ЗАЩО АНГЛИЧАНИТЕ НЕ СА УЕЛСЦИ ? Част 2.1

07.08.2009г., окончателен вариант, автор Ann Williams, независим изследовател и пенсиониран лектор по английска история – 10-11 век

Оригинално заглавие: Why are the English not Welsh? FINAL VERSION 7 AUG 2009

Публикува се с изричното съгласие на автора.

Превод: Сурен Исраилян, 09.11.2021г.

взето от:

https://www.academia.edu/3076812/Why_are_the_English_not_Welsh?email_work_card=view-paper

Уважаеми Приятели ! Публикувам тази сравнително голяма статия в две части и въпреки че на места е прекалено „научна“, горещо ви я препоръчвам. В нея има конкретни факти, в случая за англичаните и уелсците, които ще ви помогнат да разберете, как се събарят „бомбастични“ изводи за „чиста и еднородна нация“. И още нещо – в „Забележки“ авторът дава много интересни факти, и там където има свободен текст, също го преведох. Приятно четене !

През 937 година Етелстан /на староанглийски Æthelstan/, кралят на англичаните заедно с брат си Едмънд/Edmund повел армията си към дотогава неизвестното място, наречено Брунанбърх/Brunanburh, където разбил обединени врагове, водени от Константин/Constantine, кралят на скотите в Алба и Олаф/Olaf, кралят на норвежците от Дъблин. По повод тази победа специално била написана „възхваляваща ода“, която е включена в „Англо-саксонската хроника“/Anglo-Saxon Chronicle. В последните й редове пише:

„Никога досега на този остров, според нашите книги и древните мъдреци, не е имало по-голямо избиване на хора, извършено с острието на меча, откакто англите и саксите дошли насам от изтока и завладявайки Британия през широките й морета, като горди нападатели и воини, жадни за слава, надвили уелсците и превзели държава. Engle and Seaxe up becoman ofer brad brimu Brytene sohton … Wealas ofercoman… eard begeatan“.¹

Малко по-рано анонимен поет, вероятно някъде от Южен Уелс, написал стихотворна проповед, озаглавена Armes Prydein Vawr/Пророчествата за Великобритания“/The Prophecy of Great Britain, в която той призовава своите сънародници (Кимри-Cymry) да се обединят в голям съюз с други народи от западна Британия и Ирландия: 

„Ще има сдобряване между хората на Кимри /Уелс/ и Дъблин, на ирландците от Ирландия, Ангълси/Anglesey и Шотландия, а народите на Корнуол/Cornwall и Стратклайд/Strathclyde ще бъдат добре дошли сред нас“.²

Причината за създаване на този съюз били саксите – „карателите от Танет/Thanet“, които потискали уелсците с данъците и ги прогонвали от родната земя. Този път, с помощта на голямата коалиция, саксите щели да бъдат хората, изгонени от Британските острови.³  Този съюз, разбира се така и не бил създаден, а „саксите“ и днес са по местата си.

В „Пророчествата“ под саксите се подразбират ‘англите и саксите’ от Брунанбърх, а уелсците от Брунанбърх, посочени в проповедта са Кимри /Уелс/. И до днес уелсците наричат себе си Кимри и наричат англичаните „сакси“.⁴ Ситуацията описана от двамата поети се повтаря – преди много години англите и саксите дошли от изтока на Британските острови, изтласкали бритонците/Britons на запад и създали своята държава на освободилата се земя.

Тази интерпретация на историята от пети и шести век се използвала от поколения историци чак до 19-ти век, а някои случаи и през 20-ти век. Според нея, при масовата миграция на германските племена (англи и сакси) те завладели тази част от Британия, която оттогава е станала Англия/England, като унищожили местното британско население или ги изгонили като бежанци в Уелс.

Това бе задоволително обяснение на този неясен и слабо документиран период в историята, защото така бе запълнена празнина във времето между Римска Британия и Англо-Саксонска Англия, празнина, в която историята на Англия била по-различна от онези „държави-наследници“, появили се в Европа след краха на Западна Римска Империя. В края на 19-ти век Едуард Огъстъс Фриман/Edward Augustus Freeman, професор по история в Оксфорд дискутираше проблема така:

„Навсякъде другаде нашествениците постепенно приемали езика и   религията на победените. Ако нашествениците били езичници по време на завладяването на териториите, те постепенно приемали християнството…. Навсякъде, освен в Британия, нашествениците постепенно обучавали местните да говорят в някаква форма езика на Рим, дори и с много грешки. Навсякъде, освен в Британия, нашествениците уважавали законите и изкуството на Рим… Навсякъде, освен в Британия, местните големци и номенклатурата оцелявали.

В Британия всичко било другояче. Английските нашественици стъпили в Британия като езичници и извършвали езическите ритуали на своите бащи. Те запазили своя език … Също така в Британия изкуството на Рим загинало безвъзвратно, подобно на езика и религията на римляните …От римските закони нямало и следа … Общинската структура на римските градове в Британия отишла в небитието…

В Англия е същото – местната номенклатура навсякъде е основно тевтонска. Само няколко големи града и природните места, като Лондон на река Темза и Глочестър на река Северн все още запазили имената си от преди английското нашествие. Но повечето градове и села в Англия носят имената дадени им от … англите и саксите през пети и шести век“. 

За всичко това, заключава Фриман, има само едно обяснение: 

„Въпреки, че буквалното унищожение на нацията е невъзможно, има всички основания да вярваме, че келтското /тоест, британското/ население в тези райони на Британия, които станали Англия в края на шести век са били максимално заличени като общност. Жените без съмнение са били по-скоро пощадени, но що се касае мъжете, можем да бъдем сигурни, че смъртта, миграциите или заробването били единствените алтернативи за нашите бащи… Накратко, не като навсякъде, в Британия нашествениците се установявали около коренното население, и постепенно се загубили в тяхната маса. В Британия, с течението на времето нашествениците навсякъде изместили по-стария народ“.⁵

Век или горе долу толкова мина, откакто Фриман писа това, но сега виждаме колко „кофи мастило“ са изписани от историците за „тъмните векове“ и което може би е по-важно, колко много усилия, както физически, така и интелектуални положиха археолозите. Днес, нито темата за масовата миграция на англосаксонците от континента на острова, нито изтребването на британците /колкото и да е частично/ са на мода, въпреки че последното поне получи известна подкрепа от генетиците.⁶ И все пак е необходимо да бъде обяснено различието между Италия, Испания и Франция /особено Франция/ от едната страна и Англия – от другата.

В римска провинция Галия нашествениците германци или франки образували заедно с местното галоримското население една нация, известна с името от немски произход – „Франкия“/‘Frankia’ (а по-късно Франция), но те говорели езика (който в крайна сметка стана известен като „френския“) който е бил базиран върху късно-латинския говор на римската Галия.⁷

В римската провинция Британия картинката е съвсем друга. Тук нахлулите германски племена или „англосаксонците“, както обикновено ги наричаме, не се слели с местните римо-британци. В резултат на това се образували не една а две отделни нации – английската и уелската, при това и двете са говорели на родния си „нелатински език“. Английският език е бил клон на долнонемския, свързан с холандския, а уелският произхождал от бритонския/Britonnic. На бритонския местните хора говорели доста преди нашествието на римляните, да не говорим за англичаните.

Въпреки, че възгледите на Фриман за ранните англо-британски отношения вече не предизвикват безрезервно съгласие, той всъщност посочи решение на тази „главоблъсканица“. Неговото наблюдение, че когато се появили първите германски селища, в Британия вече имало голяма бъркотия в областта на „римските закони, правила и изкуството като цяло“ тихомълком се приема от съвременни изследователи. Общото виждане сега е, че това, с което се сблъскали германските пришълци /независимо от техния брой/ не било римската, а по-скоро пост-римската Британия, която трябва да се разглежда като „особен субект, със собствени характеристика, вместо да бъде третирана като прелюдия, преход или проблем“.⁸

Въпреки това, че недостигът на оцелелите писмени източници и разпокъсаните археологически находки правят невъзможно определянето на състоянието на Британия през пети и шести век, именно в този период трябва да се търсят корените, както на английската, така и на уелската идентичност.

Има една теория, която изглежда се е запазила с общото съгласие на всички променящите модни течения в тълкуванието. Според нея най-ранните германски пришълци пристигнали вероятно в средата на пети век по покана на британците. В средата на VI-ти век в своя полемичен трактат „Опустошаване на Британия“/‘The Ruin of Britain’ (De Excidio et Conquestu Britanniae), британският монах Гилдас/Gildas, разказва героична история за „великия тиранин“ Вортигерн/Vortigern, който за първи път използвал наемниците на Хенгест/Hengest и Хорса/Horsa, които духовникът нарича „свирепите саксонци … мразени от Бога и хората.⁹

Написаното от Гилдас (въпреки че не бива да се приема буквално) може би отразява наемането от страна на британските владетели на воини, които в римските времена би се наричали „федерати“/foederati – федеративна войска, като организирана военна единица, обикновено от земите отвъд река Рейн, която се осигурявала по силата на договор (foedus) за защита на определени територии.¹⁰

Някои спомени за тази система може да са останали сред самите нашественици. Беда/Bede, нортумбрийският хронист/Northumbrian chronicler на английското нашествие, посочва, че западните саксонци някога били известни като Gewisse, името, което вероятно означавало нещо като „надеждни хора“, и след като тяхното най-ранно заселване било в горната част на Темза, на запад от Лондон, „изразът може да е свързан със защитната роля на германските воини през пети век“.¹¹

Като се заселвали, подобни военизирани групи били склонни за искат повече, отколкото местните можели да им дадат, и при отказ, те заграбвали земи за собствени нужди. Това, изглежда, се е случило в Британия. На определен етап вероятно в края на пети век германските наемници премахнали контрола на британците и създали редица независими общности в източната Британия. Някои британски общности оцелели, но те били пръснати след териториите на своите бивши подчинени и откъснати от своите западни събратя.

Към 500-та година британците от запада изглежда се обединили в една закъсняла конфедерация, която спечелила голяма победа срещу германските заселници. Гилдас нарича водача на тази коалиция Амброзий Аврелиан /Ambrosius Aurelianus, и посочва, че победата била постигната при хълма Бадоник /Mons Badonicus, Badon Hill – място, за което има много спорове и до днес. Но където и да е станало това събитие, победата на Амброзий спряла напредъка на саксонците и като резултат предизвикала мирен период /или поне примирие/, продължило през живота на Гилдас, тоест до към средата на 6-ти век.

Въпреки че Гилдас не пише като историк, описанията му изглежда отговарят на реалиите от 6-ти век. През 500-та година много от римските провинции от времето на империята все още били под британски контрол, включително и на изтока, където имало най-ранните германски селища ^12. Очевидно е, че поне 50 години местните хора и пришълците трябва да са живели един до друг, въпреки че детайлите на тяхното взаимодействие не могат да бъдат възстановени. Запазените писмени източници, повечето от тях написани доста по-късно след описваните събития, наблягат на войните, придружени с кланетата и бягството на британците. Но това е разбираемо, в контекста на времето когато са написани. Например, аналите от 6-ти век, написани в „Англо-саксонската хроника“, явно се базирали върху героически легенди, свързани с духа на победителите и тяхната славата.¹³

Бягството и кланетата със сигурност се случвали, защото присъствието на големи групи британски бежанци бе документирано в края на 5-ти век в централна Галия, Бретан и Испания.¹⁴ Има обаче и сведения за мирни контакти. Макар че „Англо-саксонската хроника“ представя произхода на Уесекс/Wessex като завладяна територия в резултат на война, основателят на тази западно-саксонска кралска династия се казвал Сердик/Cerdic а това е британско име от Ceretic (бритонски Coroticus, съвр. уелски Caradoc), и подобни имена могат да се намерят след потомците му чак до 7-ми век.¹⁵

Това налага известно „примиряване“ на техните отношения, поне за най-горната част от обществото. С „осветяването“ на живота в 7-ми век на база нови исторически данни, излиза, че бракове между британските и английските владетелски фамилии, въпреки че рядко, но все пак е имало.¹⁶  Друг е въпросът, какво влияние  имали тези бракове за населението. Предполага се, че английските мъже поне са взимали британки за съпруги /въпреки, че тази гледна точка наскоро бе оспорена/, но липсват доказателства за такива бракове.¹⁷

Определено ниво на интеграцията между пришълците и местните хора се потвърждава и от факта, че поне някои от германските заселници, без да забравят своите обичаи от континента, започнали да се идентифицират със своята нова родина. Съгласно Беда, Кент, остров Уайт/Isle of Wight и южен Хемпшир били колонизирани от Юти /дошли от северна Дания/. Но когато попадат в историческите сведения, заселниците в Кент се наричат Cantware, „тези, които живеят в Кент“, а това наименование идва от римо-британска провинция Кантиум/Cantium.

По същия начин ютите от остров Уайт станали  Wihtware, „тези, които живеят на Вектис/Vectis“, което е римо-британското име на острова.¹⁸ По-нагоре на север английското кралство Линдзи/Lindsey получило името си от Lindum Colonia (Roman Lincoln), а техните жители наричали себе си „линдиси“/Lindissi.¹⁹

Ако, както се вижда, заселниците са взели повече от имената на новите си общности от британците и „основната инфраструктура на ранните англосаксонски кралства е била наследена от късна римска или следримска Британия“, то трябва да е имало културното взаимодействие, както на политическото, така и на социалното ниво.²⁰ Всъщност някои основни институции от по-късния английски живот може да са били повлияни от британските обичаи: самата английска зала, така красноречиво описана от Беда и толкова централна за героичния дух на английските поети през целия период, може да се основава на римски и Британски модели.²¹

Сравнително мирното съвместно съществуване в началото на шести век нямало как да продължи. Около средата на века съотношението между пришълците и местните жители изглежда се е променило и втора фаза на конфликта довела до изчезването на повечето независими британски общности в „непланинска“ Великобритания/lowland Britain.²²  До 600 г. те са били погълнати от възникващите английски кралства, документирани в края на седми век от нортумбрийския историк Беда.

Тези кралства са били образувани от разширяването на запад на най-големите германски селища, чието изгодно положение позволявало продължаване на имиграцията от континента; Кент, един от най-ранните възникнали бил силно повлиян от мощния си континентален съсед Франкия, до степен, която го направила един от най-богатите региони във Великобритания.²³ През целия седми век английските кралства продължават да нарастват по сила и размер, поглъщайки всички оцелели британски общности в региона, който по-късно ще се превърне в „Англия“.²⁴ От края на седми век нататък новите германските заселници, макар и политически разделени, започнали да мислят за себе си като за един народ; те вече не били само англи, сакси или юти – те вече били и „англичани“.

През същия период британските общности на запад, също политически разделени, по аналогичен начин развиват обща идентичност, често изразявана с името „британец“, но все повече като Къмбри или Кимри/Cumbri, Cymry, от местната дума (cumbrogi), означаваща мъже от една и съща нация (нещо като „брато“).²⁵ Кимру/Cymru днес е „уелското“ име на Уелс, тъй като cymry (единствено число cymro) означава „уелския народ“, но оцеляването на името Cumberland в северозападна Англия напомня, че Cymry някога са били по-широко разпространени.

Почти невъзможно е точно да се определи как различните британски общности са попаднали в английските владения. Понякога процесът бил насилствен. Скоро след 616г. Кралят на Нортумбрия Едвин/King Edwin of Northumbria нахлува и разгромява британско кралство Елмет/Elmet (региона около днешен Лийдс), и жестокостта на неговото нападение се помни поколения по-късно, когато Стефан от Рипон/Stephanus of Ripon, пишейки в началото на осми век, говори за британското духовенство, „бягащо от враждебния меч, използван от воините на собствената нация“.²⁶

За разлика от това, нортумбрийското поглъщане на Регед/Rheged (регионът Карлайл/Carlisle) може да е следствие от брака през 635 г. на нортумбрийския принц Освиу/Oswiu с Римелт/Riemmelt, дъщерята на последния известен крал на Регед.²⁷ И в западната част на Мидлендс оцеляването на британската църква и британското духовенство, на които може със сигурност да се припише покръстването на пришълците англичани, предполага по-спокоен сценарий.²⁸

ЗАБЕЛЕЖКИ

1. Dorothy Whitelock, D.C. Douglas and Susie I Tucker (ed.), The Anglo-Saxon Chronicle: a revised translation (London, 1965); also in EHD i no. 1, p. 201.
2. Ifor Williams (ed.), Armes Prydein, translated by Rachel Bronwich (Dublin, 1972), lines 9-11.
3. Въпреки, че нито уелсците, нито хората от Корнуол са участвали в битката при Брунанбърх, поемата вероятно описва коалицията на Крал Константин/King Constantine, подкрепен от хората от Стратклайд/Strathclyde и викингите от Дъблин; Поетът изглежда изразява мнението на онези, които се противопоставяли на разбирателството между Хайуел Дда/Hywel Dda, водеща фигура сред уелските крале и Етелстан/Æthelstan. За повече доказателства – виж Wendy Davies, Wales in the Early Middle Ages (Leciester, 1982), pp. 112-20.
4. И за шотландците англичаните са sassenach: ‘сакси’.
5. E.A. Freeman, The History of the Norman Conquest of England (Oxford, 1870), pp. 13-18, 18-19 (excerpted). Проф. A.S. Esmonde Cleary обяснява този проблем още по-ясно: ‘в сравнение с германските държави-наследници в останалата част от Западната [Римска] империя, англосаксонската Англия за своите политически и социални институции, нейния език и право, да не говорим за материалната си култура, дължеше малко или нищо на Римска Британия: виж The Ending of Roman Britain (London, 1989), p. 200.
6. Michael E Weale, Deborah A Weiss, Rolf F Jager, Neil Bradman and Mark G Thomas, ‘Y Chromosome evidence for Anglo-Saxon mass migration’ Molecular Biology and Evolution 19 (2002), pp. 1008-21; Дължа тази референция на Val Fallan. За някои от по-невъздържаните интерпретации на това упражнение – виж статията на Helen Studd in The Times, July 1 2002 ‘How Old English put all their Basques in one exit’ (наистина ужасен каламбур) и последвалата кореспонденция от 4 и 11 юли 2002г.
7. В ранните препратки местният език в /западна/ Франкия (west) Frankia—днес приблизително територията на съвременна Франция се нарича „римски“/romans: ‘Roman’. Едва от края на 12-ти век става „френски“/‘French’.
8. Christopher Snyder, An Age of Tyrants: Britain and the Britons, AD 499-600 (Stroud, 1998), p. 251. Разбира се, има значителна разлика в това как изглеждала пост-римската Британия. Някои учени смятат, че е имало срив на римските институции, икономиката и културата, както и връщането на местните обичаи почти на същото културно и икономическо ниво, като това на пристигащите „англосаксонци“ (Esmonde Cleary, Ending of Roman Britain, p. 200). От другата страна се твърди, че британското общество и култура през 5-ти и 6-ти век се запазило много повече от късноримското, отколкото обикновено се предполага, с помощта на политическа рамка, наследена от 4-ти век – виж: Ken Dark, Britain and the End of the Roman Empire (Stroud, 2000), p. 57.
9. Michael Winterbottom (ed. and trans.), Gildas: The Ruin of Britain and Other Works (Chichester, 1978), chapter 23, pp. 26, 97.
10. Има някои археологически доказателства, че най-ранните германски селища били тези на федератите/foederati (Dark, Britain and the End of the Roman Empire, pp. 48-53).
11. Dark, Britain and the End of the Roman Empire, p. 59.
12. Dark, Britain and the End of the Roman Empire, pp. 97-103; виж особено фигура 23 от стр.98 – картата, показваща ограниченото разпространение на „англосаксонски“ погребения в източната Британия в онзи период.
13.  ‘Писмените източници наблягат на конфликтите, защото така се показва духът на обществото. Мирните съжителства не са подходяща тема’ (Esmonde Cleary, Ending of Roman Britain, p. 201).
14. Esmonde Cleary, Ending of Roman Britain, pp. 201-5. Пристигналите бритонци били значителна по брой общност и така повлияли на местните географски имена. Арморика в северо-западна Галия станала /и до днес/ Бретан, докато северната част на Испания, която се наричала Бритоня/ Britoña към шести век, вече не е.
15. Със същото име Ceretic, бе роден последният владетел на британското кралство Елмет/Elmet; see HE iv, 23; Annales Cambriae, ed. J.W. ab Ithel (London, Rolls Series, 1860), sub anno 616. Втората част от името на крал на Уесекс Кенвал /King Cenwealh of Wessex (643-72) означава ‘бритонец или уелсец’ (виж по-надолу), а кралят Кедвала/Cædwalla (685-7) имал изцяло британско име, английският вариант на Кадуалон/Cadwallon.
16. Виж по-долу брака на нортумбрийския принц Освиу/Oswiu с Римелт от Регед/Riemmelt of Rheged.
17. Д-р Марк Томас наскоро информира, че генетическият състав на острова предполага, че смесените бракове между двете общности – „английска“ и британска са били ограничени така, че първата, бидейки икономически облагодетелствана, превъзхождала втората (see ‘The Times’, July 29 2006, ‘England’s apartheid roots’).
18. Главният град на Кент бил Кентърбъри/Canterbury, или Cantwaraburh, ‘укрепеното място на хората от Кент’, което има връзка с римобританското име, Durovernum Cantiacorum, ‘крепост от елша на Кентиаки/Cantiaci’: виж Nicholas Brooks, ‘The creation and early structure of the kingdom of Kent’, in Steven Bassett (ed.), The Origins of Anglo-Saxon Kingdoms (Leicester, ), pp. 57-8; A.L.F. Rivet and Colin Smith, The Place-names of Roman Britain (London, 1979), pp. 299,353-4, 487-9.
19. Rivet and Smith, Place-names, p. 393. Нортумбрийските кралства Дейра/Deira и Берниция/Bernicia имат британски имена, въпреки че етимологията им е неясна.  
20. Barbara Yorke, Kings and Kingdoms of Early Anglo-Saxon England (London, 1990), pp. 7-8.
21. Esmonde Cleary, Ending of Roman Britain, pp. 201-5. На европейския континент типовете сгради се разделят на две основни групи: the Grubenhäuser – малки вкопани къщи, използвани вероятно за занаятчийска работа и „Къщи с различни кътове“/Аisled houses, където жилищното помещение за семейството е било в единия край, а обор за добитъка – в другия. Вкопаните къщи също били обичайни за английските райони на Британия. Къщите с различни кътове обаче до този момент не са открити, вместо тях е имало „правоъгълни постройки с врати една срещу друга, разположени в по-дългите стени“ – така пише в римо-британските и британски текстове. За поетичното описание на Беда за правоъгълната „зала“ – виж (‘The flight of the sparrow’) see HE ii§13.
22. Dark, Britain and the End of the Roman Empire, pp. 47, 103-4, 227-30.
23. Най-ранният владетел на Кент, за когото има някаква информация е бил известен като Етелберт /Æthelberht, чиято съпруга Берта/Bertha била дъщеря на Хариберт/Charibert, краля на Париж.
24. За развитието на ранни английски кралства  – виж Yorke, Kings and Kingdoms of Early Anglo-Saxon England, D.P. Kirby, The Earliest English Kings (London, 1991) and и различни статии в Bassett, Origins of Anglo-Saxon Kingdoms.
25. Snyder, Age of Tyrants, pp. 249-50.
26. Bertram Colgrave (ed.), The Life of Bishop Wilfrid by Eddius Stephanus (Cambridge, 1927), pp. 36-7, 164, and see Kenneth Jackson, ‘On the northern British section in Nennius’, in N.K. Chadwick et al (ed.), Celt and Saxon (Cambridge, 1964), p. 3. Жителите на района били наричани Elmetsætna, ‘хората от Елмет’, в изданието Tribal Hidage от шести век(Nicholas Brooks, ‘The formation of the Mercian kingdom’, in Bassett, Origins of Anglo-Saxon Kingdoms, pp. 159-60), името се запазило и до днес в географските названия Sherburn-in-Elmet и Barwick-in-Elmet.
27. Jackson, ‘On the northern British section in Nennius’, pp 21-2, 41-2; Kirby, Earliest English Kings p.90; Charles Pythian Adams, Land of the Cumbrians: a Study in British Provincial Origins, AD 400-1120 (Aldershot, 1996), pp. 56-62. Бракът е бил сключен преди Освиу да стане крал на Нортумбрия и едно от първите му действия, след като наследил брат си Oswald през 642г. е било да вземе англичанка за жена. Неговият син от Римелт по-късно станал „под-крал“/sub-king в Deira (южна Нортумбрия). Имало и други подобни династични бракове в Нортумбрия. По-големият полубрат на Освиу – Еанфрит/Eanfrith докато е бил в изгнание, се оженил за член от пиктското/Pictish кралско семейство. Синът му Талоркан/Talorcan станал кралят на пиктите в средата на седми век. Майката на другия пиктски крал Бридей/Bridei, вероятно е била дъщеря на Едуин/Edwin, краля на Нортумбрия – виж James E. Fraser, The Battle of Dunnichen, 685 (Stroud, 2002), pp. 22-3.
28. За британската църква на запад и нейното влияние в покръстването на англичаните – виж Patrick Sims-Williams, Religion and Literature in Western England, 600-800 (Cambridge, 1990), pp. 54-86, especially pp. 79-84.