Англия и англичаните — впечатления и размисли
взето от/
https://chitanka.info/text/39168/23
Оригинално заглавие/ Корни дуба (Впечатления и размышления об Англии и англичанах), 1980 (Пълни авторски права) Превод от руски Манон Драгостинова, 1984 (Пълни авторски права)
Уважаеми приятели ! Тази книга е била написана преди 40 години и доста неща посочени като бъдещи събития са вече факт, например парламентите на Шотландия и Уелс /1999/. Но наблюденията на автора са интересни и точни, а повечето от тях са все още съвсем актуални ! Приятно четене !
„Разединеното кралство“
„Англия — впечатления и размисли“ е написано като подзаглавие на тази книга. Може би е време да предупредим читателя, че населението на страната, за която става дума, влага в тези понятия малко по-друг смисъл.
Ако на първите страници на лондонските вестници ви се мернат заглавията: „Англия се изтръгва напред“, „Съперниците на Англия останаха назад“, „Англия отново побеждава“, не бива да мислите, че родината на промишлената революция си е възвърнала загубеното положение на „работилница на света“. Може да не се съмнявате, че в подобни случаи става дума или за футбол (ако е зима), или за крикет (ако е лято). Думата Англия в тази страна най-често се употребява в спортен контекст.
В нашите представи думите Англия, Великобритания, Съединено кралство се различават само по това, че първата се употребява най-често, а последната е най-официална. Ние сме свикнали да наричаме жителите на Съединеното кралство англичани, както сме свикнали да наричаме жителите на Съединените щати американци.
Но след като сте живели известно време в Лондон и особено ако сте били в Единбург, Кардиф или Белфаст, започвате да разбирате, че всяко от трите понятия има свой смисъл, съвсем неравнозначен на другите два, свои географски, икономически и накрая статистически рамки.
Да речем, че някаква кореспонденция от Лондон започва с фразата: „Според наскоро публикувани официални данни равнището на безработицата в Съединеното кралство е достигнало 6 процента от работната сила.“
„Какво търси тук «кралство» — ще се намръщи дежурният редактор, готвещ материала за набор. — Не е ли по-просто да се каже Англия?“
Но ако се направи такава поправка, ще стане непонятна следващата фраза: „както личи от същата сводна на Министерството на заетостта на работната сила, аналогичният показател за Великобритания представлява 5, а за Англия 4 процента“.
За лондончани такава градация е съвсем обикновена и ясна. Великобритания означава Съединеното кралство без Северна Ирландия (където процентът на безработните по правило е най-висок); Англия означава Великобритания без Шотландия и Уелс (тоест югоизточната част на страната, където проблемът за заетостта на работната сила стои най-остро).
Имах случай да изпитам върху себе си всички тези нюанси. Заминавах от Москва като кореспондент на „Правда“ в Англия. В Лондон колегите веднага ме предупредиха, че такъв документ няма да важи навсякъде. Ако го представя, да речем, в Единбург, може да последва саркастичен въпрос:
— Кореспондент на „Правда“ в Англия? Тогава какво правите в Шотландия?
За да се осигуря за такива случаи, реших да си поръчам визитна картичка като кореспондент на „Правда“ във Великобритания.
— Нима нямате намерение да ходите в Северна Ирландия? — попитаха ме в пресцентъра.
— Разбира се, че имам!
— Тогава — поправиха ме отново — представете се като кореспондент на „Правда“ в Съединеното кралство.
Навикът да се говори за Англия и англичаните, като се има пред вид Британия и британците, не е само наш. В която и да е чужда столица за лондончанина е много по-трудно, отколкото за парижанина или вашингтонеца да намери в телефонния справочник номера на своето консулство.
Той дори не знае на коя буква да търси собствената си страна — дали на А — като Англия, дали на В — като Великобритания или на С — като Съединено кралство. Навикът произволно да се смесват понятията „британски“ и „английски“ е може би толкова разпространен извън пределите на мрачния Албион, колкото е присъща на западния печат практиката да бърка думите „съветски“ и „руски“.
Изразът „Английски парламент“ също така дразни ухото на шотландеца, както нас ни дразнят разсъжденията за „руските петилетки“. Когато футболният отбор на „Арарат“ игра в Шотландия, в един от местните вестници се появи заглавието „Руснаците ни вкараха два гола“. По този повод капитанът на отбора с право отбеляза: „Не руснаците, а арменците ви вкараха два гола… — и дипломатично добави: Руснаците можеха да ви вкарат и повече, а може би и по-малко.“
Казано накратко, да се наричат безразборно всички поданици на Съединеното кралство англичани, значи да се допуска същата неточност както, когато се наричат руснаци узбеките, грузинците или естонците.
Макар положението на Великобритания като островна страна да е определило своеобразието на историческото й развитие, в него са замесени много народи.
„Все по-трудно става да срещнеш англичанин в центъра на Лондон, а пък върху страниците на историята, сред имената на кралете, винаги е било трудно — шегува се френският хуморист Пиер Данинос, Плантагенетите — припомня той, са били французи, Тюдорите — уелсци, а Стюартите — шотландци…“
За коренни жители на Британските острови е прието да се смятат келтите. Някога един техен клон се заселил в Ирландия и Шотландия, а друг — в Корнуол и Уелс.
Келтското начало се проявява в мечтателността и мистицизма на ирландците, в музикалността на жителите на Уелс, който е мястото на народните празници на песента; проявява се в поетическото въображение на жителите на Корнуол, с тяхното суеверие и легенди.
Може да се смята, че най-силно изразени келтски черти има в натурата на ирландеца, с богатата й фантазия и пренебрежението към логиката, с артистичната и надареност и недостатъчния делови инстинкт, с фанатизма и неспособността й за компромиси.
Келтско начало се крие и в английския характер, пораждайки някои като че ли несвойствени нему черти. Например склонността да се поставя интуицията по-високо от разума, умишлено да се скрива с мъглицата на неопределеността ясната граница между съзнателното и несъзнателното.
Представата за англичаните само като хора разсъдъчни, прозаични, хладни, е непълна и немирна дори само за това, че във всеки от тях се крие нещо от келта.
След келтите бреговете на мрачния Албион са залети от нова вълна завоеватели. Това са римляните. Но те се държали настрани от местното население, като изисквали от него само безпрекословно подчинение. Изглежда затова римското господство не е оставило след себе си забележими следи. Върху келтската основа легнала не римската, а англосаксонската надстройка.
След като римските легиони си отишли, племена от германски и датски произход започнали да нападат английското крайбрежие — англи, сакси, юти. Те постепенно завладели югоизточната страна на острова, като изтласкали келтите по височините.
Най-активни заселници на отвоюваната земя били саксите. Те били земеделски народ. Като противоположност на фантазьорите и мечтателите келти те се отличавали с трезв и практичен ум.
Именно от селската натура на саксите английският характер е наследил склонността към всичко естествено, просто, непретенциозно в противовес на всичко изкуствено, показно, неестествено; прозаичната деловитост, поставяща материалната страна на живота по-високо от духовните ценности; привързаността към традицията и недоверието към всичко необичайно, особено ако е чуждестранно; привързаността към домашното огнище като символ на личната независимост.
Докато англи, саксии юти продължавали да изтласкват келтите на север и на запад, по източното крайбрежие се появила нова вълна завоеватели — скандинавските викинги. Тези професионални мореходци внесли в английския характер още една съществена черта — страстта към приключения.
Англичанинът обича земята — селския покой, зелените ливади, разделени с жив плет, мирно пасящите стада. Но в душата на този домолюбив селски жител има един прозорец, отворен към морето. Англичанинът винаги чувствува неговия мамещ зов, романтичното влечение към далечните брегове зад хоризонта. Цялата история на Англия, нейната търговия, политика, изкуство са просмукани от морето, осолени са с неговата сол.
Най-сетне последната вълна завоеватели, стигнали английските брегове, били норманите. Вилхелм Завоевател поделил страната между бароните си и създал аристокрация на базата на едрото земевладелие. Рицарският кодекс на честта и владеенето на земи станали отличителните белези на управляващия елит.
Норманите били за строга феодална йерархия. Те били хора на действието, които презират показния екстаз и смятат за една от главните добродетели способността да владееш чувствата си. Описаната в романа на Уолтър Скот „Айвънхоу“ борба между норманското и саксонското течение в английския обществен живот продължила в последните векове с променлив успех.
Вземало връх ту норманското течение, основано върху идеалите на феодалното рицарство и аристократичния либерализъм, ту саксонското течение с неговата селска практичност, ограничена праволинейност и строг морал.
Именно саксонските черти са въплътени в образа на Джон Бул — разсъдлив и деловит, примитивен и прозаичен. И все пак Джон Бул олицетворява само една черта от английския характер — макар че е по-забележима от другите.
За да се разбере английският характер, необходимо е преди всичко да се имат предвид първоначалните му съставни части: келтска, саксонска и норманска. Това е единственият път за разбирането на безкрайните противоречия, които се срещат на всяка крачка, за да разберем как е възможно тази страна да бъде едновременно толкова аристократична и толкова демократична.
Защо Джон Бул най-високо от всичко цени джентълмена; как съществуват едно до друго средновековното рицарство и търговския дух, как английският еснаф се уравновесява с английския мечтател, а бакалина със завоевателя; как романтизмът на Байрон и фанатичният гений на Търнър са могли да израснат на толкова прозаична почва; как могат да се погаждат привързаността към традициите и практическата сметка — казано накратко, как тази нация, толкова трудна за разбиране, тъй пълна с противоречия и сложности, е станала такава, каквато я виждаме днес.
Паул Кохен — Портхайм (Австрия). „Англия — непознатият остров“, 1930 г.
Всяка вълна̀ от завоеватели е вложила свой капитал в английската банка. И всички са се смесили. Но нито една не се загубила. Нито една не се предала безусловно. Всички те са останали живи до ден-днешен, съществувайки взаимно и борейки се една с друга. Ето защо английската натура е така пълна с противоречиви импулси — присъщи са й практичност и мечтателност, любов към комфорта и любов към приключенията, страстност и свян.
Англия вижда лицето си в Шекспир, защото нейният прославен син до съвършенство въплъщава в себе си характерните й черти — англосаксонската практичност и келтската мечтателност, пиратската храброст на викингите и дисциплината на норманите.
Никос Казандзакис (Гърция). „Англия“, 1965 г.
При целия си консерватизъм и флегматичност англичаните са най-авантюристичният народ. Коя страна може да се похвали с такова съзвездие от първооткриватели, мореплаватели и пътешественици? От времето на Дрейк англичаните са прокарвали пътища в непознатото, пренасяйки във всички кътчета на земята своя начин на живот, дори своя следобеден чай, защото бидейки възприемчиви в голямото, те правят малко отстъпки в дребните неща.
Въпреки че англичаните са се прославили като изследователи и колонизатори и въпреки че са разпространили английския език и английското право по целия свят, те самите са най-провинциалният народ.
Хенри Стил Комаджер (САЩ). „Британия през очите на американците“, 1974 г.
Смята се, че за пръв път думата британец е употребена от Шекспир в трагедията му „Крал Лир“. Тази творба била създадена скоро след знаменателното за англичани и шотландци събитие – обединяването на двата престола.
През март 1603 година кралският пратеник сър Робърт Кери изминал, като сменял конете, 400-те мили от Лондон до Единбург за 62 часа. Този конен маратон бил извършен, за да се извести на Яков VI, че след смъртта на бездетната Елизабет, той наследява английския престол. Шотландецът от династията на Стюартите бил наречен крал на Великобритания Яков I.
Едно столетие по-късно- през 1707 година – при кралица Ана станало обединяването на парламентите на двете страни. Нов държавен флаг на Великобритания станал „Юнион Джак“, който обединил английския флаг със свети Георги (бяло платно, пресечено от червен кръст) и шотландския флаг със свети Андрей (синьо платно, пресечено по диагонал с бял кръст).
Актът за унията през 1707 година зачерта почти деветвековната история на Шотландия като независима държава. Обаче, както не пропускат да отбележат това в Единбург, Шотландия не била завоювана. Тя запазила своята църква и своя сборник от закони, и съдебната си система.
Тъй че терминът английско право е точен, докато вместо „английска външна политика“ е по-правилно да се каже „британска“; неслучайно В. И. Ленин употребява в съчиненията си термина „британски империализъм“.
Шотландия си е запазила до днес и правото да пуска свои парични знаци, които са в обръщение и на север от границите й наред с фунта и пенса, има и свои пощенски марки.
Този типичен за Лондон компромис представлявал безопасен отдушник за националното самолюбие до неотдавнашното непредвидено избухване на страстите. По случай двадесет и пет години от управлението на Елизабет II била замислена юбилейна серия марки.
Но шотландците решително се противопоставили името на монарха да бъде придружено с римската цифра II — „Елизабет от времето на Шекспир е била кралица само на англичаните и затова днешната кралица не можело да бъде за шотландците Елизабет II.“ За да се предотврати нежелателното нажежаване на страстите, спорната цифра била снета от кралския вензел на територията на Шотландия.
Последната прожекция в лондонските кинотеатри, последното предаване по телевизията и радиото всеки ден неизменно завършват с държавния химн „Боже, пази кралицата“. В четвъртия му куплет, който днес деликатно се пропуска, става дума за усмиряването на непокорните шотландци. (Химнът е съчиняван в разгара, на борбата против якобитите – поборници за независимост.) А преди затварянето на всяка шотландска, кръчма, по традиция зазвучава народна песен, зовяща на бой против английските завоеватели.
Междунационалната вражда не е нещо ново на Британските острови. Достатъчно е да си спомним за Северна Ирландия. Но през последно време като все по-сериозен проблем за Лондон се прибавя непрестанно засилващият се шотландски и уелски национализъм.
Днес хамлетовският въпрос „Велика Британия или Малка Англия!“ изразява не само загубата на отвъдморските владения, но и изострянето на националистическите дори сепаратистки тенденции в самата бивша метрополия. Загубил империята, Лондон днес с тревога оглежда кралството.
В щабквартирата на Шотландската национална партия в Единбург са накачени плакати, изобразяващи магарешки бодил. Ще припомним, че както розата е национална емблема на англичаните, така шотландците имат за своя емблема магарешкия бодил.
Много са причините за засилването на шотландския национализъм – казват в щаба на тази партия – но главната е упадъкът на британския империализъм. Едно е да бъдеш доведеник на империята, която владее една четвърт от света, и друго е да си доведеник на „болния човек в Европа“. Дошло е време да си спомним, че актът за уния през 1707 година беше нещо като брак по сметка.
Шотландия искаше да получи достъп до отвъдморските владения на Англия. Имперските хоризонти наистина откриха на шотландците нови простори, за да приложат силите и способностите си. Но империята изчезна и те отново се почувствуваха не британци, а шотландци. Още повече че за магарешкия бодил днес се полагат много по-малко грижи, отколкото за розата…
По площ Шотландия представлява две трети от Англия. А по население малко повече от една десета. При това 95 процента от жителите – почти пет милиона – са съсредоточени в Низините, тоест в югоизточната половина на Шотландия и само четвърт милион се падат на северозападната й половина, която наричат Височините.
Между Височините и Низините винаги е съществувал очебиен – не само географски контраст. Планинците, тези бедуини на Шотландия, скотовъдци и войни, са свикнали да гледат отвисоко на по-заможните обитатели на долините – земеделци, занаятчии, търговци.
Именно Височините с клановото си устройство били средище на шотландския национален дух, именно те са били крепост на якобитите и тъкмо те най-много пострадали от наказателните походи на англичаните, особено от жестоката разправа, която устроил над непокорните кланове херцог Камберлендски. Но дори тогава, в XVIII век тук било съсредоточено 25 процента от населението на Шотландия. Днес е останало само 5 процента.
Подобно обезлюдената западна част на Ирландия, пустеещите шотландски Височини напомнят за участта на народите, станали първи жертви на английската експанзия. Както в ирландската провинция Конът, последните корени на местния език, на който говорят всичко на всичко 70 хиляди шотландци, са запазени само тук.
Населението на днешна Шотландия е съсредоточено главно в Глазгоу и по долината на река Клайд. Там, както в граничещите с нея райони на Северна Англия, при находищата на антрацит и желязна руда, до морските заливи, удобни за изграждане на корабостроителници, са се родили традиционните отрасли на британската индустрия – въглищната промишленост, черната металургия, корабостроителството.
Но именно тези отрасли преживяват в следвоенните години най-голям упадък, тъй като собствениците им не желаят да влагат средства за модернизирането им.
Развитието на новите перспективни отрасли явно е насочено към югоизточната част на страната, към Лондон. А на Шотландия е отредена участта на периферия, която особено болезнено чувствува прекалената си зависимост от шахтите, доменните пещи и корабостроителниците.
В долината на Клайд се намират 115 от 120-те официално зарегистрирани в Британия „зони на упадъка“. По критично състояние на жилищния фонд или по-просто казано, по броя на съборетините, Глазгоу няма равен на себе си град в Западна Европа.
Средният доход на семейство в Шотландия е почти с една трета по-нисък, отколкото в Югоизточна Англия. Жизненото равнище на един милион души, тоест на всеки пети жител плътно се допира до официалната граница на бедността. През годините след войната в чужбина са емигрирали още един милион шотландци. Извън границите на родината живеят повече от 20 милиона шотландци.
Всички тези социално-икономически трудности на Шотландия, като се прибавят към тях общите за цяла Британия последици от разпадането на колониалната империя, отдавна вече подклаждат националистическите чувства, пораждат разсъжденията, че властите в Лондон са твърде далече от шотландските проблеми и само шотландците са способни да намерят разрешението им.
Но когато разговорите за някаква самостоятелност стигали до коридорите на властта в Лондон, там само скептично свивали устни:
„Но с какво мислят да преживяват без нас тези шотландци? С износа на уиски?“
И ето че седемдесетте години изведнъж вляха в шотландския национализъм нова струя – започна извличането на нефт от Северно море. При това по-голямата част от местонаходищата в британския сектор се оказват именно край бреговете на Шотландия. От само себе си се разбира, че „потокът от черно злато“ породи в Лондон и Единбург съвсем различни планове и намерения.
„Преди англичаните ни убеждаваха, че сме много бедни, за да бъдем независими. А сега се оказа, че сме много богати за това“ — иронично забелязват шотландските националисти.
В лозунгите си за „черното злато“ тяхната партия явно залага на користолюбието на дребната буржоазия – „По-добре богата Шотландия, отколкото бедна Британия!“, „Ако нефтът обещава нещо за 56 милиона британци, значи, той може да даде десет пъти повече на 5 милиона шотландци!“
Изказвайки се за независимост на Шотландия, националистите имат пред вид създаването на конфедерация на британските държави, подобно на Северния съюз, който обединява скандинавските страни. Тогава шотландците ще си останат британци, така както норвежците се смятат за скандинавци. Така „туидската завеса“, както печатът кръсти амбициите на шотландските сепаратисти, става все по-тревожещо видение на британския политически хоризонт.
Надписи „Англичани, вървете си у вас!“ може да се видят и в Уелс. Но там националистическото настроение има не толкова политическа, колкото културна окраска. То се проявява по-специално като движение за разпространение на езика (на който говорят 600 000 от 2 800 000 жители), за запазване на народните песни и другите форми на самобитната национална култура.
Уелс бил присъединен към Англия още през средните векове. За да закрепят властта си над завоювания планински край, английските крале издигнали там много замъци. Но местните вождове не преставали да проявяват непокорството си. И през 1281 година, както разказва преданието, Едуард I решил да ги надхитри. „Ако положите клетва за вярност на английската корона — казал той — обещавам ви, че ще ви управлява човек, който се е родил на земята на Уелс и не знае ни дума английски.“
И когато местните вождове с клетва признали властта на Англия, Едуард I им показал току-що родения свой младенец в Орловата кула на замъка Карнарвон. Оттогава наследникът на британския престол по традиция носи титлата Уелски принц.
Някога Уелс бил британският Рур. На първо място в неговата индустрия са стоманата и въглищата. Но днес тези отрасли са в упадък, който, както в Шотландия, се отразява много болезнено. Уелс е богат на води, с които снабдява главните градове и промишлените центрове на Англия. Но макар че местните националисти се стремят да видят в това някаква аналогия с шотландския нефт, в Уелс просто няма икономическа почва за сепаратизъм.
За да се потушат националистическите и особено сепаратистките тенденции, се предвиждаше да се даде на Шотландия и Уелс по-голямо самоуправление, да се създаде там нещо като местни парламенти — изборни асамблеи — в Шотландия от 150 депутати, а в Уелс от 70 депутати.
С това се целеше да се предаде на тези асамблеи ръководенето на местните органи на властта, на въпросите за здравеопазването, народното образование, жилищното строителство, местния транспорт, а също и да им се разреши да разпределят както намерят за добре средствата, които им се отделят от държавния бюджет.
При това Уестминстър би си запазил изцяло върховната законодателна власт. Парламентът в Лондон би имал пълен контрол върху въпросите на отбраната, външните работи, финансовата и икономическа политика, следователно и върху доходите от нефта от Северно море, които постъпват в британската хазна.
Може ли разширяването на местната автономия да обезвреди нажежените националистически страсти? Или напротив — изборната асамблея би станала желана трибуна за сепаратистите, би им позволила да си приписват всеки успех, а всеки неуспех да обясняват с недостатъчност на дадените им права и да искат те да бъдат разширени?
Всички тези въпроси останаха без отговор, тъй като идеята за самоуправление бе отложена от консерваторите за неопределено време. Освен това по-голямата част от населението на Шотландия не е склонно да се откъсне от Англия.
„Ние сме за самоуправление, но сме против сепаратизма“ — заявява Шотландският конгрес на трейдюнионите. — На интересите на трудещите се — както шотландци, така и англичани, отговаря сплотеността на британското работническо движение, а не заменянето на класовото единство с национална вражда.
„Разединеното кралство“ — засега това е само едно хапливо заглавие, което пътува по страниците на вестници и списания – от френския „Нувел обсерватьор“ в американския „Тайм“, а оттам в британския „Сънди Телеграф“. Но в същото време то напомня за проблема – политически, социален, емоционален – който не бива да се пренебрегва.
И тъй, да не забравяме, че на Британските острови живеят не един, а четири народа, че освен англичани там има шотландци, ирландци и уелсци, чието национално самосъзнание е особено изострено. Затова, когато сте в родината на Робърт Бърнс, не го наричайте свой любим английски поет или когато сте се спуснали в някоя шахта на Южен Уелс, не казвайте, че се радвате от срещата си с английските миньори…
Англия, Шотландия и Ирландия се обединяват, за да държат в подчинение колониите. Англия и Шотландия се обединяват, за да държат в подчинение Ирландия. Англия се обединява, за да държи в подчинение Шотландия. В самата Англия върхушката на обществото се обединява, за да държи в подчинение нисшите слоеве.
Ралф Емерсон (САЩ). „Английските черти“, 1856 г.
Понякога на англичаните им е трудно да разберат защо народите на Шотландия и Уелс не искат да се помирят с положението си на бедни роднини, макар че ги признават за членове на семейството. За обикновения англичанин Британия е Англия. Той се озадачава, когато му казват, че „Юнион Джак“ е британски, а не английски флаг, затова едва ли е уместно английските запалянковци да го размахват, когато отборът на Англия играе против Шотландия или Уелс. Той, разбира се, знае, че Шотландия и Уелс съществуват. Но за него те са само нещо като оттенъци от общия колорит на английския живот.
Даниел Дженкинс (Англия). „Британците“, 1978 г.
Когато хората казват Англия, имат предвид ту Великобритания, ту Съединеното кралство, ту Британските острови, но рядко истинската Англия.
Джордж Микеш (Англия). „Как да бъдеш чужденец?“, 1946 г.