Цикъл от 9 разказа „Странникът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“
Уважаеми приятели ! Това е втория цикъл разкази, които започнах да пиша през „проблемната“ 2020г и „по-леката“ 2021г.. Името Мак Роберт също не е случайно. Баща ми се казваше Роберт, а според ирландските традиции Мак Роберт означава буквално „син на Роберт“. Всички теми на моите разкази са свързани с повече или по-малко известни исторически факти за келтите, а основната линия е учението на друидите, което според мен е живо и до днес. Надявам се, че ще Ви хареса. С уважение: Мак Роберт или Сурен Роберт Исраилян.
История Първа
Шон обичаше този малък пъб. Тук винаги имаше хора, но те някак си не се усещаха и човек можеше спокойно да си пийне един хубав наливен Гинес на малките масички отвън.
Това бе едно от удоволствията, които той рядко пропускаше. Бирата някак подреждаше мислите в главата му, което го правеше спокоен и добродушен. Той не обичаше да подхваща разговори с непознати хора в пъб, защото смяташе, че така правят само самотните хора.
Принципно Шон не бе от хората, на които им е все едно, къде да пият бирата, но този малък пъб до гарата и метрото Кингс Крос го спечели като редовен клиент точно заради традиционната атмосфера на публично място, където никой не поглежда другия и не повишава тон.
Той се наслаждаваше на този английски манталитет на Лондон и се чувстваше като човек на мястото си.
Отстрани сигурно изглеждаше като типичен лондончанин, дошъл да си почине след работа.
Но не беше. Шон бе роден в Уелс, дойде тук като студент и вече работеше в една малка банка. Той с усмивка се сети как баба му Гленис в родния Ллантрисант все казваше:
-Дано доживея нашият Шон да стане лондонска „бяла якичка“, ще умра щастлива !
Гленис живееше в този малък град откакто се помни, но това съвсем не означаваше, че животът й бил тих и скучен. През 80-те г. на миналия век тя беше станала член на партия „Плайд Кемри“, която се бореше за независимост на Уелс от Великобритания. Гленис дори ходеше в Кардиф на организираните протести. Тя винаги открито казваше, че автономията на Уелс е недостатъчна и заедно с Шотландия тяхната държава трябвало да стане пълноправен партньор на Англия в Обединеното Кралство.
Обаче когато нейното голямо семейство се събираше на обедна маса, Гленис винаги съветваше децата си да изпращат нейните внуци и внучки в Англия, за да получат добро образование и да направят кариера.
И ето тази препоръка беше определила съдбата на Шон и той стана такъв, какъвто го виждаше баба му Гленис.
Но този подреден живот на банков чиновник се оказа доста скучен и прекалено програмиран, сякаш беше робот. Той беше на 25, тепърва трябваше да прави кариера, тоест да програмира живота си все повече и повече.
Шон въздъхна и отпи от Гинеса.
-Какво правят другите ? – помисли той. – Жени ? – Той се сети да приятелката си Клеър, която, когато не правеха секс, непрекъснато му разказваше за „потенциалните възможности“, както ги наричаше тя, които биха могли да се случат в нейната кариера.
-Виж, представи си, че ми дават важен проект. Примерно, защото някой е в майчинство, друг е зает и случайно се сещат за мен. И аз така го реализирам /аз си знам силата/, че фирмата буквално след два-три месеца започва да печели от него. На мен, естествено, ми предлагат повишение, с еди-каква си заплата, плюс лична кола, – развълнувано говореше Клер.
Тя толкова се „вживяваше“ в тази перспектива, сякаш, вече беше част от нейния живот и най-вече виждаше в това смисъла на нейното съществуване.
-Изглежда в рода си съм имал бунтари, не ми се нрави подредения и спокоен живот, – с усмивка си помисли той, – ама, май, мина времето за борба срещу Империята. – Стана му весело, той се видя като герой от Съпротивата в кораба на Хан Соло от „Междузвездни Войни“
-Дали да не се хвана с някакво хоби, – продължи той с мислите си, – нещо като монети, марки, колички. Но усещаше, че и тези неща не са му интересни, а и Шон не бе от хората, които ще разглеждат нещо с пинцета с часове. Направо му стана зле, като си представи как се любува на някаква марка два часа.
-Не е за мен, – каза си Шон.
Дали пък да не отида в Уелс при нашите ? – изведнъж се замисли той.
Той си представи до най-малките детайли едно подобно пътуване. Как ще му се зарадват, особено двете му племеннички близначки. А след 2-3 часа обилно ядене цялата рода ще започне да го разпитва само за едно – докъде стигна с кариерата. Стана ли високоплатен директор в най-хубавата английска банка ?
– Не, по-добре да отида някъде другаде, – невесело си помисли Шон и изведнъж разбра какво трябва да направи.
-Ще отида на екскурзия някъде в Европа, примерно за уикенда, – бодро си каза той, – така, откъде за започна ? Най-добре да бъда някъде, където не съм ходил.
Шон започна мислено да си прехвърля държавите за пътуване.
-Германия ,– не, ходих сто пъти, сигурно познавам всеки замък там.
-Франция – не, като започнат да питат с едни учудени физиономии: „Как така не разбирате френски;, че половината английски е от нас ?“
-Гърция – не, не е сезон.
-Белгия – не, казват, че имало много мигранти и вече не е хубаво.
-Испания – не, няма да ми стигне един уикенд.
Къде още ?
Така той прехвърли дузина европейски държави и се сети в Австрия.
-Австрия ? Май никога не съм ходил там, – си помисли Шон – Защо не ? Дано имат Гинес !
Той почувства прилив на добро настроение, плати сметката и се прибра с метрото като типичен лондончанин, с хубава идея в главата.
История Втора
Днес бе петък, билетите за Виена бяха купени и хотелът бе резервиран на сносна цена. Клеър сякаш по поръчка спешно замина при своите в Йоркшир и Шон се почувства невероятно щастлив от предстоящата смяна на обстановката.
-Трябва да пътешествам нанякъде от време на време,- помисли той, – това ме прави позитивен и благ.
Той се прибра у тях, събра багажа и след няколко часа вече летеше към Австрия.
+++
Хотелът му хареса; старинна сграда в центъра на града. Той бързо се настани в стаята си и слезе при администраторката. Тъкмо искаше да попита за Гинес, когато администраторката – жена на средна възраст, приличаща на типична австрийка, с голям бюст, светла кожа и сини очи го изпревари и попита:
-За първи път ли посещавате нашия град ?
-Шон реши да бъде честен и каза: „Да !“
-Съветвам Ви да посетите най-известните места във Виена, – продължи жената, – увеселителния парк с Виенско колело Prater, дворцовия комплекс Belvedere и, разбира се, двореца Schönbrunn. Всичко това се намира сравнително близко от нашия хотел.
-Сигурно мъжът й е таксиметров шофьор, – веднага се досети Шон.
Той веднага отговори с дежурна фраза, от рода на „Благодаря, толкова сте любезна !“ и на свой ред попита администраторката дали тук се продава Гинес.
Получавайки положителен отговор, той се успокои, направи се на леко тъпичък и започна да обяснява, че отдавна искал да види тази държава и живота тук, но съвсем малко е учил немски.
-Не се притеснявате, – отговори с дежурна усмивка австрийката, – всички млади хора, като Вас, тук говорят и разбират английския. А Гинес има в нашия бар, но малко хора го харесват тук – съветвам ви да опитате нашето пиво.
Леко и приятно изненадан от това, че все още влиза в категория „млад“, както и от наличието на „неговата“ бира, Шон този път искрено благодари на жената и отиде до бара.
Барът беше затворен ! На входа се мъдреше някаква табелка на немски. Изглежда Шон имаше вид на Попай моряка, останал без кораб, защото при него дойде някакъв мъж с униформата на хотела и го посъветва да отиде на коледния пазар до Ратхауса.
-Няма да съжалявате, глювайнът там е уникален, продават и бира, – каза униформеният. – Не е далеч, две спирки с метрото.
Шон, разбира се, беше чувал за подобни пазари, виждал беше и клиповете във Фейсбук, но никога не беше присъствал на живо.
-Защо не ? – повтори той ключовата фраза, която го доведе тук, – отивам, а след втората бира може да пробвам и този глювайн.
Коледният пазар светеше като новогодишната елха и се виждаше от далеч. Шон влезе и буквално след няколко минути вече не виждаше нищо друго освен безкрайни павилиончета, където развеселените хора купуваха или продаваха какво ли не.
По неизвестна математическа логика и според типичния местен манталитет, търговските обекти се редуваха със същите по размер кръчмички, където още по-веселите клиенти вдигаха шум до небето, пиейки глювайн с половинлитрови халби и замезвайки с апетитно изпечени традиционни наденички.
Вниманието на Шон беше привлечено от магазинче за сувенири и той се сети, че тук може да купи нещо за неговите племеннички. Продавачът веднага проговори на английски и му предложи забавни фигурки на момчета тиролци във вид на ключодържатели, като халката бе направена като пентаграм.
-Защо пентаграм ? – попита с любопитство Шон.
-Това е важен символ, не мога добре да го обясня на английски, – отговори продавачът.
Шон се замисли. Разбира се, той беше виждал „звездния“ символ на много места, но каква е връзката му с Австрия ? Той се сети, как баба Гленис му подари една картичка, когато той бе съвсем малък. На картичката беше изобразен друид, а в ъгъла й имаше пентаграм.
Той купи ключодържателите и няколко други сувенира за роднините и реши вече да се отдаде на почивка, тоест да пие бира.
В съседната кръчмичка нямаше Гинес, предложиха му някакъв Samichlaus и му казаха, че това е традиционна “коледна бира“. Но Шон добре знаеше тези номера – щом не може да се продаде, значи е коледна ! Другата бира бе Ottakringer – Шон никога не беше чувал за нея.
Той се замисли за малко и реши да пробва глювайн.
История Трета
Шон не можеше да повярва на очите си. За пет евро /в цената влизаше и халбата/ му дадоха нещо като топъл чай с парчета лимони или портокали. Той стоеше пред високата желязна конструкция, играеща ролята на маса и се огледаше безпомощно, сякаш искаше, ако не да се оплаче, то поне да сподели с някого мнението си за „златното чайче“. И тогава Шон забеляза самотен мъж на съседната маса, който го гледаше внимателно.
Мъжът беше висок и слаб, с красиво, леко удължено лице и тъмна почти черна коса.
-Явно, не е местен, – си помисли Шон, – тукашните са руси и светлооки.
Очите на мъжа бяха наистина необикновени. Те сякаш сканираха и запаметяваха всичко наоколо. Шон се сети, че е виждал подобни хора в родния му Уелс.
-Явно е турист като мене, – си помисли Шон. В този момент съседът го заговори с приятен мек глас:
-От Испания съм, казвам се Алесандро, но съм бил в Уелс и имам хубави спомени оттам.
Шон се стресна. Много рядко някой беше успявал да разбере, че той не е англичанин, поне в Лондон това почти не се беше случвало. А тук на шумния и препълнен с хора базар толкова лесно го „разконспирираха“.
-Сигурно е стоял до мене, когато купувах сувенирите, – се сети Шон, – продавачът нали ме пита, откъде съм, за кого е подаръкът. Явно съм споменал за Уелс.
Шон все още изпитваше потребност да даде оценка на сделката си с „чая“ и когато на масата, където беше мъжът, се настани една шумна компания местни младежи, той даде знак на събеседника да се премести при него. Мъжът имаше същата напитка и я донесе на масата на Шон.
-Не мислите, че това е жива подигравка на местните търговци ? – язвително започна Шон посочвайки техните халби, – между другото, да знаете къде мога да си поръчам тук Гинес или някаква свястна бира ?
Мъжът се усмихна и каза:
-Не знам дали тук има Гинес, но отсреща продават хубава австрийска Мерцен бира, тя ще Ви хареса. Изчакайте тук, ще Ви взема една.
Събеседникът се отдалечи и след малко се върна с бирата и халбата.
Шон отпи няколко глътки и остана доволен. Всъщност след бирата настроението му се подобри и той реши да побъбри с новия си приятел.
-Изглеждате ми познат, – започна той с усмивка, – някак си ми приличате на моите роднини от Уелс.
-Да, ние имаме далечна връзка с вашия народ, аз съм баск, – отговори мъжът и продължи, – казвам се Алесандро и съм тук по работа, на научна конференция по келтска култура.
Шон също се представи и веднага учудено запита:
-Келтска култура ? Че каква връзка има Виена и келтите ?
-Това е хубав въпрос, – се усмихна Алесандро, – при положение, че старото име на Виена – Виндобона е дадено от келтите. Тук са живели народи с култура, сходна на вашата, в Уелс.
– Келтска култура в Австрия …- повтори Шон и отпи няколко глътки от бирата.
-Чували ли сте за пентакъла или пентаграма ? – попита изведнъж Алесандро.
-Да, – отговори Шон, – чувал съм за това, а днес купих сувенири с този символ, но продавачът не можа да ми обясни значението му.
-Пентакълът е бил измислен от тукашни келтски племена, които го наричали в буквален превод „друидска стъпка“- каза Алесандро. Когато друидът завършвал обучение, необходимо за изпълнение на неговите функции /въпреки, че те не спирали да се учат/, на всяка негова стъпка си личал знакът на пентаграма.
-Никой не знае, как се появавал той, но това показвало, че друидът вече можел да премине през така наречените „Стъклените острови пред бреговете на Британия“, – продължи загадъчно Алесандро. – Тоест друидът вече владеел такива специфични неща като преместване на своето и другите тела в пространството /еквивалент на днешната телекинеза/, четенето на мисли на събеседника и разчитане на пророческите сънища.
Шон замълча, отпи глътка от бирата и попита събеседника си:
-Има ли друиди в днешно време ?
Алесандро направи дълга пауза и каза:
-Друид – това е състоянието на душата. Спомняш ли си, как твоята баба ти е предрекла кариера на банков служител ? И всичко това се случи, нали така ? Хора, способни да бъдат друиди, днес не го правят заради кариерата или парите. Светът е пълен с хора, които дори за миг могат да се окажат в ролята на друид.
Шон се замисли и изведнъж разбра, че събеседникът му знае всичко за него, баба му и кариерата му.
Как го правиш ? – искаше да попита той, но Алесандро изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.
Халбата му стоеше на масата. Шон внимателно огледа всичко наоколо, но познатото лице на испанеца не се виждаше никъде. Той изчака малко, но вече се стъмняваше и Шон реши да се прибере в хотела.
-Странно, – си помисли той, – сигурно съм потънал в спомени и Алесандро е решил да не ме безпокои и си е тръгнал.
Той понечи да допие бирата и тогава видя нещо, което спря погледа му.
Вече се стъмни и отсреща, на мястото, където стоеше Алессандро се появиха две светещи петна, приличащи на следи от човек.
Шон обиколи масата, наведе се и ги разгледа отблизо.
И двете бяха във вид на пентаграм.