Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи
История Първа
Полетът от Лондон мина без никакви проблеми. Електрическото въздушно такси VoloCity последен модел бе почти безшумно и с прозрачна кабина, което създаваше усещането, сякаш не си човек, а птица, рееща се във въздуха. Пътниците вече летяха на територията на Уелс, възхитени от панорамните пейзажи с пълен изглед, създаден от прозрачната обвивка на кабината.
Въздушното такси пристигна в Кардиф точно по разписание. Очите на роботизираният шофьор светнаха и той бодро каза: „Добре дошли в Уелс !“. Вътре стана оживено, пасажерите излязоха от кабината и чакаха наземни таксита.
Пийт, червенокос невисок мъж с приятна външност, работещ като консултант по недвижими имоти в една лондонска агенция, по принцип не бързаше за никъде и с интерес оглеждаше останалите пътници.
Според неговата бегла оценка всички изглеждаха като обикновени делови хора от 40-те години на 21 век, сред тях нямаше деца. Жените и мъжете бяха облечени в стил „Аз съм в командировка“ и след пристигането веднага се заровиха в прозрачните си смартфони и холограмни таблети.
Само един пътник изглеждаше някак необичайно сред тях. Висок слаб мъж, с тъмни дълбоки очи и добра стойка, на възраст около 60-те. Той бе облечен като всички и също четеше нещо от прозрачния си телефон, но все пак, според Пийт, нещо в него не беше както при другите.
-Странна птица, – каза си Пийт, и оглеждайки непознатия дочу, как говореше по телефона на чужд език.
-Прилича на испански, – помисли Пийт.
В този момент непознатият се обърна към него:
-Бихте ли ми казали, дали наземните таксита пътуват извън града, трябва да стигна до Маунтин Аш?
Пийт се стресна. Той отиваше точно там на среща с клиент.
-Може да е той ? – помисли Пийт. В клиентския профил, който получи по служебната поща нямаше снимка на купувача. Имаше само фамилното му име, адреса на имота и договорения начин на плащане. В офиса му казаха, че клиентът е „странен и мълчалив“.
Непознатият го гледаше и чакаше отговор. В него наистина имаше нещо необичайно, въпреки че бе облечен в елегантен костюм, пък и марката на смартфона му бе достатъчно скъпа. Но най-странен бе погледът му – погледът на човек, който знае много тайни.
„О, нещо май импровизирам“, – с ирония помисли за себе си Пийт и каза:
-Да, наземно такси може да се поръча и в друг град. Вие по работа ли отивате там ?
-Да, – отговори непознатият, – по наследствени въпроси.
-Продавате или купувате ? – не се сдържа от професионално питане Пийт.
-Изкупвам от роднини парцел, – отговори непознатият.
„А така, явно е той“, – помисли Пийт и каза:
-И аз съм натам, ако искате можем да отидем заедно.
Непознатият се съгласи.
История Втора
Принцеса Елизабет имаше прекрасно настроение. Тя отдавна чакаше този ден, поне откакто стана пълнолетна. Но всички я убеждаваха, че за такова събитие датата трябва да бъде избрана много внимателно и бързането е нежелателно.
Наистина до този момент все нещо й пречеше – вероятно най-вече войната, която, слава богу, свърши миналата година. Имаше и други причини, въпреки че активността на уелските националисти вероятно само ускориха събитията.
И ето всичко вече е минало, сега е 1946 година и тя отива на официална среща в Кардиф при организаторите на ежегодните „Горседи на Бардовете от Уелс“. Тя научи тази дума от майка си, която заедно с баща й, бяха членове на тази организация от 1926г. По-точно тя запомни два термина – „Горсед“ и „Айстефод“, с които наричаха фестивалите на бардовете, оватите и друидите в Уелс.
Според отдавна установеното правило на тази организация, тя трябваше първо да получи званието „почетен член“ и след това вече можеше изкара друидическата церемония, която чакаше толкова отдавна !
В Кардиф я чакаше Архидруид 1, който щял да й даде последни указания преди церемонията.
Мислите й прекъсна влезлият слуга:
– Ваше кралско височество, след един час пристигаме в Кардиф – каза той и излезе.
Елизабет се сети, как мама я похвали за това, че тя „продължава семейната традиция“. Тя твърдо реши да убеди Филип също да стане член на „Горсед на Бардовете от Уелс“.
+++
Кардиф изглеждаше празнично украсен. Много хора се събраха до кметството, за да зърнат английската принцеса. Елизабет вече доста добре изпълняваше всички необходими церемонии на член на кралското семейство, но мислите й бяха съвсем на друго място.
Тя бързо приключи с обществените си задължения и тръгна за „Горсед“.
Срещата бе доста ефектна. Тя бе помолена да влезе в голяма зала, където присъстваха около 50 души и това бе последната фраза на английски, която тя чу в тази сграда. Двама души – един в синя, а друг в зелена роба я придружаваха отпред и отзад. Когато те стигнаха до центъра на залата, тя с жестове бе помолена да остане на мястото си. Цареше пълно мълчание. В този момент при ней дойдоха трима души, облечени в бели роби и започнаха да говорят на уелския език.
Елизабет естествено бе предупредена, че церемонията ще бъде на местен келтски език, който тя не познаваше, както и това, че тримата мъже са били известни личности в местното общество – поети, проповедници, а един от тях дори бил професор по фолклористика.
Речта бе кратка. След това й връчиха документ за почетен член, като вътре, в красиво украсеното картонче, имаше клонче на имел.
След това същите хора в синята и зелената роба я изведоха от залата.
Когато излезе от сградата на „Горседа“, при нея дойде слуга и каза, че Архидруидът ще я чака след 30 минути на определен адрес. Това място беше близо и Елизабет веднага тръгна натам.
На посочения адрес на тиха улица имаше неголям дом. Тя влезе и бе посрещната от жена, която говореше английски и заведе Елизабет на втори етаж. В стая, приличаща на офис, седеше невисок, слаб мъж, на около 60 години, с остри скули и кафяви очи. Елизабет веднага забеляза погледа му – погледът на човек, който знае много тайни.
– Ваше Кралско Височество, казвам се Уилям Уилямс, – каза мъжът на отличен английски, – моето бардическо име е Круйс, което в превод от нашия език означава „Кръст“. Аз ще бъда Вашия Архидруид на утрешната церемония.
-Бих искал да ви обясня, – продължи той, – съдържанието на друидическата дума „оват“ или „ват“– има различни варианти за написването на този термин. Оват е един от трите категории друиди. Друидите или „Свещените“, както се изрази древногръцкият историк и философ Диоген Лаерций, били важна каста в келтското общество.
-Те не само се занимавали с въпросите на религията, но обучавали децата и възрастните, изучавали природата и се занимавали с лечителство. Друидите били опитни политици, способни да умиротворят дори и най-непримиримите врагове в келтския свят. Сред друидите, вероятно на база лични способности, древните автори определяли три категории, които често „се замествали“ в ежедневни дела.
-Това бяха бардове, овати и друиди. Йоло Моргануг – уелският изследовател на нашата история и култура и организатор на първите съвременни Горседи и Айстедфоди, смятал, че титлата „оват“, която ще получите утре, се явява почетна, нещо като „хонорис кауза“. Тя се давала на благородни бардове за техните знания и популяризиране на нашата келтска култура. Към това бих искал само да добавя, че древните автори считали оватите за изследователи на природата и лечители.
Елизабет се усмихна и каза:
-Дълго чаках този ден. Моля да не обръщате внимание на моето обществено положение. Готова съм да изпълня всички ритуали, които са необходими за получаване на звание „оват“. Подобно на писателката Елизабет Джоунс, която е станала оват през 1819г. на церемонията, проведена от самия Йоло Моргануг, аз също смятам тази обществена титла за важна и отговорна.
Архидруидът гледаше принцесата със смесено чувство на учудване и уважение. В Уелс отдавна доминираха националистическите настроения против британската корона и той очакваше да се срещне с надменна дама „със синя кръв“, а не с тази прекрасна 20-годишна жена, уважаваща тяхната история и култура.
Той се усмихна и каза:
– Ваше Кралско Височество, сигурен съм, че ще се справите.
Ма̀унтин Аш или Аберпѐнар на местния език бе малко градче, на 20 км от Кардиф. Днес тук имаше голяма оживление. Всички магазини работеха като по време на панаира, а местните очакваха доста публика за друидическата церемония на върха на хълма близо до града. Всички, разбира се, знаеха, че британската принцеса Елизабет ще участва в церемонията и ще получи званието „оват“.
На хълма вече бе пълно от хора, а полицията безуспешно се опитваше да въведе ред.
Елизабет облечена в зелена роба, според изискванията, но със събрана коса, застана пред Архидруид Круйс. Настана пълно мълчание.
Круйс вдигна старинен меч над главата на принцесата и заговори на уелски език. Той описа достойнствата на кандидата за звание „оват“ и особено наблегна на познания в областта на уелската история и култура.
След това вдигна меча във вертикално положение и гледайки в очите Елизабет, тържествено произнесе:
-В качеството на Архидруид на Горседа на Бардовете на Уелс, обявявам ви за „оват“ с името Елизабет Уиндзорска.
Забележки:
1.Архидруид – Върховен Друид. Титлата съществува в Уелс и до днес.
История Трета
Наземното такси бе триместна „чиния“ на въздушна възглавница, което буквално след 15-20 минути вече стоеше в центъра на Маунтин Аш.
По пътя Пийт все пак попита непознатия, дали той не е неговия клиент.
И се оказа, че Пийт не сгреши. Непознатият, който се казваше Алесандро, пристигнал от Испания, за да изкупи четири части от имота, притежавани от неговите роднини и да стане собственик на наследствен терен на хълма, близо до града.
Агенция за недвижими имоти, която представляваше Пийт, след около една година търсене, намери всички наследници на този гол парцел. Оказа се, че тези роднини са разпръснати по света и с помощта на агенцията Алесандро получи предварително писмено съгласие на всеки от тях за изкупуване на терена. И сега остана само да се оформят документите при нотариус и да се внесат парите.
Когато документите бяха готови, а парите платени, Алесандро предложи на Пийт да отидат заедно до въпросния хълм.
Пийт се съгласи.
Алесандро попита местните, как да стигнат до хълма и в отговор получи два велосипеда. Той предложи с усмивка на Пийт да „покарат“ и те тръгнаха към заветния хълм.
Двамата стигнаха до върха сравнително бързо и дори не се задъхаха. Тук, освен няколко големи камъка и трева, нямаше абсолютно нищо. Дори птиците сякаш заобикаляха мястото.
-За какво ти е това празно място ? – попита с недоумение Пийт.
Алесандро не отговори. Той застана пред един голям камък, събра пръстите на двете ръце в странна фигура, нещо като две „о“-та и така докосна камъка. На мястото на допира камъкът изведнъж потъмня, а след това постепенно придоби зеленикав цвят, сякаш някой сложи мъх върху него.
Алесандро стоеше така и Пийт изведнъж помисли, че спътникът му сякаш сваля информацията, подобно на флашка в компютъра.
-Да, това е така, – каза Алесандро, без да променя позата.
Пийт се стресна. Той не беше мислил на глас. Откъде Алесандро научи мислите му?
Алесандро с дясна ръка начерта върху камъка квадрат и направи някакво странно движение, от което на това място се появи холограмен екран.
Пийт не вярваше на очите си. В това забутано място, където вероятно няма и интернет, пред него се намираше холограмен таблет.
Пийт погледна екрана на таблета и изведнъж видя себе си ! Беше на 6 години и заедно с майка му и баща му отиват в зоопарк. Това бе едно от най-ярките спомени от детството му, той веднага се сети, колко беше щастлив, когато се качи на пони и колко вкусен сладолед яде тогава …
-Това място е особено, то е пълно с енергия, защото наблизо всяка година се събират друиди, – спокойно каза Алесандро.
Той вече не докосваше камъка и изглеждаше щастлив.
„Като мен тогава в зоопарка“, помисли Пийт.
-Много повече, Пийт, – изведнъж каза Алесандро.
Пийт отново се стресна.
-Ти четеш мислите ми ! Кой си ти ? С какво се занимаваш ? – попита той.
-Аз съм друид, – отговори Алесандро, – преди много години моите предци са живели тук и вероятно също са били друиди. Друидите могат да използват всякакви форми на околния свят. Ние четем мисли, можем да съберем информация от камък, преместваме в пространството предмети и себе си. Преди много години, когато келтските народи са били на ръба на унищожението, част от друидите се пръснали по света, за да запазят своите знания и култура. Сред тях вероятно са били и моите роднини, затова аз сега живея в Испания.
Тук, в Уелс, се е запазило наследството на келтите, затова толкова исках да купя този терен. Ще идвам тук и постепенно ще сваля цялата информация.
-Виж, Алесандро, – каза Пийт, – аз много-много не вярвам в изкуствено преместване на предметите, още повече хората. Ето, например, как мога да бъда на това място преди, да кажем, сто години ?
Алесандро не отговори, и отново начерта екран върху камъка. Холограмният таблет светна и изведнъж започна да показва церемонията, която водеше някакъв човек, приличащ на друид. Пред него стоеше жена със страшно познато лице. Пийт гледаше и се опитваше да се сети, откъде познава тази жена. Изображението бе толкова отблизо, сякаш Пийт стоеше сред публиката.
„Къде съм виждал това лице ?“ – мислеше Пийт и изведнъж се сети.
Това бе младата кралица на Великобритания – Елизабет Втора. Отдясно бе публиката, която снимаха фотографите. Един от присъстващите, вероятно по молба на фотографите държеше табела с надпис: „Маунтин Аш, Гламорган, 1946г.“
А на първия ред стоеше един мъж … Пийт не повярва на очите си, той дори се опита да се ощипе, но образът не се променяше ….
На предния ред сред публиката стоеше червенокос невисок мъж с приятна външност, който като две капки вода приличаше на Пийт. В ръката си той държеше прозрачен смартфон.