02.08.2011г., автор: glishev от https://www.forumnauka.bg взето от:
Галфрид от Монмът, Джефри от Монмът или Грифид Артур от Монмът (Galfridus Monemutensis, Geoffrey of Monmouth, Gryffydd Arthur ap Trefynwy), Южен Уелс, е британски средновековен автор и духовник от ХII в. Живял приблизително от 1110 до ок. 1155, той вероятно е от уелски (бритски) или смесен уелско-нормандски произход.
До днес са запазени седем харти, в които името му фигурира като свидетел при издаването им. През по-голямата част от живота си Галфрид се намира в Оксфорд, вероятно като бенедиктински монах, което донякъде обяснява литературните му интереси (бенедиктинският орден насърчава интелектуалните занимания на членовете си и се стреми максимален брой от монасите да са грамотни). В края на живота си е ръкоположен за епископ на Сейнт Асаф, Северен Уелс.
Известен е заради своята латинска „Historia regum Britanniae„, т. е. „История на британските крале„ в дванадесет книги, съставена ок. 1135 г., където излага легендарната история на бритите от най-дълбока древност (практически от Троянската война) през римското владичество до англосаксонското нашествие и създаването на „Малка Британия“ (Бретан в Ареморика, дн. сев.-зап. Франция) към VI-VII в., започвайки с епонимния герой Брут и приключвайки с историческия, макар и донякъде легендаризиран крал Кадуаладър ап Кадуалон (655-682), владетел на Гуинед в Уелс (при все че споменава и за прочутия англосаксонски владетел Ателстан от X в.).
Тази „История…“ бързо става изключително популярна: до днес са оцелели над двеста средновековни преписа отнея, като поне двайсетина са правени още преди края на XII в., а други са изработвани извън Англия и Уелс, та дори и извън Британските острови – например във Франция.
Вероятно сборникът с уелски легенди „Мабиногион“от XV в. също е донякъде повлиян от „Историята…“на Галфрид. Поне до XVI в. съчинението му се радва на огромен интерес и много от съдържанието му заляга в известните печатни „Хроники„ на Холиншед, които пък представляват основен източник на вдъхновение за историческите драми и част от трагедиите на Шекспир.
След XVII в. на творбата на Галфрид вече се гледа преди всичко като на произведение с литературна и културноисторическа стойност.
Фрагменти от „История на британските крале“ бързо са преведени на нормано-френски – към 1155 Робер Вас използва елементи от нея в своя стихотворен рицарски „Роман за Брут„, който пък е сред източниците за знаменитите романи на Кретиен дьо Троа.
Всъщност именно книгата на Галфрид е първото произведение, което широко популяризира уелските героични легенди и стои в началото на огромния интерес към цикъла за легендарния крал Артур, който от XII в. нататък обзема английската, френската и дори немската светска литература.
Галфрид твърди, че книгата му е превод от езика на бритите и със сигурност в нея се съдържат много елементи от митовете и легендите им – например историята на Лир. Лир е келтско божество на морето, което Галфрид, следвайки популярния през Средните векове евхемеристичен похват, представя като древен крал на Британия, след което надгражда вече добре познатата история за дъщерите му Реган, Гонерила и Корделия.
Съществува ирландска легенда, наречена „Участта на децата на Лир„, както и уелска – за Манауъдан, син на Лир. Историята на крал Лир остава популярна и през други източници служи за основа на прочутата Шекспирова трагедия. Освен това Галфрид очевидно е запознат с ирландски и шотландски легенди, тъй като ползва мотиви и от тях: включва в своята „История…“ т. нар. „Пророчества на Мерлин“ (посветени на Аликзандър, епископ на Линкълн) и адаптирани в проза фрагменти от „Животът на Мерлин„.
Тези два текста съществуват и самостоятелно като по традиция също са приписвани на перото на Галфрид. Възможно е да са адаптация на по-стари уелски поеми, но са запазени в латински хекзаметри, имитиращи стила на Вергилий – и умело използвани на няколко места в „История на британските крале„. Галфрид е практически първият автор, който въвежда транскрипцията „Мерлин“ за името на легендарния келтски магьосник Merdydd.
Разбира се, книгата е пълна с архаизации, анахронизми и общи места, които я правят ценна преди всичко за културната и литературната история, а не толкова за военната и политическата. Значението й като извор се отнася преди всичко до последните глави, където относително подробно (по Гилдас и Нений) са разгледани бедите на романо-бритите при англосаксонското нашествие и създаването на британските владения в Ареморика на галския бряг; макар и в тази последна част да не липсват неточности.
Галфрид познава и се позовава на произведението „De excidio Britanniae“ („Падането на Британия„) на уелския историк Гилдас от VI в. и на „Historia ecclesiastica gentis Anglorum“ („Църковна история на английския народ„) от Беда Преподобни (VIIIв.), а вероятно не му е непозната и „Historia Brittonum“ („История на бритите„) от Нений (IX в.), откъдето черпи част от разказа си за легендарния владетел Артур.
Същевременно Галфрид е под силното влияние на класически източници като Вергилий и Тит Ливий. Неговата „История…“е написана в стил, подражаващ този на Ливий – морализаторски, приповдигнат, архаичен и с известна претенция за антично достолепие – но въпреки това много четивен, донякъде заради подробните описания на двубои и сражения и умелото използване на много добър латински и антични похвати.
Галфрид изтъква общия троянски произход на брити и римляни, умерено възхвалява добродетелите на древните и споменава тяхното езичество без особен патос, проявявайки историцизъм, типичен за голямото монашеско интелектуално възраждане от XII в. и дори цитира Лукановата „Фарсалия„, когато говори за пораженията на Юлий Цезар от бритите и Ювенал, когато споменава поражението на британския вожд Арвираг от бъдещия император Веспасиан.
При разказа за Клавдиевото нашествие в Британия си служи или с недостигнали до нас текстове от уелската традиция, или измисля събития и имена, но пропуска известията на Тацит от „Агрикола“, така че например не споменава нищо за бунта на ицените, водени от Будика (или Боадицея) срещу римляните. Във всеки случай сюжетът на Шекспировата пиеса „Цимбелин“, базирана на Холиншед води началото си отново именно от „Историята…“ на Галфрид.
„Историята…“ му предава ценни сведения за църковното предание и за ранното навлизане на християнството в Британия по време на римското владичество, но същевременно хронологията на този вече исторически период е напълно объркана: за Галфрид Септимий Север е сенатор, а синът му Басиан – крал на Британия, разбунтувал се срещу римската власт. Караузий и Алект – късните „войнишки императори“, бунтуващи се срещу Диоклециан – са представени като съвременници на Каракала, а Диоклециан е пропуснат.
У Галфрид е засвидетелствано уелското предание, че св. Елена, майката на Константин Велики, е британка. И навсякъде, където става дума за действията на римските императори, се повтаря сведението, че Сенатът заповядва на императора – литературно-историческа условност, която ще се запази в британските средновековни текстове за късната Античност чак до големия роман „Смъртта на Артур„ от сър Томас Малори (ок. 1400-1471).
Галфрид посвещава своя труд на Робърт, граф на Глостър, незаконен син на крал Хенри I (1100-1135) и изтъква, че с източници за работата му го е снабдил Уолтър, архидякон (викарий на епископската катедра) на Оксфорд. В края на произведението си заявява, че оставя на монаха Карадок от Ланкарвън да опише историята на кралете на Уелс от VII в. нататък – но за съжаление, дори да е бил написан, този текст не е запазен до наши дни.
Освен това Галфрид пише, че оставя на Уилям от Малмсбъри и Хенри от Хънтингдън задачата да опишат деянията на англосаксонските и англо-нормандските крале. Техните произведения са запазени до днес.
Галфрид изрично споменава, че единствен се е заел с описанието на древните крале на бритите, защото само той разполага с книга на бритски език, донесена от архидякона Уолтър от Бретан (което не е невъзможно, предвид тесните контакти между религиозните институции в Бретан, Нормандия, Англия и Уелс след 1066 г.).
Вероятно съчиненията на самия Галфрид, на Уилям, Хенри и може би на Карадок са съставлявали дяловете на голямо начинание по събирането и описването на деянията на владетелите и историята на Британия (Англия и Уелс) под надзора на архидякон Уолтър, поверено на четиримата учени монаси (впрочем, шеговита алюзия за „Четиримата учени мъже от Оксенфорд“ се намира в приказната повест „Червенокосия Джайлс“ от Дж. Р. Р. Толкин, който вероятно прави паралел между основните четирима членове на оксфордския си литературен клуб The Inklings и четиримата съвременници и познаващи се помежду си оксфордски хронисти от ХІІ столетие – Карадок, Галфрид, Уилям и Хенри).
Латинският текст на Галфридовата „История на британските крале„ онлайн в Google Books
Английски превод на Галфридовата „История…“ онлайн в Google Books
У нас Галфрид е издаден като: Джофри Монмът(на заглавната страница:„Галфрид Монмът„),История на бритите, прев. Дончо Дончев, изд. „Аргес„и„Болтенинко“ ООД, София, 1996.
Българското издание е изключително рядко срещано: тиражът е от общо 500 екземпляра, както е посочено в издателското каре на последната страница (това може би е последната българска книга, чийто тираж е изрично отбелязан).
Не е уточнено от какъв език е извършен българският превод (може би не от латински, а от английски или руски, ако се съди по някои транскрипции в текста, вероятно най-малкото е използван и руски превод) има разлика между името на автора на корицата и на заглавната страница, а самото заглавие е предадено неточно: „История на бритите„ („Historia Brittonum„) е произведение от IX в., обикновено приписвана на уелския монах Нений и не следва да се бърка с „История на британските крале„.
Отделно от това текстът не е разделен на книги, а само на параграфи. В края на изданието има богат коментар, за достоверността и авторството на който обаче не са посочени никакви източници – вероятно дело на преводача.
В темата ще последва списък на легендарните британски владетели според Галфрид (по българския превод), както и коментар върху някои особености на текста.