Новият ирландско-белгийски филм на Брендън Малдауни ни оставя сами сред мочурищата на последния келтски остров
21.07.2017г., автор: Манол ГЛИШЕВ, взето от:
В „Пилигрим“ Ричард Армитидж е в образа на зъл нормандски рицар.
„Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла…“
Филмите за средновековни приключения често са нелепи – особено ако имате някаква представа за периода. Клишета, клишета… знаете как е. Помните ли „Айрънклад“? Точно така, това беше пълен провал. Прекрасни актьори, обещаващ сюжет – и лош резултат. Кич. Слава Богу, не е така с „Пилигрим“.
Няколко места в Библията
Да започнем с това, че оригиналното заглавие Pilgrimage означава не самия пилигрим, тоест поклонник, а „Поклонничество“. Може и „Поклонение“. Но преводът на филмовите заглавия у нас е стара рана, която поне сега няма да посипвам със сол. Хубаво е да се знае, че все пак вече съществува официално българско заглавие на филма, защото това означава, че ще го видим и на кино.
Става дума за продукция с участието на Ричард Армитидж, когото си спомняте като Торин Дъбощит от трите части на „Хобит“. Скъп актьор. Красив актьор, по онзи толкова мачовски начин. Добре сложен, спортен и подходящ за биткаджийски роли, тоест и дамите ще имат какво да видят, и мъжете ще можем да се потопим с удоволствие в час и половина добре поднесено екранно насилие.
По времето на Четвъртия кръстоносен поход и похода срещу катарите в Тулуза едно бенедиктинско братство пази ценна реликва, останала от годините на апостолите. Самата реликва ще смути част от публиката, но кой е казвал, че християнството е лесно за преглъщане в изискана компания? Това е епохата на Калоян и Борил, на Инокентий Трети и Джон Безземни. Високо Средновековие, не ще и дума, но все така епоха на трудно удържана жестокост.
Реликвата трябва да бъде пренесена в Рим: папа Инокентий иска да я използва като знаме в конфликта си с катарските еретици и за организирането на нов кръстоносен поход. На пръв поглед изтъркана завръзка, но точно така са употребявани светите мощи. Монасите, които съпровождат безценния предмет, са от различни ордени и невинаги са в отлични отношения помежду си. Сред тях присъства и неизбежният мълчалив персонаж с тъмно минало, и доброто момче с чисто сърце, което няма от какво да се страхува, и кроткият келтски монах, и мъдрият стар наставник… при други намерения на режисьора и сценариста филмът можеше да бъде нещо като „Кентърбърийски разкази“.
Но ги има англо-нормандските рицари на крал Джон – и за да е пълно объркването на публиката и по-голяма историческата достоверност, те говорят френски. Всъщност филмът по нещо напомня езиковите експерименти на Мел Гибсън, защото ирландците говорят ирландски, нормандците (а не норманите) – френски… и английският, прокрадващ се тук-там, явно замества монашеския международен латински от периода. Не че няма да чуете и няколко псалма, естествено. Тук са и недопокръстените ирландци, които запазват уважението си към местните духове – ший, Туаха де Данан и останалите народи на мъртвите герои, живеещи в могили и извори. Същевременно я има мечтата за Рим, Йерусалим и Константинопол. Религията на средновековния човек най-сетне е представена по естествен начин. Това май не се беше случвало от екранизирането на „Името на Розата“ насам.
„Пилигрим“ ще ви напомни и „Изгревът на Валхала“ с Мадс Микелсен, и Гарвановата трилогия на Храфн Гунлаугсон от осемдесетте години. Сюжетът е прост и ясен, заснет е красиво (спомнете си какво казваше Кенет Кларк за светлината в Шотландия и Ирландия), музиката е бърза и задъхана. Но нещата не спират дотук. Не мога да не сравня филма и с две продукции, които може и да не станаха много известни, но имат безспорни качества: приятния „Братът на воина“ от Пиер Жоливе и „Михаел Колас“ на Арно де Палиер, отново с Микелсен в главната роля. В няколко момента темпото на „Пилигрим“ се забавя, разказът се успокоява и атмосферата става тази на почти ненарушимото безвремие от „Братът“ и „Колас“
Филмът е направен с любов и разбиране към многото сблъскващи се култури на тринайсети век. В него има много и за любителя на кръстоносния, рицарски дух, и за ценителя на келтския сумрак, и за обикновения зрител, който иска порция добър екшн.
„Пилигрим“ се превръща от разказ за една почти тържествена процесия в история за предателство, алчност и паническо бягство. Във филма има ярост, кръв и пот, но поднесени по начин, който не е безсмислен, вероятно защото снимат европейци, влюбени в детайлите. Дори епизодичните герои без реплики присъстват със своя индивидуалност. Вероятно ще споделите моето удоволствие от сцената с безмълвния нормандски стрелец в мига на неудоволствие, когато му свършат стрелите.
Финалът… не, няма да го издам. Финалът е най-добрият момент в този качествен филм. Не се доверявайте на рейтинги. „Пилигрим“ е крайъгълен Камък в жанра си.
Световната премиера на „Пилигрим“ е на 11 август.