъня, с възраждането и особено с култа към мъртвите, който е бил твърде силен в келтския свят. Основен момент в чествуването им било човешкото жертвоприношение. Всички антични автори подчертават широкото разпространение на този обичай (Цезар, Цицерон, Юстин, Светоний и др.), а Страбон подробно описва такова жертвоприношение:
„… Тези жреци с бели коси, с бяло облекло, носеха вълнени манта, свързани с фибули и медни пояси. Вървяха без обувки, с меч в ръка, пред жертвите. След окичването им с венци, ги завеждаха към басейна, който събираше 20 амфори, изкачваха се по стълбите, довеждаха всяка от жертвите чак до устието на басейна, прерязваха им гърлото и според това, как изтичаше кръвта им, гадаеха. Други жреци отваряха тялото и гадаеха по вътрешностите…“
Освен това имаме данни за съществуването на ритуален канибализъм при келтите, както и пиене на човешка кръв (на жертвите или на умрелите родители).
Широко разпространеният в келтския свят култ към отрязаните глави и черепи съдържа в себе си елементи на дълбоко вкоренения у келтите култ към мъртвите и на канибалистичните прояви в техния обреден живот. Античните автори съобщават, че келтите препарирали, консервирали и съхранявали отрязани глави на неприятели или членове на своите семейства. Те били съхранявани в специални светилища, в къщи или покрай пътищата. Нееднократно тяхната роля поемали изображенията на глави в изкуството — маските.
Култът към умрелите и вярата в задгробния живот заемали важно място в духовния живот на келтите. Сведенията на античните автори съдържат противоречиви данни за схващанията за отвъдния свят. Цезар, предавайки подробни сведения за друидите, казва, че те учели галите, че „техният дух не умира и преминава в друго тяло“. На тази твърде достоверна информация противостоят данните у Валерий Максим, Лукиан и др. Според тях келтите подобно на много други европейски народи вярвали, че има втори, задгробен живот и че душата на човека е безсмъртна.
Дали през латенския период развитието на едно от тези становища не е станало преобладаващо? Археологическият материал показва явна промяна в погребалните ритуали, което предполага и промяна в схващанията за съдбата на човешката душа след смъртта.
До III в. пр.н.е. в целия латенски свят преобладава трупополагането в плоски гробове. В археологическата литература това е периодът на плоските некрополи. Те са разпространени в цяла Европа по време на келтската експанзия. Умрелият в зависимост от социалната си позиция, а вероятно понякога и поради съществуващите обичаи, получавал в различно количество нужните му за задгробния живот всекидневни предмети, понякога и любими домашни животни като кучето например. Често в погребенията се намират и остатъци от храна, поставяна за умрелия, т.е. кости от животни (свиня, елен и др.) и глинени съдове с течни и зърнени храни. Ориентацията на тези погребения е най-различна, а умрелият най-често положен в изпънато положение (рис. 23).
В тези части на келтския свят, в който не се забелязва голямо движение на население (напр. културата Хинсрук-Айфел на територията на днешна Южна Белгия и по средно то течение на Рейн), се запазила халщатската традиция в погребалните обреди. Тя се изразявала в издигане на могили над погребения чрез трупополагане или трупоизгаряне.
За най-ранната фаза на латенската култура (ЛТ А) най-характерни били богатите погребения, срещани на почти всички заети дотогава от келтите земи. Тези погребения в „келтоложката“ литература се наричат „княжески“, но тук този термин няма да бъде използуван поради съществуването в българската литература на друго, по-вярно определение — „богати“. Те били най-често могилни (с изключение в Шампания) и съдържали ясни постхалщатски елементи.
Въпреки локалните различия в тях се намират много общи черти. Умрелият бива погребан в дървена камера, под голям могилен насип (рис. 24). По-често се срещали скелетни погребения, кремации били извършвани единствено в Централна Франция и Източна Келтика (Австрия, Чехия). Умрелият често бил полаган върху колесница, обикновено с две колела. В тези гробове били погребвани както мъже, така и жени. Типичен елемент на гробния инвентар били бронзовите съдове, изделия на етруските и североиталийските производствени центрове. По-рядко се срещали гръцки импорти, които иначе преобладавали в къснохалщатския период. В мъжките погребения било поставяно богато въоръжение (шлемове, мечове, ризници и др.), а и в мъжките, и в женските гробове — богати украшения. Единствено в женските погребения се срещали торкви.
Богатите погребения изчезват в следващия период от развитието на латенската култура, която за много изследователи означава настъпване на „военната демокрация“.
За съществуването на аристокрация в келтското общество през следващите векове и за нейното голямо значение пишат всички антични автори, третиращи този въпрос. Най-меродавен източник за келтската действителност са дневниците на Цезар, където подробно се описва структурата на келтското общество и голямото значение на аристокрацията и династическите домове през I в. пр.н.е. в Галия. Сред археологическия материал от този период няма никакви богати погребения. Тези факти дават основание да се предполага, че изчезването на богатите погребения е свързано с промени в духовната култура на келтите и по-точно в идеологията на тяхната аристокрация. Такива процеси могат да се проследят в развитието на различни култури и народи, между които и в Тракия.
Среднолатенският период е време на съществени изменения в латенската култура. Промени се извършват и в погребалния ритуал. В последната фаза на раннолатенския период (ЛТ Б) вече се появили погребения чрез трупоизгаряне, които в следващата фаза станали единственият вид погребения. Това били винаги ями, в които били поставени остатъците от кладата и изгорелите кости. Рядко се срещат погребения, при които изгорелите остатъци са положени в глинен съд-урна.
Някои предмети често били ритуално прегънати, т.е. извършено било символичното им „убиване“. Често на кладата били изгаряни и предметите, предназначени за умрелия. За източните земи на латенската култура през този период бил типичен „хоризонтът на погребенията с щемпелувани верижки-колани“ — това били погребения на воини с унифициран инвентар: меч с ножница, копие, щит и верижка-колан, украсена с щемпелуван орнамент (рис. 25). Тези погребения в някои райони се запазвали и през ЛТ Ц2.
Най-значителни промени настъпили във втората фаза на среднолатенския период. Това е време на основаването на опида, на промени в икономиката и вероятно в социалните отношения. Засега не е възможно да се открият следи от латенски погребения — от ЛТ Ц2 и ЛТ Д — и да се реконструира погребалният обред. В някои райони на латенската култура като изключение старият ритуал се запазва и по-късно (напр. при скордиските).
Засега няма обяснение относно причината за тези промени, но вероятно те се дължат на промяна във вярванията за задгробния живот.