взето от Фейсбук – Prana Ana„Kanatitza“ Center
Уважаеми приятели ! Публикувам този пост от Фейсбук с откъс от книгата на Валентин Ангелов „Мит и фолклор“. Искам само да добавя, че грифоните са били част от културата на много народи, включително и келтските, които ги смятали за символ на двойствеността на живота, на доброто и лошото. Приятно четене !
Irena Yancheva 16 май 2018 г. ·
“ В Средновековна България г р и ф о н ъ т (с глава на орел или с глава на лъв) поема ролята на медиатор между небето и земята. До края на 14 в. той присъства в пластичните изкуства като едно екзотично художествено наследство, идващо от различни географски ширини и векове, но по произход свързано със Скития (а древните скити се описват от античите автори като траки).
При запазените у нас повече от 25 фигури, където грифонът обичайно е самостоятелно изобразен, е трудно да се заяви неговото митологично предназначение. При Охридската врата (14 в.) орлоглав грифон тласка пред себе си соларния диск / кълбо – отглас от връзката му със слънчевия култ. При капител от Велико Търново (14 в.) той фланкира монограма на цар Иван Шишман, вероятно с апотропейно предазначение, превърнал се и в емблема на царска власт. Върху вратата на Хрельовата църква (14 в., Рилски манастир) той сигурно охранява сакралното пространство на храма. Върху една от плочките на диадемата на Преславското съкровище (10 в.) два грифона понасят към небесата Александър Македонски – един многократно разработван мотив през Средновековието.
Грифонът у нас е запазил значението си на страж на божественото, соларното, небесното начало, на царските инсигнии и власт, на сакралното пространство. Апотропейната му роля е основна и тя обяснява присъствието му по дъната на керамични съдове, по корнизи и врати на храмове, дори върху метални апликации и токи. Същата роля трябва да се припишеи на змиеглавите грифони, изобразявани по дъната на керамични блюда от Търновската средновековна графитокерамика.
Това митично същество има връзка и с подземния свят – съществува сцена от Охридската врата, където грифон е в двуборство с гущероподобна ламя (тя олоцетворява подземното царство). В митологичното мислене грифонът обхваща и земния, и подземния свят. От 15 до 18 в. грифонът изчезва от Българското изкуство. През 19 в. той отново се появява, главно в църковната дърворезба, като декоратовен мотив. “
Проф. Валентин Ангелов, “ Мит и Фолклор „, С., 1999 г., с. 68 – 69
Фрагменти от дърворезбения иконостас на главната църква при манастир „Св. Наум“, Охрид, изработка през 1711г. – г р и ф о н и
