20.10.2013г., автор glishev от: www.forumnauka.bg взето от:
https://www.dreamstime.com/editorial-photo-celtic-cross-ruin-church-ireland-ancient-image57366346
„Келтската Църква“ всъщност не е една. Няколко са, напълно автономни:
- 1) на бритите в Бретан,
- 2) на бритите в Уелс и Корнуол,
- 3) на скотите в Ирландия,
- 4) на скотите в Каледония и
- 5) на пиктите, пак в Каледония.
Това са църковните организации, произлизащи директно от най-ранното разпространение на християнството по Британските острови.
На практика не знаем много за първите християни по островите. Беда и Галфрид излагат предание, според което във втори век „британският крал Луций“ (може би римски управител или романо-британски аристократ, ако преданието изобщо е достоверно) моли св. папа Елевтерий (епископ на катакомбната християнска община в Рим, 175-189 г.) да изпрати християнски проповедници в Британия.
В трети век там вече определено има доста християни, защото в светилището на Минерва Сулис в Бат (Акве Сулис) са открити плочки със заклинания и проклятия срещу всеки, бил той християнин или езичник, който извърши престъпление Има и сведения за британски християни, пострадали при гоненията през трети век, особено при Диоклетиановата „чистка“. Във всеки случай британските християни водят произхода на Църквата си директно от Петровата катедра в Рим.
Разбира се, възможно е християнството да е проникнало в Британия във втори век, но за мен това най-вероятно става през Галия, където например се подвизават свети Ириней от Лугдунум (Лион) и свети Вицентий от Леринс.
В четвърти век, при спирането на гоненията от Констанций и Константин (които известно време царуват тъкмо на острова), християните в Британия вече имат поне три големи епархии: Лондиниум, Еборакум и Кастра Легионум – тоест Лондон, Йорк и Карлиън. По времето на Константин в Лондон е започната голяма християнска базилика.
Трите епископски центъра в римските владения постепенно стават повече (може би двайсет и осем до началото на пети век) и титулярите на основните катедри стават архиепископи. Архиепископът на Лондон е и митрополит за цяла Британия.
Съмнително е дали изобщо са останали езичници извън изолирани случаи в армията и аристокрацията преди края на четвъртото столетие. Широко се разпространява култът към светци и мощи, но той вероятно е съществувал и в периода на гоненията. През Галия достига и монашеството, тоест се появяват първите британски отшелници и манастири.
Практиките на Църквата в Британия са същите като в Рим и Галия в четвърти и пети век. Те пък до голяма степен са близки с тези от Източното Средиземноморие. Ортодоксалните (или католичните) общини в целия римски свят все още имат почти еднакви вярвания и литургичен ред, с наистина дребни различия в малки детайли. Това е периодът на старата римска Църква и на Амброзиевия литургичен чин от Медиоланум (Милано). Краткото царуване на Юлиан Апостат не влияе особено в Британия.
При царуването на Теодосий Велики и Хонорий в Британия се проявява монахът Пелагий, който проповядва, че душата може да бъде спасена от грях и смърт дори само чрез добри дела; тоест не е нужна специална Божия милост, за да се постигне спасение. Първо блажени Августин, а после и два поместни събора в Галия осъждат Пелагиевите схващания като ерес. Не са известни епископи-защитници на Пелагий и ереста се запазва частично само в много изолирани райони, където Пелагий може би е бил честван като светец в затънтени епархии. С това гръцко име Пелагий вероятно не е брит.
В същия период (царуването на Хонорий, разделянето на двете половини на империята – началото на пети век) римските власти изоставят Британия, която се разделя на няколко християнизирани романо-британски племенни кралства (това е период на пълен хаос, мога да изброя основните, но те бързо се изменят).
Набезите на ирландски пирати (скоти), пикти от Каледония и германски пирати постепенно се засилват, с възможна пауза между 420 и 450 г. През този период постримска Британия временно запазва контактите си с Галия и Италия, както и по-голямата част от епископската и градската си мрежа. Ако обичате легендите – това би трябвало да е периодът на крал Артур.
След средата на пети век набезите към Британия се засилват – скотите директно създават система от свои владения по цялото западно крайбрежие (като трайно се задържат само на север от бившия римски лимес, в Дал Риада, откъдето започва историята на Шотландия).
Пиктите редовно грабят северните части на бившите римски владения, но не завладяват трайно никаква територия (и постепенно сами са покорени от скотите). Саксите са използвани като наемници срещу пикти и скоти, но започват вече трайно да се заселват по източното крайбрежие, а от началото на шести век – и да създават свои кралства в усвоените земи.
Периодът между 450 и 550 е решаващ за формирането на келтските Църкви. Голям брой епархии са унищожени – два от трите архидиоцеза влизат в този списък, когато Лондон и Йорк падат в ръцете на саксите. Част от бритите бягат от острова към Арморика, където създават кралството Малка Британия (Бретан). Там преселниците издигат свой архиепископ в град Рен, отвоюван от франките.
В същинска Британия единствената архиепископска катедра е тази на свети Давид (или Сейнт Дейвис), първоначално разположена в стария римски гарнизонен център Карлиън, в хълмовете на Камбрия (Уелс).
Това е и точно периодът, от който започва изолацията на островното християнство, което просто губи контакт с големите духовни центрове на континента – Рим и Арл – в кризата, породена от саксонското нашествие. Докато Рим и Арл са и в течение, и коват каноните на вселенската Църква, отдалечена, осакатена и откъсната Британия запазва остарели форми на организация и прибавя към тях домашни нововъведения.
Парадоксално обаче, това е и периодът на свети Патрик (или Патриций), покръстителя на Ирландия. Патрик е брит, християнин, може би аристократ или син на свещеник, пленен от ирландски (скотски) пирати и продаден в робство в Галия. След като бяга от робство, той или се връща в Британия, или намира временно убежище в манастир чак в Галия.
В крайна сметка се връща при народа на поробителите си, за да им проповядва християнството. Все пак, не изключено Патрик да принадлежи и на малко по-ранния период (30-те години на пети век), когато Британия все още не е толкова затворена и едновременно с Патрик в Ирландия да е действал и папският пратеник, проповедникът Паладий.
Във всеки случай, Ирландия е покръстена бързо и успешно (което не спира ирландските набези). А заедно с ирландските пирати към Каледония вече се движат и нови проповедници, които носят християнството и сред каледонските пикти.
Скотите от Ирландия и Дал Риада определено развиват богата църковна култура – с многобройни манастири, богато украсени ръкописи и прекрасни, сложни плетеници от орнаменти по тях.
Запазват църковния латински доста по-добре от бритите, от време на време си служат дори с гръцки, създават своя оригинална църковна организация, в която основните фигури са абатите на манастири и изобщо надминават учителите си (не на последно място – защото чак до викингските нашествия в Ирландия няма да стъпи чужд крак).
Общото между ранните християнски традиции на келтските народи е в няколко особени практики на духовенството, срещащи се в най-чист вид в Ирландия, Уелс, Корнуол и Дал Риада, по-рядко в Бретан и слабо познати извън този ареал. Ето ги:
– специфична (ранна) датировка на Великденския празничен цикъл;
– женено свещенство (нормално и за Източното Средиземноморие);
– административна власт на един влиятелен абат над няколко териториални епископа (нормално, при липсата на градове в Ирландия и Каледония);
– почти изцяло аристократично духовенство (почти няма абат или епископ, който да не е от благородно потекло);
– „друидски“ вид, тоест не кръгла, а челна тонзура и светли богослужебни одежди (всъщност вероятно старо ориенталско влияние);
– допускане почти само на духовници в самите храмови постройки докато паството чака причастие, Евангелие и проповед отвън (отново нищо чудно, при липсата на големи храмове и строенето само на миниатюрни дървени и каменни параклиси).
Отделно, вече споменах, че в частност бритите (уелсците) отказват да проповядват на сакси.
Толкова по-любопитно е, че скотите не просто нямат тази задръжка (защото Ирландия не е пострадала от саксонско нашествие), но и активно извършват далечни плавания към Германия, където участват в покръстването на фризи, тюринги и дори баварци по реките – и даже влизат в конкуренция за душите на езичниците с идващите през Алпите римски бенедиктински проповедници.
Възможно е много преди викингите ирландски плаващи монаси да са открили Исландия и да са се опитвали да основат манастири на острова. Във всеки случай, между пети и девети век ирландците са морски народ със своите пирати, търговци, завоеватели и пътуващи проповедници – много по-малко изолирани от напълно разстроените и травмирани брити, които така и не се съвземат от англосаксонските удари.
Рим (а след 597 – и Кентърбъри) определено няма проблеми с всички келтски прелати, а само с уелските. Рим припознава бретонските архиепископи в Рен, сътрудничи си с ирландците и каледонските скоти поне в Англия и Шотландия и си позволява само съвсем дипломатични увещания с цел уеднаквяване на практиките.
Основните проблеми между Кентърбъри и Сейнт Дейвис възникват след 600 г. и са три:
- уелсците не признават папското върховенство над себе си;
- не познават каноничното право от третия или най-късно четвъртия Вселенски събор нататък, а и не се интересуват от него (което наистина е скандално за онова време, това е някакво вкаменено християнство)
- и отказват да проповядват сред езичници, което направо противоречи на пряка Христова заповед.
За самите уелсци всичко това е съвсем естествено, още повече, че владетелите и епископите им имат самочувствието на римляни и очакват единствено пълна подкрепа, но не и вмешателство от страна на Папството. Съборът в Уитби от 664 г. между пратеници на Кентърбъри и Сейнт Дейвис се оказва разговор между глухи – две принципно непримирими позиции.
Накрая християнството има различна съдба и се радва на различно папско отношение в различните келтски страни. Бретан и Шотландия почти напълно се романизират още преди 1066 г. и нямат главоболия със Светия престол.
Уелс е систематично притискан и преди, и след 1066, но без прекъсване на общението. Ирландия се радва на пълна църковна независимост чак до средата на ХІІ в. В резултат католицизмът и днес е силен в Ирландия.
Най-сетне след Реформацията започва силна антикатолическа пропаганда, която доизмисля „Келтската Църква“ като единен организъм, съзнателно и последователно противопоставен на Рим. Такова нещо, разбира се, не съществува.