Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“
История Първа
Паоло винаги е искал да бъде римски легионер . Седейки на компютъра в стария апартамент в центъра на Рим той с часове разглеждаше рисунките на легионерите: пехотинци, центурии, знаменосци , тръбачи , свързочници, както и конници. Беше научил наизуст имената на всички Легиони от I до XXX, с което стресна учителя по история, който след Legio XII Fulminata се запъваше и бързаше да приключи темата.
Паоло мечтаеше да се върне назад във времето и като легионер да се бие с варварите. Всъщност той не беше наясно за варварите, за него те бяха една плътна маса врагове около неговите предци, римляните. Той, разбира се, можеше да прочете за тях в интернет, но да изучава враговете му му се виждаше тъпа идея, той вече бе на 11 години и не биваше да си губи време с ненужна информация.
„Паоло – извика майка му – имам хубава новина, леля ти Грациела и чичо ти Джон ще дойдат утре на гости“. „Ама, мамо, те не живееха ли в чужбина ? – попита Паоло. „Да, миличък – отговори майка му – те живеят в Лондон, но са тук по работа до понеделник. Разтреби поне малко стаята си“.
Паоло се замисли. Последният път лелини идваха преди 5 години, той беше съвсем малък и си спомняше, че бяха готини и спокойни хора.
Чичо Джон почука и влезе в стаята на Паоло. Изглеждаше добре, макар и необичайно за Италия: беше висок, слаб, тъмноок, с един особен проницателен поглед на човек, който знае много. Чичо Джон видя на компютъра снимката на легионер и попита съвсем приятелски: „Какво знаеш за тях ?“
О, това беше хубав въпрос за Паоло, той започна с удоволствие да разказва за Римската имперска войска. Чичо му го слушаше внимателно и Паоло поласкан от вниманието му продължи с най-малките подробности да обяснява за всеки род войници.
„Ти сякаш си влязъл в техния живот“– каза чичо му. „Де да можех – отговори с въздишка Паоло, ако имах възможност поне за малко да надзърна техния свят… „Това не е невъзможно“ – изведнъж отговори чичо Джон. „Как така ? – учудено попита Паоло. „Ако човек поиска нещо много силно и настрои мислите си по особен начин, може и да види събития назад във времето – със сериозен глас каза чичо Джон.
Чичо му говореше убедително и той не можеше да повярва на късмета си. „Нека да го направим, моля те, чичо ? – с умоляваща физиономия попита Паоло.
„Седни при мен, Паоло, дай ми двете ръце, отпусни се и затвори очи“ – каза чичо Джон. Паоло веднага изпълни нарежданията му и затвори очи. Той усети, как топлите ръце на чичо му сякаш му правеха лек масаж на пръстите. Той се почувства уморен от емоциите, свързани с радостната новина и сякаш за момент леко задряма.
„Не е хубаво да дремя пред чичо ми“ – си помисли Паоло и вдигна глава.
Гледката бе странна, той не беше у дома, а някъде навън, а хората наоколо, чакай малко…, хората наоколо бяха легионерите. Той се почувства толкова щастлив и гордо вдигна глава – Паоло е при легионерите. Паоло разгледа наоколо, той явно бе във военния римски лагер /“опидум“ се сети той за името му/, но името на града изписан върху стената на голяма страда бе абсолютно непознато за него. Той вече бе учил латинския, защото тази година бе преминал на „Второто ниво“ – „Scuola Media” на обучението си.
„Durostorum“ бе името на града, но вниманието на Паоло отвлече висок мъж, който нареди на войниците да се построят в редица. Паоло обърна внимание, че около врата на мъжа бе някаква сплитка, която блестеше на слънцето като златна.
Легионерите изпълниха заповедта на своя центурион и военният строй премина покрай Паоло. Точно както си го представяше, войниците маршируваха, облечени с доспехи, със шлемове, въоръжени с къси мечове, копия и големи щитове.
„Добре ли си, Паоло ? – лицето на чичо Джон бе точно срещу него – Добре ли си ? – попита пай той.
„Да, да добре съм. Чичо, аз видях римските легионери“ – каза той с горда усмивка и подробно разказа за преживяното.
„Браво, Паоло – каза сериозно чичо Джон – но нека да ти обясня за златната сплитка и Дуросторум. Тази сплитка се наричала торква и се е появила при римляните от келтските народи, към които принадлежа и аз. Ако не си учил за келтите, ние сме били народите, които римляните наричали варвари.
Като чу за варварите, Паоло погледна учудено чичо си. „Той не е варварин – си помисли той – той е моят чичо“
„В Римска империя торквата е служила като орден за храброст, но тук случаят е малко по-особен“ – продължи чичо Джон – Дуросторум и името на един град в земите на днешна България. Това име не е римско, а галско, в този регион е имало много войници от Галия, тоест келти като мен, служили като легионери за Рим. Вероятно центурионът е бил гал и с гордост е носел позната за него украса като военен знак. А ти, Паоло, сред маршируващите легионери си видял не само римляните, но и галите.
Паоло го гледаше и мълчеше. Сега той вече е разбрал, че животът не се дели на римляните и варварите и той е интересен, защото е разнообразен и неочакван.
История Втора
„Пожелавам Ви най-добрата сутрин !“ – широката усмивка на мъжа, заедно с звучното „р“, което при принцип не би трябвало въобще да се чува, издаваше жителя на Щатите.
Айдин, магазинерка в местната лавка на едно забутано градче близо до границата със Северна Ирландия направи дежурна усмивка /шефьт каза без „ирландски“ маниери/ и отговори традиционно, за да угоди на клиента. “И на вас всичко най-добро през останалия ден“.
Мъжът я гледаше приветливо и явно напираше да говори. „Сега ще каже: нека да ви питам нещо, нали вие, ирландците обичате да бъбрите много“ – си помисли тя.
Мъжът свали шапката си и каза: „Да ви попитам, случайно да познавате един моя стар приятел от Корк, беше машинист на влак преди десетина години и се казваше Пади“
„Дотам има поне 350 км – отговори Айдин – не познавам никой в Корк“
„350 километра ?“ – искрено се учуди мъжът – извинявайте, не знаех, аз мислех, че сте малка държава. „Вие сте ирландка, нали ?“ – попита той
„Щях да ти кажа, турист скапан, коя съм и откъде съм, ама тая криза, работа няма, шефът мрънка“ – кипна тя мислено, но нищо не каза на глас и предложи на мъжа да купи традиционно ирландско уиски.
Но той явно не бързаше. „Моят приятел Пади ме научи на вашите поздрави“ – похвали се той – той живееше до нас в Чепъл Хил, щата Тенеси“. Беше получил писмо от роднини за някакъв наследствен имот в Корк и напусна Щатите.
Айдин слушаше мъжа /а в това време нямаше никакви други клиенти/, но мислите й бяха тревожни. На този край нещо не му вървеше и работата намаляваше с всеки изминат ден.
„Слушате ли ме ? – изведнъж попита мъжът . „Да, разбира се“ – отговори тя.
Той продължи със своя спокоен глас. „Когато Пади заминаваше, дойде при мен и каза, че съм бил добър приятел и вероятно повече никога няма да се видим. Той каза, че има една стара вещ у дома, която купи преди много години от едни ирландци на „гаражните разпродажби“. Хората явно били много бедни – каза той – защото когато купих тази шарена игла и платих 50 долара, бяха подскочили от радост. Пади каза, че решил да ми подари иглата и тогава ми я връчи ей така, за подарък“.
„Оттогава минаха 10 години, сега съм тук и исках да ви попитам, разбирате ли от тези неща ? Аз нося иглата със себе си, ето я вижте“ – и той се бръкна във вътрешния джоб и извади нещо като неголяма игла със закопчалка, с наистина шарени цветове.
Айдин погледна иглата, приличаше на нещо традиционно, но какво, тя не знаеше. Тя се сети за свой редовен клиент, възрастен професор по история, който почти всеки ден идваше в магазина. Беше й оставил номера на телефона и тя му се обади. Професорът обеща да дойде.
Айдин изведнъж почувства някаква симпатия към този човек. Тя не можа да намери повода за това, за нея всички туристи бяха на едно лице, но този човек някак си й харесваше със своята естественост.
Професорът пристигна и първо се здрависа с туриста. Това явно направи добро впечатление на американеца и той отново накратко разказа историята на иглата и отново я извади от вътрешния джоб.
Професорът внимателно огледа предмета, помоли разрешение да направи снимка с телефона и получавайки съгласие, изпрати снимката на някой. След няколко минути оттам се обадиха на професора и казаха, че дойдат на място след час.
Професорът се извини пред американеца и го помоли да изчака, като му предложи да прави компания.
През цялото време Айдин имаше усещане, че тук става нещо сериозно. Тя забеляза, че професорът никога не е бил толкова развълнуван и толкова бързо се съгласи да чака с американеца.
Тя извади малка масичка отвън и сложи в купичка чипс и сервира по чаша кока кола. Времето мина неусетно и след около час пристигна кола. Водачът дойде при мъжете, Айдин извади още един стол и мъжът също седна на масата. Заинтригувана, Айдин помоли да присъства. Мъжете нямаха нищо против.
Пръв започна мъжът от колата. Той започна отдалече.:
„Може би не знаете, но в нашата история е имало специални хора, които отговаряли за божествени дела, те се наричали друидите. Като всички по-важни членове на обществото те носели специални игли, наричани фибули, с които закопчавали горните си дрехи. Шареният цвят на иглата определял най-високата степен на друида, защото се правел от няколко метала. Вашата игла е такава и ако имате желание да я продадете, оторизиран съм да ви изплатя 5 000 евро в брой.
Американецът гледаше съвсем объркан: „5000 евро ? Това са пет и петстотин в долари. Та Пади я купи за 50 долара. Не мога да повярвам !“.
Господине – каза професорът – тази вещ не просто струва пари, тя е част от нашата история. Искам да помоля за вашето съгласие, може би тази фибула ще открие някои важни неща за нашите предци.
Добре – каза американецът , но искам да свърша нещо. Тук ли ще ми платите ?
Да – отговори мъжът и извади документи за продажба.
Американецът преброи парите и се обърна към Айдин: „Ти си първата жена и в Северна и в Южна Ирландия, извинявайте в Република Ирландия, който се държа с мен като човек, а не чайник с пари. Той отброи 500 евро и й даде. „Твои са – каза той така, все едно всеки ден й връчвал парите..
Айдин не знаеше, какво да каже. Изведнъж се сети, какво й казваше баба й, когато тя е била съвсем малко момиче. „Всички хора са добри, когато ти си добра с тях“
История Трета
Мейвин Съкет, син на дякон Калпурний имаше благ характер и желязна воля. В своите 21 години той вече преживя много неща, но и научи нещо, което стана смисъла на целия му живот – християнството. И още нещо, в сърцето му остана завинаги една красива и горда страна, в която той искаше някога да се върне и която усещаше като втората си родина.
Младежът бе пълен с идеи за християнското развитие на родния си край, вдъхновен от постъпките на бивш военен офицер и сегашен епископ Мартин от Тур. Той обичаше да говори за благородните постъпки на епископа. Но най-много го вълнуваха две истории, които той разказваше безброй пъти на приятелите и познати. За първата той научи от негови близки, ходили в Ирландия.
Не се знаело, в която година е станало това, но в една спокойна сутрин на 11 ноември хората от ирландското графство Уексфорд са излезли с лодките си на риболов. Около обяд времето било прекрасно и рибарите са се радвали на добрия улов. В този момент те видели човек, който е вървял по водата. Той наближил рибарите, и те разпознали Св.Мартин. Мъжът спокойно застанал върху водната шир и помолил рибарите „да пуснат веслата върху водата“, тоест да се приберат веднага към брега. Тези, които не повярвали, останали на дъното на морето след бурята, който връхлетяла след обяд и унищожила всички лодки в Ирландско море. Оттогава, ако на тази дата се разболявала някаква коза или овца, собственикът им слагал белязка на ухото й и молил Св.Мартин да го пази, животното не се продавало, а се колело на 11 ноември в чест на светеца.
Другата история също бе много вдъхновяваща за Мейвин.
Тя се случи през зимата на 337 година в гр.Амиен, Франция, когато Мартин все още е бил на военната служба. В мразовита зимна сутрин той изпълнявайки военна задача скачал с коня и видял почти гол просяк, седнал на един камък. Мартин спрял до мъжа, скъсал шинелата си на две части и дал половината от дрехата си на просяка. Същата вечер той сънувал чуден сън, как същият просяк, облечен в половината от дрехата му го е намерил и казал: „Кръщавам те, затова, че си ми дал от своята шинела“ и тогава Мартин видял, че това бил Иисус Христос.
Мейвин страстно желаеше да прави подобни християнски постъпки, но разбираше, че най-напред са му необходими божиите знания. Той реши да отиде до Галия при Мартин от Тур.
След много проучвания и питания Мейвин все пак намери начин да стигне до далечната Галия. Той научил, че в близкото пристанище имало галски „винен кораб“, който пътувал до град Бордо през Иксианско море 1 и Бискайския залив. От него е имало хубави пътища към всички по-големи градове в Галия. По тях той щял да тръгне на север, през Поатие до Тур. Разстоянието е било доста голямо, но по пътя той можел да посети манастира Лигуге, основан също от Мартин.
Мейвин разказа на баща си за намеренията и целта на пътуването и получи подкрепа.
Ранна сутрин той излезе от родния си дом и се запъти към пристанището, където се качи на кораба.
+++
Срещата с Мартин от самото начало бе много приятна, въпреки разликата във възрастта с над 50 години ! Старецът умееше да говори с хората и бързо спечели сърцето на Мейвин не само с добрия си нрав, но и огромните знания, които притежаваше. А най-важното, той говореше убедително, на достъпен език и така обясняваше най-сложните канони на християнството. Мейвин слушаше и мечтаеше: „Де да можех и аз така да убеждавам хората !“
-Винаги използвай за аргументите това, което знае всеки: растенията, животните, предметите на бита – казваше Мартин на Мейвин – например, ако те попитат как да видят Бога, отговори:
-Виждате ли своя дом в тъмната нощ ? Вероятно не, но знаете, в коя посока да вървите и го намирате. Направете богоугодно дело и Господ ще Ви насочи в правилната посока.
-И запомни, – повтаряше Мартин, – всички хора са Божии чеда, независимо, дали са галски келти или римляни.
Мейвин слушаше, по-точно попиваше всичко и двамата с часове беседваха на християнски теми. Мейвин живееше в манастира като един от 80-те монаси, ядеше един път на ден, помагаше за работа в градината и ходеше в ораторията.
Това бе неговото първо монашеско училище и именно тук той научи най-важния християнски закон, който много му помогна при срещите с келтите и най-вече с друидите.
Законът звучеше съвсем простичко: „През целия си живот се учи на спокойствие и смиреност с хората“.
Тези велики мъже, спечелили паметта на хората в цяла Европа бяха:
Мейвин Съкет – Свети Патрик, покровител на Ирландия и
Мартин от Тур, покровител на Франция.
Забележки:
1.Иксианско море – дн. Ламанш