Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“
История Първа
Те се срещнаха съвсем случайно в един малък китен град в южна България. Французинът и българинът. И двама говореха английски, обичаха да приказват и да търсят нови приятели и може би затова се сближиха. Срещата, която ги събра, бе свързана с европейските програми, в които единият бе консултант, а другия – модератор на срещата от българската страна.
Двама хапнаха на обяд и не пропуснаха да опитат предлаганото в ресторанта вино. Имаха 20-тина минути почивка и българинът му разказа, че има леля в Париж, към която е много привързан и от време на време ходи да я види.
-Прекрасно, – каза французинът, – и аз съм от Париж, когато се наканиш да идваш следващия път напиши ми, за да можем да се видим на мой терен. Пак ще пием вино, но този път френско.
„Следващият път“ стана по-бързо от очакваното. Лелята на българина се разболя и той реши да отиде във Франция и си купи билет.
Париж отново го впечатли с вечната си младост на усмихнатите хора по улиците, с топлата любезност и готовността да помогнат, особено когато задаваше въпроси за историческите места в града. Леля му, слава Богу, се оправи, и дори го заведе в историческия център на града. Тя говореше добър френски, следеше културния живот и обясняваше за всички промени /а те не бяха големи/ от последното му идване. Той забеляза, че отново, както и преди, доста хора тук не говореха, или не искаха да говорят английски. Така те обиколиха много места, и в късен следобед се прибраха обратно в апартамента на леля. Той почувства приятна умора от впечатленията и дори искаше да си полегне, но се сети за пощата и погледна лаптопа си.
Приятелят му парижанин му беше писал, че предпочита да се срещнат, ако е възможно тази вечер и той ще го чака в 19.00 часа пред подлеза в метростанция Сите. До посоченото време оставаха 3 часа и българинът реши да потвърди срещата, въпреки леката умора.
-Като се разприказваме, ще ми мине, – помисли той, – французинът е много сладкодумен, ще изкараме добре. Може и да е зает в други дни, а пък аз скоро си тръгвам.
С подобни мисли той се подготви и в уговорения час вече стоеше до колоритната метална конструкция пред подлеза на метрото с надпис „Metropolitain” в стил „Арт Нуво“.
Приятелят му дойде точно навреме. Вървяха пеш буквално няколко минути и влязоха в неголям ресторант с плътно затворени щори. Всъщност „влязоха“ бе неточната дума. Бяха спрели пред заключения вход към ресторанта, парижанинът почука на вратата, продиктува на домофона номера на резервацията и чак тогава двамата приятели успяха да влязат вътре.
Ресторантът беше сякаш копиран от някакъв стар филм с приглушената музика, ъгловите мебели по сепаретата, скриващи публиката и акустиката, намаляваща до минимум звука на разговорите.
-Тук има добра кухня и прекрасни вина, – каза парижанинът, – предлагам ти аз да поръчам и за теб, защото има традиционни специалитети. Какво ще кажеш за филе от месо на младо теле, напоено с мляко ?
-Доверявам ти се напълно, – отговори българинът, – пък и вкусът към вината при нас съвпада.
И така тръгна хубава приказка на двамата приятели. Французинът поразпита за две-три имена в България и им предаде поздрави. Те хапнаха и пийнаха, българинът забеляза, че в залата се пуши и видя цигарите на приятеля си на масата. Той се сети за подаръка, който леля му му купи днес – оригинална Zippo запалка с интересен знак от двете страни, нещо като плетеница. Подаръкът бе у него и той и извади запалката и я показа на приятеля си. Парижанинът похвали подаръка и попита:
-Познаваш ли знака на запалката ?
-Не, – каза българинът, – нищо не ми говори, нещо средновековно или готика, но е красиво, леля ми има вкус.
Парижанинът пак погледна знака и каза:
-Това е любовният възел.
-Така ли ? – каза развеселено българинът, – идеално, значи ще ми върви в любовта.
-Преди много векове хората, които са правили подобни символи, били част от моя род, – каза замислен французинът, -но сега никой не им обръща внимание или пък ги използват за фетиш.
Любопитството завладяваше съзнанието на българина /не без помощта на хубавото френско вино/.
-Защо се нарича любовен знак ? – попита той.
Парижанинът взе запалката и я наклони леко под ъгъл – изведнъж в плетеницата българинът видя съвсем ясно четири сърца.
-Уха, – каза той, – не съм очаквал, има ли и други подобни символи ?
-Стотици, – отговори французинът.
-Ти каза, че имаш някакво отношение към това, мога ли да попитам, какво е то? – попита отново българинът. Лицето на парижанина стана сериозно.
-Добре, ще ти кажа, – отговори той, – но преди това искам да знаеш че не съм французин.
Парижанинът каза последното толкова тихо, че българинът не толкова чу, по-скоро разчете по устните текста.
-Не бери грижи, – усмихна се събеседникът му, – и аз не съм българин. Французинът го погледна с истинска почуда.
-Приличаш ми на истински българин, – все още не вярваше той, – и какъв си ?
-Арменец, – отговори „българинът“. Ако си спомняш, аз се казвам Вартеван. Аз съм натурализиран българин с арменско потекло. Значи, за мен се уточнихме, а ти какъв си „mon ami” ? Знам, че се казваш Ален, нали това е френско име ?
Парижанинът вдигна глава и гордо каза:
-Аз съм Брейж ! – и погледна приятеля си.
-Съжалявам, но не знам тази дума, обясни ми я, – каза учудено Вартеван
Парижанинът го погледна приятелски и попита:
-Чувал ли си за келтите ?
-Виждал съм келтски воини по филмите, сещам се за някакви варварски народи в Англия, – каза неуверено арменецът.
Ален бе напълно доволен от отговора на приятеля си:
-Един от тези, както ги наричаш „варварски“ народи е моят. Родът ми е от Региона Бретан, в северозападна Франция, ние сме бретонци, на нашия език се произнася „Брейж“ и сме един от келтските народи.
Вартеван почувства леко неудобство, но не от поведението си. Като всеки източноевропеец, той имаше самочувствие на „много по-образован като цяло от западняците“ и сега явно не беше наясно за нещо, свързано и със знака върху лелиния подарък и с приятеля му /тя тогава май нищо не каза за знака, той щеше да запомни/.
-Разкажи ми за келтите, – помоли той с голямо любопитство, за да навакса „белите петна“ в знанията си и за всеки случай пийна голяма глътка вино.
-Има много за разказване, но повечето неща ще ти объркат стереотипите, – отговори спокойно бретонецът, – като например факта, че келтите са били пръснати из цяла Европа, строили са големи градове, наричани „цитадели“ и пътища, по-здрави от римските, имали са толкова качествено селско стопанство, че доста неща от тях и до днес се използват по света, включително и в България. От келтите имаме плуг и коса за косене. Те са били велика цивилизация, която е била затрита от римляните.
Вартеван слушаше Ален и имаше странно усещане, сякаш всичко казано беше толкова близко и познато, все едно говореха за съседни приятелски народи. Бретонецът усети тази промяна и въодушевен продължи:
-Ти ме попита за келтските символи. Една от типичните „свещени“ украси на келтите, наричана „Torque“ /а в българския език дори има специална дума за нея „торква“/, вероятно е била позната и носена от траките. Латинската дума за „кон“ идва от галската „caballos”, а Галия е била една от най-големите територии на келтите. И накрая, виното, което в момента пием със теб нямаше да бъде хубаво и френско, ако келтите навремето не били засели и обработили първите лозя тук….
Изведнъж Вартеван сякаш се сети за нещо, погледна отново запалката си и видимо развълнуван прекъсна приятеля си:
-Извинявай, би ли ми показал отново любовния знак ?
Леко учуден Ален взе запалката и я наклони точно под определен ъгъл.
-Приятелю, – каза тихо Вартеван, – това е орнаментът на нашите хачкари – свещените кръстове. Ние с вас имаме обща култура и вероятно общо минало.
История Втора
Два дни след завръщането си в България Вартеван вече си седеше у дома и все още не искаше да забрави красивите парижки гледки. Той си спомни за срещата с Ален, хубавото френско вино и си представи как приятеля му крачи по Шанс Елизе, видим отдалече заради непокорния си червен шал и същия на цвят каскет.
Изведнъж той се сети за фразата на бретонеца, че траките вероятно са носели подобни на келтските торкви. Той, разбира се, отдавна беше проверил в лаптопа си за връзката на арменците с келтите, но това, което намираше, приличаше по-скоро на някакви кухи сензации. Единственото, което успя да намери, бяха орнаментите на двата народа и те наистина много си приличаха.
-Може би, ако се разровя и намеря някаква информация за келтите в Тракия, ще открия и връзката с нашия народ, – помисли си той. – Съмнявам се нещо да излезе, все пак сме доста отдалечени. Дано има някой български изследовател, пък ако има и жив учен, ще се срещна и ще разбера всичко.
Той набра на лаптопа думата „келт“ на кирилица, мислеше да изпише отново на латиница, но го домързя и реши да пробва така. Компютърът послушно се оживи и след секунди му даде отговор, който го остави без дъх.
52 автора. Петдесет и двама български учени, повечето от тях известни имена на българската историография от 19 век до днес са написали на български език изследванията по келтска тема. Гаврил Кацаров, Братя Шкорпил, Константин Иречек, Мечислав Домарадски, Иван Дуриданов, Божидар Димитров – арменецът не вярваше на очите си. Той търпеливо прегледаше всички линкове и намери съвременни действащи изследователи, дали своя принос за келтите.
Но най-голяма сензация го чакаше по средата на списъка. В земите на днешна България е имало и келтско царство, наричано Тиле. Тоест, той се намираше в земите на келтите и съответно те са били на много по-голяма територия от „Англия-Франция-Ирландия“. А щом са били в цяла Европа, сигурно са имали контакти с неговия народ !
-Но защо нищо не знам ? – си помисли той. Той започна да разбира , че докосва една от добре пазените тайни на България и реши да де захване с тази тема.
+++
Сякаш всички се наговориха да убеждават Вартеван, че „бялото е черно“. Първо една позната, директор на местен исторически музей, като разбра за интереса му към келтите каза:
-Остави ги тези разбойници. Те не заслужават твоето внимание. По-добре се захвани с връзката на българите с древна Армения. Има толкова много интересни неща между нашите народи, а ти се хвана с варварите.
В същия музей, когато Вартеван показа запалката от Париж с келтските знаци, служителите го погледнаха иронично и препоръчаха да прочете статии на Тодор Герасимов, в които той твърдеше, че келтите са били с по-ниска култура от траките и са копирали всичко от другите народи.
Обаче арменецът не се отказваше и така стигна до ръководителя на голям български музей в София. Директорът, приятен интелигентен човек, дори външно приличащ на типичен учен, на въпрос имало ли е келтско присъствие в земите на съвременната България, отговори необичайно кратко:
-Да, разбира се.
Окрилен от този отговор, Вартеван продължи:
-Питам Ви, защото някои келтски символи доста си приличат с нашите и ми е интересно, дали няма някаква връзка през Тракия между арменците и келтите.
-Възможно и да има такава връзка, но аз не съм специалист, – каза директорът.
-Мога ли някъде да прочета за това ? – попита Вартеван
-Не знам къде, освен в научните трудове, можете да намерите такава информация, – каза директорът с безстрастен глас.
Арменецът усещаше някакво напрежение, сякаш докоснал нещо, за което не трябваше да се говори.
Срещата бе към края си, когато Вартеван се сети да попита:
-А Вие какво знаете за келтите ?
Директорът го погледна с изпитателен поглед и изведнъж се усмихна и каза:
-Добре, оценявам Вашата упоритост, ще Ви разкажа само за една случка.
-През пролетта на 335г. пр.н.е по време на похода на Александър Македонски срещу тракийското племе трибали при него дошли келтски пратеници. По време на срещата царят ги попитал: „Има ли нещо, от което да се страхувате най-много“, надявайки се да кажат, че той е най-голямата опасност. Според биографа на Александър Македонски – Плутарх, те навели глава и му отвърнали: „Единственото от което се боим е да не би небето да падне върху главите ни, всичко друго можем да преодолеем“.
Директорът разказваше в видимо удоволствие, а през цялото време Вартеван забеляза, че ученият явно знаеше доста исторически подробности, лица и дати около това събитие.
„Той е подготвен по темата, но по някаква негова логика не иска да го показва“, – помисли Вартеван.
Изведнъж арменецът се сети за неговия ирландски приятел Брейдън, който подобно на бретонеца също беше свързан с келтските народи.
-Ето къде е отговорът – развълнувано помисли Вартеван и любезно се сбогува с директора на музея.
Вартеван знаеше, че ирландецът не обичаше да говори по телефона и излизайки от музея веднага му изпрати имейл с молба за среща.
История Трета
Ирландецът дойде на срещата навреме и те, както миналия път, седнаха в кафене на масата, която е бе наполовина на слънце /за ирландеца/, а другата й половина бе в сянка /за Вартеван/.
От предната среща арменецът вече знаеше, че Брейдън е събрал доста информация за келтите в България, затова започна малко неформално:
-Искам да ви попитам нещо важно, – каза Вартеван с леко вълнение, – нещо, което не мога да разбера и усещам някаква тайна.
-А то е ? – попита ирландецът с лека ирония /тези арменци много обичат да изглеждат сериозни !/.
-Защо никъде в България не се говори за келтите ? Намерих в интернет доста имена на прочути български историци и археолози, писали по темата, разбирам, че има открити келтски артефакти в България, включително и свързани с келтското царство Тиле. Какво става ?
Ирландецът мълчеше.
Паузата стана доста дълга и накрая Брейдън каза:
-Аз знам отговора, но не съм сигурен, дали ще го приемете.
Вартеван се стресна от този неочакван развой на събитията:
-Аз да приема ? А защо не ? Казвайте, ще приема всичко, нали с Вас имаме келтска кръв, – той се опита да го удари на майтап.
-Добре, – каза ирландецът, – да ви попитам, имате ли политически ангажименти и по-точно фен ли сте на комунистите ?
Събеседникът му се развесели и каза:
-Ирландецът в България пита арменеца от Русия, дали харесва комунистите – о, не мога, това е въпрос за книгата на „Гинес“. Не съм фен на комунизма, – отговори весело той.
Ирландецът продължи със сериозен тон:
-Добре е да научите истината, защото от мен не искат да чуят за това.
Той взе ръката на арменеца и го погледна със странен неподвижен поглед и в следващия момент събеседникът му сякаш се разтвори във въздуха.
+++
Арменецът не смееше да мръдне, въпреки че в помещението бе доста топло. Той веднага позна това място – Зала 1 на НДК в София, но защо и как попадна тук, нямаше никаква представа.
-Някак си се пренесох в миналото, – реши той, когато видя голям транспарант зад трибуната с надпис „Пленум на БКП – 11-12 март 1963г.“ На сцената седяха хора, имаше и докладчик, който тъкмо в този момент каза:
-И накрая имам въпрос към Президиума. От различни партийни организации в цялата страна получавам информация за намерени археологически находки, свързани с келтската култура . Броят им расте. Ние не разполагаме с келтски специалисти, а най-добрите са в Франция, Великобритания и Ирландия и трудно могат да се привлекат. Как ще реагираме, другари ? – попита докладчикът. Възрастният човек в средата на Президиума попита:
-Какви са тия келти и какво правят в България ? Не бяха ли те варварски племена от северна Европа, тоест доста далече оттук ? Ние с нашите македонци не можем да се оправим, сега пък келти. И дали е доказано, че са келти, да не би да са траки ? След малко в Президиума се изправи друг човек, който каза:
-На младини и аз като студент помагах на археолозите и често първоначалните им оценки излизаха грешни. Няма как да имаме келти тук, вероятно това е част от разнообразната култура на траките, за изследването на която отпускаме немалки средства. Нека учените пак да огледат нещата, сигурен съм, че бързо ще открият грешката.
-Да, така е добре, – каза възрастният човек в средата на Президиума, – отбележете това като решение на Пленума.
На Вартеван му се плачеше, той вече разбра за каква тайна ставаше дума, но не можеше по никакъв начин да промени нещата. Партията е решила – край. Дори и да предизвика някаква дискусия, какво можеше да направи той, в най-добрия случай да го пратят в лагера Белене за тридесетина години. Той се отпусна в креслото и изведнъж видя кафето пред себе си – отново бе в съвременния живот.
-Разбра ли истината ? – попита ирландецът, – и до днес по Вашите музеи е пълно с келтски артефакти с надпис „тракийски“, а в Царевец, когато видях снимката на обеца с орнамент и попитах, дали не е келтска, ме погледнаха като на луд. „В Царевец келтска – тоз не е добре !“ Лошото е това, че някои учени знаят и мълчат, защото могат да изгубят длъжности, заплати, престиж.
Арменецът слушаше внимателно, но не пропусна да попита:
-Ти ме пренесе в миналото, как става това ?
Ирландецът го погледна внимателно и каза:
– Когато навлезеш достатъчно, сам ще разбереш.
Ирландецът стана и каза:
-Ще трябва да се прибирам. Ето ти един линк, в които ще намериш информация от българските археолози по темата.
Вартеван се сбогува с ирландеца и веднага отвори линка на телефона.
На сайта пишеше за археологическа експедиция, която открила десетки келтски монети, както и запазени части от келтска пещ, предназначена за монетосечене, в близост до Царевец. Имаше доста техническа информация, инвентарните номера на находките и подробни описания на откритите артефакти. Също бе посочено, че няколко келтски артефакта от България са били изпратени за изложбата в Националния музей в Шотландия.
Но вниманието на Вартеван привлече снимка на екипа в края на текста. Един от хората се видя доста познат на арменеца. Той се замисли, откъде може да го познава и се сети. От снимката го гледаше онзи директор на софийския музей, който разказваше за срещата на келтите с Александър Македонски.