от „Вярата във вечно умиращия и раждащ се бог в религиозните вярвания на древни общества“
взето от:
http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=71&WorkID=1247&Level=2
Мотивът за умиращия и раждащ се бог е явно видим в мита за Озирис. Египетският бог Озирис получава от баща си Геб властта над земята. В мита за сътворението, създаден от жреците на Хелиопол, Озирис е представен отново като първороден син на Геб и Нут.
По сведенията на Плутарх1, бог Кронос (Геб) и богиня Рея (Нут) извършили тайно сношение по между си. Богът на слънцето се опитал да попречи на техните деца да се родят, през който и да е ден от годината. Обаче, бог Хермес (Тот) успял да прибави пет дни към годината като победил богинята на луната в игра на дама.
През тези дни се родили пет божества Озирис, Аполон (по-старият Хор), Трифон (Сет), Изида и Нефтида. Като най-голям син на Геб и Нут, Озирис получил правото да властва над земята на Египет. Брачна партньорка на Озирис е сестра му Изида.
Благоденствието на Египет, докато е управляван от Озирис, е показано върху стелата на Аменхотеп (ХVІІІ династия – ок. 1400 г.пр.н.е.). Там Озирис е представен като господар на всички блага и стихии, който управлявал така, че да осигури изобилие и благоденствие за страната.
Тази картина е разрушена след узурпирането на престола от Сет. От сведението на Плутарх е сигурно, че Озирис е син на небето и земята. Този мотив се явява постоянен в характеристиката на бога.
Син на небето и земята е богът носител на идеите на тракийския орфизъм – Дионис – Загрей. Характеристиката на Тракия като контактна зона е широко известна, тази нейна роля предполага широк обзор на културни взаимодействия и е сигурно и засвидетелствана в писмените и археологическите паметници за периода от и след V в.пр.н.е., но тя би могла да се отнесе за по – ранен период.
За този по – ранен период липсват данни за взаимодействия с източни (месопотамски и египетски) и централно европейски (келтски) елементи, но типологически сходни явления могат да се наблюдават, както за мегалитните паметници, торевтиката и керамиката, така и в религиозните вярвания. Обменът на идеи, умения и вярвания в източния и балканския свят се явява определящ за тракийската култура – пайдея.
Загрей (основният носител на идеите на тракийския орфизъм) е синът на Зевс и Персефона, което според гръцкия превод – означение означава син на небето и земята.
Загрей е представен като паредър (съпрестолник) на Богинята – майка в седма истмийска ода на Пиндар2. От трактата на Алкмеон „За природата“ (нач.на. V в. пр.н.е)3 е известно, че Ге е потниа със значение на господарка, потниа може да се отнесе към богиня „господарка на животните“ и следователно е хтонична.
Тълкуването на извора от Александър Фол, добавя “ мощната (почитаната) Ге отдава на Загрей (място, което е) най-високо (поставено) измежду всички богове“4. В този случай Загрей е първородният син на Ге от съединението и с Уран на седмата степен.
В апликация № 15 от съкровището от Летница е представен свещеният брак на Богинята – майка и сина. Според Иван Венедиков5 на апликацията е представено съединяването на Коре с бога – змей (изобразен върху апликации № 5 и № 6), но сега в антропоморфен образ. Актът на хиерогамия става в присъствието на Деметра (Майката на боговете), която държи съд със свещено питие и вейката, с която благославя божествената двойка – от техният свещен брак ще се роди Загрей.
Хтоничността на родения на седмата степен Загрей е явна, не напразно той е сближен с Аид от Есхил6 – той е змийско чедо. Като приел облика на змия (дракон) Зевс се съединил с Персефона7, за която, от Атенагор е известно, че е имала образ на „рогато чудовище“, поради което майка и не я е кърмила.
Пак от Атенагор се знае, че Зевс се съвъкупил с Пeрсефона в образа на дракон, от който съюз се родило детето Дионис8. За раждането на хтоничния Дионис – Загрей от съюза на Зевс и Персефона съобщава и Калимах9. Образът на змея (змията, дракона) е хтонична зооморфикация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който е наречен Загрей „рогата змия“ от Нон10.
Персефона е стабилна персонификация на хтоничното (змиевидното) начало в елинската орфическа космо- и теогония и несъмнено отразява фолклорната идея за самозачатието на Великата Богиня-майка, която е елинизирана като дъщеря на Деметра. Богинята – майка е окачествена от древните автори и като девица (Нон11), където змиевидната девица е безусловен превод на богинята – майка, която самозачева, самозачеването е гарантирано от съединяването и с божественото начало в облика на змея т.е. хтоничната сила се опложда от хтонична.
Превъплъщението на мъжкото начало в змия е познато от тракомакедонските легенди. Следователно Загрей е пряк наследник на Зевс и баща му него предоставил цялата световна мощ.
Дионис – Загрей е определен от Александър Фол като „божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм“12. Основен спътник на бога, негов символ е змеят (змията), който не бива да се възприема само като атрибут, защото змията може да бъде и самият бог в неговия зооморфен образ; той е роден на змеева сватба. Тракийският Дионис – Загрей е богът – бик, който идва, за да бъде принесен в жертва и вкусен суров от извършителите на жертвоприношението нему посветени13.
Подобно на Загрей (вече определен като „рогата змия“) змията е неотделен атрибут или образ на Сабазий. Диодор14 представя Сабазий като роден от змеева сватба и по-стар от Дионис. Демостен15 като описва мистериите в чест на бога в Атина, съобщава за змии участващи в обреда.
Част от украсата на участващите в обреда са венците от копър и бяла топола. Александър Фол16 определя копъра за змийска билка; тя е техен водач, защото под нейния упоителен дъх те свалят старите си кожи.
Според Теофраст17, суеверният (човек, който се съобразява с всички задължения към празници и богове) види ли пайрея изрича името на Сабазий т.е Сабазий му се е явил превъплътен като змия, а суеверният се предпазва от беда като огласява името му и по този начин се поставя под закрилата му. В „Значение на сънищата“, Артемидор18 изброява боговете, в чийто култ змията е свещена и ако сънуваш змия, един от тези богове ти се е явил. Сред изброените са Зевс Сабазий, Хелиос, Деметра и Коре, Хеката, Асклепий и Херосите. Хелиос е поставен сполучливо до Зевс Сабазий, заради урано – хтоничния му област.
Климент Александрийски19 съобщава, че символът на Сабазий е змията, която бива изтегляна от (през) пазвата на участниците в тайнството. Авторът разграничава Загрей и Сабазий като две различни божества, единият роден като „рогата змия“, а другият зооморфизиран в лика на змия, символ на неговата невъздържаност.
Змията е основен атрибут и на келтския бог Кернунос. Макар че до нас не е достигнал мит за смъртта и новото раждане на Кернунос, богът е обвързан с ритуали свързани с осъществяване на връзка с Майката на боговете по време на празника Белтене, когато според мита Кернунос извършва хиорогамия с нея, за да разиграе по този начин собственото си ново раждане.
Като се основана на Plint. (HN, XXIX, 52), където се съобщава за змийското яйце почитано от друидите и като посочва за пример олтари от Мавили и Париж, където се появява рогатата змия, Рейнак20 заключава, че може да се търсят орфически елементи в друидизма, както и у питагорейството.
Това твърдение се свързва с въведеното от Александър Фол понятие за ролята на Тракия като „въртяща се шайба“ между Изтока и Запада. Като доказателства в полза на тази теория в научната литература вече са направени аналогии с котела от Гундеструп (определен и като тракийска изработка – Bergquist – Taylor), изображенията на змии и на бога Кернунос от Вал Камионика (Северна Италия) представен върху стела като рогата змия т.е. като типичен Дионис – Загрей (Ал. Фол).
Уместно е , тук да добавя още няколко паметника в полза на тази теория; релеф с изображение на Кернунос придружаван от две змии с овнешка глава от Чиренчестър (Gloucestershire – Corinium Museum); олтар с изобразена змия с овнешка глава (Lypiatt Park, Gloucestershire); бронзова статуетка на божество придружено от две змии с овнешки глави намерена сред съкровище открито в Стутбуум, Уилтшийр, определена като римо – келтска изработка и вероятно определеният и произход кара Миранда Грийн да види в божеството римският бог Марс. Известно е изображение на Кернунос от 1 в.пр.н.е. от колона във Франция (богът е определен като Кернунос от А. Кремин21.
От представения доказателствен материал, няма съмнение, в догадката на Рейнак, че Тракия, която е определена от него като люлката на орфизма е в отношение с келтите. В работата си Рейнак22 заключава, че засега е по – добре да се предлагат внушения, отколкото решения.
Като се основава на твърдението на Рейнак Александър Фол определя, че „в областта на трако – келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията„23.
Сближаванията могат да започнат с изображението и свързването на змията, като атрибут и зооморфен образ на бога при траките и келтите. Комплексната символика на змията е свързана от физическата и характеристика – заради свойството и да смъква старата си кожа тя се възприема като символ на прераждането. Змиите се свързват и със сексуалната енергия заради способността си да дават многобройно поколение. Земната природа на змията, месоядството и, както и способността и да убива и придават хтонична символика.
Кернунос, известен още като Ху’ Гадарн, както вече бе показано, е изобразяван като рогат елен или мъж с еленови рога. Придружаван от змия с овнешка глава и елен24. Миранда Грийн догатва, че комбинацията овен – змия се свързва с възраждането, въпреки че тя определя овена само като символ на плодородието.
„Рогатият“ бог е роден по време на зимното слънцестоене, съвукоплява се на празника Белтене (Beltane) и умира по време на пролетното слънцестоене. Той редува властта си върху живота и смъртта с богинята на луната, поддържайки цикъла смърт – ново раждане.
Известен на друидите като Ху’ Гадарн, той е хтоничен бог и съпруг на Великата богиня. „Рогатият“ бог – Кернунос е определен като превъплъщение на дивата и енергична сила на природата, но тази негова роля е вторична. Фокс25 предполага, че божеството (Кернунос) е в пряка връзка с древния „отвъден“ (оtherworld) уелски бог Ароун, а според Маккана, богът въобще е обвързан с елена, бика, рогата (овен), змията и цялата душевна природа26.
Разглеждайки другидски ритуали Ян Кориган27 представя митологическия контекст на ритуалите като определя за същностна вярата в Майката на всичкото, и бащата (синът) – огън. Майката на всичкото (the All-Mother) е първото същество в космогонията – богинята, която е или от която произхожда водата.
От водата се появява земята, която също е богиня, от която се ражда всичко живо. Богинята на водите се свързва с мъдростта, тя е и майка на първия бог, който създава космоса. Поради същността си (вода), тя се отнася към подземните води и следователно е хтонична, пряката и връзка с богинята – земя, (която в случая се явява като една от хипостазите и) я определя като покровителка на природата.
От казаното дотук, е явно, че повтарящият се мотив е този, който определя бога като син на небето и земята. Митологичният разказ или мит, доколкото той може да бъде проследен в изворите или в обреда на разглежданите общества, продължава с мотива за смъртта на бога, като се подчертава, че той е разкъсан насилствено, следван от мотива за новото раждане или възраждане в нов живот.
/продължение – част 1-2/
Забележки
[1] Плутарх, За Изида и Озирис; On Isis and Osiris, 1-3 (351c-352c), Dedication to Clea and Introduction
[2] Pind. Isthm. VII, 1-7, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 42
[3] Alkmeon. Fr. 3. Diels, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 25
[4] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991, с. 27
[5] Венедиков, И., Тракийското съкровище от Летница, София 1996 г., с. 40
[6] Aeschyl, Sisyph, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 31
[7] Nonn, Abbas in orat. II, Contra Iulian, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 145; според Юлий Фирмик Матерн „За грешката на езическите религии“ Либер е син на Юпитер – Iul. Firmic. Matern. De err. Profan. Relig. 6, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 134-142
[8] Athenag. Pro Christian. 20. Schwart, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г.,
[9] Callim, fr. 171, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г.
[10] Nonn, Dion, VI, 155 – 223, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г.,
[11] Nonn, Dion, V, 562-567, цит. по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 170
[12] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991, с. 7
[13] Фол, А., Полис и Етност, В: Тракийската култура казано и премълчано, София 1995
[14] Diod. IV.4,1, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 89
[15] Dem. XVIII, 259-260, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 78
[16] Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 88
[17] Teoph. Charact. XVI, 4, Diels, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 94
[18] Artemid. II, 13, цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 94
[19] Clem. Alex. Protrept. II.151, , цит.по Фол, Ал., Тракийският Дионис, кн, 2, Сабазий, София 1994, с. 146
[20] Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions, vol. 1-2; цит по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 127-128, 270
[21] Cremin, A., The Celts, p. 94
[22] Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions, vol. 1-2; цит по Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 127-128, 270
[23] Фол, А., Тракийският Дионис, книга 1, Загрей, София 1991 г., с. 128
[24] Encyclopedia Mythica, Anthony E. Smith
[25] Fox, „The Ancient Celtic Otherworld“, First Appeared in Ripples, The Quarterly Journal of Shining Lakes Grove, Yule, 1995.
[26] Mac Cana, Celtic Mythology, 1987; цит.по Фол, А., Тракийският Дионис, кн. 1, Загрей, 19991, с. 128-1298, 269
[27] Ian Corrigan, The Core Cult in Druidic Rites, January 1997