Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“
История Първа
Роберт изпи втора чаша кафе /първата неусетно свърши, докато четеше новините / и се замисли. В кафенето му „На ъгъла“ на улица „Св.Мери“ в Кардиф от няколко месеца идваха толкова малко клиенти, че то направо бе за закриване. На тяхната улица, въпреки че тя бе центъра на града, някои колеги вече си бяха пуснали кепенците, а другите сложиха табели по витрините „Дава се под наем“ – тоест и те явно не очакваха по-добри времена.
Звънна мобилният телефон. Роберт погледна екрана му – това бе Лари – един негов познат, който работеше на рецепцията в хотела в края на улицата. Той често идваше в кафенето му, поръчваше бира и много приказваше.
– Ало, – каза Роберт.
– Роб, аз съм Лари, – каза Лари с тих глас, сякаш говореше за някаква тайна, – при нас днес пристигат някакви учени, 12 човека, ще правят семинар тук няколко дни. Ще се опитам да ти ги доведа. Ще се ориентирам според обстановката.
– Мерси, приятелю, – каза Роберт.
Това бе, разбира се, дреболия, няколко човека няма да вдигнат оборота поне до нормалното. Но той бе поласкан от жеста на приятеля си.
-Мерси, – повтори Роберт, – а какви учени ?
– Нещо по келтската култура, – отговори Лари, – май има и чужденци. – Айде, чао, – припряно каза той, явно влизайки в ролята на таен информатор.
-Чао, – каза Роберт и се замисли. Той се сети как баба му Кейт му разказваше за келтите, а той преразказваше тези истории на своите приятели на улицата толкова често, че получи прякора „Роб Келтския“. А после, когато бе студент в Англия, за келтите казваха само лошото, от рода на „тъпи и вмирисани“. Той се сети, как по време на атентатите на ирландските терористи в Англия вестниците писаха „Келтите пак нападнаха“, а на улицата всички говореха за „келтските националисти“.
Роберт излезе на улицата и, въпреки че часът бе единадесет и нещо, не се виждаше нито един човек.
Той реши да тръгне към хотела и когато подминаваше парадния му вход, видя на рецепцията група хора, попълваща документи за настаняване.
-Явно това са учените – помисли Роберт и влезе в хотела.
До рецепцията стояха хора, които говориха едновременно, при това някои от тях с чужд акцент. Приятелят му Лари търпеливо обясняваше нещо на поредния клиент. Той видя Роберт, кимна му и продължи своята работа.
Роберт вече се канеше да си тръгва, когато видя един мъж, вероятно от същата група, който спокойно го гледаше, без да откъсва погледа си от него. Непознатият изглеждаше странно – висок, тъмнокос, с черни очи и странен поглед на човек, който знае много. Той гледаше Роберт така, сякаш те двамата винаги са били тук, стоейки във фоайето на този кардифски хотел.
Роберт се обърна и излезе от хотела. Към дванадесет часа той трябваше да бъде при счетоводителя, след това да отиде до данъчните и той не искаше да губи време.
Той се върна към един часа и отново отвори кафето. След 15-тина минути Роберт видя на улицата разхождащите се „учени“, а сред тях и своя „наблюдател“.
Трима от тях, включително и „наблюдателят“ се отделиха от групата и влязоха в кафето.
-Браво на Лари, – с топли чувства към своя приятел помисли Роберт, – като дойде при мен, ще го почерпя.
„Учените“ седнаха на масата, поръчаха кафе и разни сладки. Единият от тях вероятно беше от Уелс или поне говореше с местен акцент. Роберт стоеше зад бар плота, но в неговото малко кафе разговорите се чуваха в цялото помещение.
Изглежда клиентите наистина бяха учени. Те говориха за историята на Уелс, древното кралство Гуинед, кралството Дал Риада в Шотландия и, разбира се, за келтите.
В този момент се обади баба му Кейт и го помоли да дойде при нея „за малко“.
Тя каза: „Не се чувствам добре, можеш ли да дойдеш, искам да те видя ?“
Бабата вече бе на 87 години и въпреки, че не боледуваше много, всяко нейно неразположение предизвикваше безпокойство. В кафето бяха само няколко човека. Роберт на висок глас каза на английски и уелски, че ще се върне след половин час, а чичо му ще дойде след 5 минути да го замести.
С тези думи Роберт излезе, почти на бегом стигна до колата си, паркирана на съседната улица и тръгна към дома на баба си.
Кейт лежеше на леглото си и тежко дишаше. Роберт се обади в Бърза помощ и седна на стола до леглото.
Кейт вдигна глава и каза на внука си:
-Роби, имам добро предчувствие.
-Кейт, успокой се, не ставай – помоли я загрижено Роберт.
-Не това имам предвид, – отговори бабата, – още ми е рано да умирам. Знам, че си на работа, но предчувствам нещо добро. Извиках те, защото чувствам, че някой иска да ти помогне – каза тя с уверен глас. Напоследък баба му се увличаше от хороскопите и Роберт знаеше, че бе невъзможно да бъде разубедена.
В този момент се чу сирената на Бърза помощ.
-Връщай се на работа, – каза баба му, – аз сама ще се оправя с докторите.
Лекарят влезе в стаята и помоли Роберт да излезе. Кейт махна с ръка на своя внук и каза: „Връщай се на работа !“
Когато Роберт се върна в кафенето, той с учудване забеляза, че в заведението все още имаше клиенти.
-Да не би действително някой да ми помага, – с надежда помисли Роберт.
Чичо Калум стоеше зад бара и като видя племенника си, каза:
-Няколко човека поръчаха, но вече си тръгнаха – ето парите.
Оборотът не бе лош, Роберт похвали чичо си, наля му една халба бира и го помоли да разкаже за учените.
-Опа – каза Калум – добре, че ме подсети. Тези учени, когато си тръгваха, единният от тях, оня, високият, с черни очи, ме помоли да ти предам тази кутия.
Чичо Калум извади от стойката на бара неголяма запечатана кутия.
Роберт се стресна и попита:
-Той каза ли нещо ?
-Да, – отговори чичо, – каза „Предай на Роберт“
-Така ли каза, „на Роберт“ ? – смаяно попита Роберт – ние не се познаваме, откъде знае името ми ?
-Точно така каза – отговори чичо му – и аз това си помислих, откъде те познава и го попитах: „Познавате ли племенника ми ?“
-И какво отговори той ? – нетърпеливо попита Роберт
-Той отговори, – каза чичото, – „Ние се познаваме, защото сме келти“.
-И още нещо, – добави Калум, – аз слушах, когато те си приказваха, нали знаеш как тук всичко се чува. Споменаваха Испания и баските, вероятно този е испанец и се казва Алесандро.
Роберт не знаеше какво да прави. Да отваря кутията през хората не бе добра идея, още повече че след половин час свършваше обявеното работно време на заведението. Той реши да изчака, докато затвори. Чичо Калум подкрепи тази идея, но каза, че скоро започва мач между Кардиф Сити и Блекбърн, и той няма да пропусне такова събитие заради една кутийка.
Роберт поднесе кутията към ухото, но вътре не се чуваха никакви звуци.
-Ще изчакам, – каза Роберт.
История Втора
Отварянето на кутията се оказа трудна работа. Тя просто не се отваряше ! Кутията приличаше на голям училищен моливник, а дървеният й капак беше пъхнат докрай в жлебовете на стените. По принцип можеше и да се счупи, но на Роберт това му прозвуча като някаква паника.
Изведнъж той се сети как в детските си години, когато нещо не се отваряше по този начин, баба му му казваше „Не се нервирай, а опитай с добро !“
Роберт сложи кутията на коленете си, притисна с дланта си капака й и като в детските години започва да си представя, как бавно-бавно отваря тази дървена плочка. Той затвори очи и почувства, как капакът се поддава и след няколко минути дъсчицата вече лежеше настрани.
В кутията имаше нещо пакетирано, а отгоре бяха написани двете имена на Роберт и точния му домашен адрес.
Роберт реши вече да не се учудва на нищо, а да продължи „с добро“.
В пакета имаше тънък таблет от непозната марка.
Роберт потърси копче за включване, но то … просто отсъстваше.
По-точно устройството, което Роберт определи като таблет нямаше никакви копчета и изглеждаше като черно правоъгълно парче стъкло.
„С добро !“ – отново се сети Роберт и постави ръката върху „таблета“.
-Благодаря за докосването. Вашето устройството е включено- се чу изведнъж приятен глас от „таблета“.
Той светна и в следващия момент се появи нещо като екран, който се увеличи до размерите на стената на заведението. Роберт никога не е бил силен в техниката. През главата му мина само: „Сигурно е някаква холограма“.
Екранът бе черен. Роберт изчака известно време, но на екрана нищо не се появяваше.
До този момент той изпълняваше всички действия автоматично, но сега вече разбра, че пред него е нещо много важно и в този момент се сети отново за баба си.
-След като тя знае, какво ми предстои, може да ми помогне – каза си той и се обади на Кейт.
-Пред екрана ли си вече ? – със спокоен и обичаен глас попита Кейт.
Роберт се усмихна и каза:
-Кейт, спомняш ли си, как в детските ми години съм идвал при теб с молба „да обучиш главата ми“ ? Май пак ще ми трябва твоята помощ.
-Роберт, мисля, че се опитват да ти помогнат съвременните друиди. Те нямали писменост, тоест „инструкцията“ би трябвало да е в главата ти. Опитай да „включиш“ себе си.
Роберт се замисли. Какво може да го „включи“ ? Вероятно това, което го прави щастлив. А какво го прави щастлив ? Той веднага прехвърли в главата множество приятни събития, включително и сватбата си, раждането на децата и дори се сети как преди много години спечели 25 паунда в Loteri Cymru.
Екранът бе черен.
И тогава Роберт се сети, че всички тези събития по един или друг начин са били свързани с келтите.
-Мисля, че знам, какво да правя – каза си Роберт. Той до най-малките детайли си представи, как преди много години лежеше заедно с двама приятели на зелена площ пред входа в „Роял Хоспитал“, която се намира на ъгъла „Уестгейт“ и „Уд“ стрийт, и как запалено разказваше за Рианон – богиня на конете.
В този момент на черния екран се появи малък цветен триъгълник, сякаш Роберт сглобяваше своеобразен електронен пъзел.
И Роберт започна да се сеща за всичко, заради което го наричаха Роб Келтския. Докато той мислено пресъздаваше приятните спомени на отминалата младост, екранът постепенно се запълваше с цветни елементи, и когато последният черен триъгълник изчезна, на таблета се появи Алесандро.
-Здравей, Роберт – каза той с такъв тон, сякаш всяка сутрин заедно си пият кафето.
-Искам да ти помогна, или по-точно да ти покажа, как можеш да си помогнеш.
-Кой си ти ? – попита тихо Роберт. Той вече не се учудваше на нищо и просто следваше хода на събитията.
-Е, това е лек въпрос – с лека ирония отговори Алесандро – Аз съм друид от страната на баските.
-А защо си тук ? – пак попита Роберт. „Добре, друид – помисли си той – вече има някаква логика, въпреки че за тях малко хора знаят, освен баба ми“.
-А това вече е сериозен въпрос, който няма кратък отговор.
-Аз не бързам – бодро каза Роберт и изведнъж отново се почувства малко момче, на когото баба му разказва за келтите.
-Между другото, това е добра нагласа, нека да бъда като баба ти – внезапно отговори Алесандро – въпреки, че не само тя знае за нас, друидите.
Роберт не знаеше, какво да каже, но той точно помнеше, че не обели и дума за баба си.
Той дори искаше да попита, дали Алесандро познава баба му, но друидът отново с абсолютно спокоен глас и без да чака въпроса, отговори: „Не, не познавам лично баба ти“.
На немия въпрос на Роберт, как става това, Алесандро отговори кратко: „Знам твоите мисли, защото това е част от моите способности“.
-Но това е отклонение. Нека да отговоря на твоя въпрос: „Защо съм тук ?“
Учението на друидите съществува много векове. В началото на първото хилядолетие на новата ера имаше много гонения срещу келтите и друидите и нашите народи стигнали до критичния минимум. Бяхме разхвърляни по целия свят, но учението ни се запази, първо защото го държахме в паметта и второ – четяхме мислите на нашите врагове. В целия свят има определена общност на друидите. Ние сме част от келтските народи и ако те се заличат, ще спре и нашият живот. Затова ние помагаме на всеки келт, който иска да постигне успех, независимо къде живее. А в келтските държави, в това число и в Уелс – още повече. Ще се опитам да те „вдигна на крака“, защото кафенето ти няма да издържи дълго, перспективата на подобен бизнес не е позитивна. Разбираш ли за какво ти говоря ?
-Да – каза Роберт – но как ще ми помогнеш ? Имам кредит, въпреки че не е много голям и затова не мога да затворя кафенето.
Алесандро се усмихна и каза:
-Това не е толкова важно. Нека да започнем с най-простото. Донеси един стол и седни срещу мен.
Роберт седна и екранът веднага се придвижи към него така, че очите на Алесандро бяха точно срещу неговите.
-Затвори си очите и се отпусни – тихо каза Алесандро.
Роберт само за миг си затвори очите и внезапно усети, че вече е далече от своя град.
-Да, така е – потвърди Алесандро – но ти скоро ще се върнеш.
История Трета
Роберт се усети, че седи пред нещо като монитор.
Той чу гласа на Алесандро:
-Всичко е много елементарно и интересно. Ти вероятно вече си разбрал, че при нас няма нито копчета, нито инструкции. От теб се иска да си представиш с какъв друг бизнес можеш да се захванеш, а програмата ще ти покаже, какви резултати ще получиш, тоест ще те прехвърли във времето, да речем след 5-10 години. След това ще те върне обратно. И така можеш да си избираш различни начинания, докато не намериш това, което ще ти донесе успех. Разбра ли ?
Роберт се замисли и реши наистина да изпробва всички варианти, за които може да се сети.
Първо той си представи, как държи неголям супермаркет в центъра на неговия град. По рафтовете има пакетирани стоки, цигари, сокове и алкохол. Има и три каси, впрочем не, две ще стигнат.
-Ще започна без кредити – бодро си помисли той.
Всичко, което той току що си представяше, вече бе на екрана. Дори му добавиха червени балони и табела „Отворихме!“. В горния десен ъгъл на монитора се завъртяха цифрите, показващи месеците и годините.
Всичко вървеше уж добре, но след 3 години и два месеца на екрана се появиха празни улици и на всеки ъгъл стоеше полиция. Градът опустя и никой от жителите не влизаше в магазина му.
-Какво се случи ? Да не би да е война – с ужас си помисли Роберт – и кой ни нападна ?
Но като огледа внимателно разбра, че това не бе война, а епидемия. Хората стояха по балконите, никой не стреляше, а полицаите проверяваха документите и връщаха някои хора обратно по домовете им.
Нямаше кой да купи стоките му, сред тях имаше и такива с изтекла трайност и той започна да взема кредити, за да плаща неустойки на доставчиците.
След пет години и три месеца мониторът му показа същия супермаркет, но Роберт вече бе готов да го продаде на всяка цена. Самият той изглеждаше като безкрайно уморен старец.
Тогава Роберт се сети за рекламния бизнес – сувенири, календари, разнообразни рекламни кампании, промоции и шоу-програми. Той още като студент искаше да започне такъв бизнес, защото харесваше работата, а и умееше да убеждава хората. Роберт отново мислено си представи как ще работи и програмата прехвърли всичко на екрана.
След 5 години и 6 месеца в страната се появиха инфлуенсъри и всички престанаха да се интересуват от сувенирите, а по цели дни четяха на смартфоните си за своите кумири и купуваха само това, което те взимаха. Клиентите му започнаха да се отказват от рекламните услуги на неговата агенция.
Освен това някои услуги, като например текстовете за печатна реклама, които толкова се харесваха на клиентите на Роберт, практически спряха да се публикуват или се превърнаха в кратки интернет банери. На всичко отгоре от епидемията фалираха доста фирми, които най-малко мислиха за рекламата.
Роберт не се предаваше и направи още няколко опита.
Една от идеите му бе да открие нощен клуб. Програмата показа как постоянно го викат в полицията и как живее с денонощна охрана, при това без семейството си.
След това той направи вариант с туризма и дори се опита да представи отваряне на хотел. Но програмата напомни за епидемията, която изпъди туристите и по този начин разори всички туристически фирми.
Преди много години един негов приятел му предложи да правят хартиени чаши. Роберт реши да пробва и този шанс, но след 6 години и 5 месеца всичко се контролираше от евтини китайски стоки и идеята стана неизгодна.
На всичко отгоре се оказа, че някои негови идеи, като например туристическите пикници или наемът на бензинови коли, в бъдещето бяха атакувани от природозащитници, които се бореха за контрола и дори забраната на тези услуги.
Алесандро се появи точно когато Роберт вече мисли да се откаже и да се върне към своето кафене.
-Чуй ме, Роберт – каза той – ще се опитам отново да ги помогна. Твоите идеи са добри в спокойни, мирни времена, но когато ги няма, от какво най-напред имат нужда хората ?
-Хората винаги имат нужда от всичко – уклончиво отговори Роберт.
-Ти не ме разбра – търпеливо продължи Алесандро – ето, например, каква добра лична работа си свършил днес ?
-Аз ли ? – се учуди Роберт и се сети за баба Кейт – това е съвсем друго.
-Когато на хората им е трудно, те най-напред търсят общуване и контакт. Ако това е невъзможно, с какво може да се замени ?
И изведнъж Роберт разбра какво има предвид Алесандро.
-Какво може да замени човешкото общуване ? – от вълнение Роберт започна да мисли на глас, – интернет, видеокамери, телефони. Той усети, че е съвсем близко до голяма идея на бъдещия бизнес.
-Ти вече нямаш нужда от моята програма – както винаги прочете мислите му Алесандро, – събирай хората и действай.
Действително, Роберт вече виждаше всички етапи в развитието на новата си идея и дори определи място за бъдещия офис.
В това време Алесандро мълчаливо гледаше Роберт, прочитайки всичките му мисли и когато той вече мислено разработваше плана на реализацията на своята идея, друидът изведнъж попита:
-Защо не дадеш келтско име на тази инициатива ?
Проницателните му очи сякаш казваха на Роберт: „Давам ти съвет, не го изпускай !“
Роберт се замисли, усмихна се и каза „Съгласен съм“.
+++
В една ранна сутрин на улица Св.Мери. няколко човека украсяваха парадната врата на неголям дом. Когато всичко бе готово, Роберт и приятелите му поставиха скромна табела на вратата на украсеното жилище.
На нея бе написано:
Куриерски експрес услуги „Келтска стрела“