22 юли, 2018 от MaikoMila Животът с деца взето от:
Говорили сме си за странните реакции на знайни и незнайни минувачи към децата ни десетки пъти. Днес обаче няма да напомняме за принудата да носим онази торба, пълна с шапки, чорапи, яке с ръкави, яке без ръкави, одеяло и маска за дишане, за която Елисавета Белобрадова ни разказа в “Това дете защо е без шапка?!?” или за даването на акъл от непознати. Нито за единствения възможен отговор, когато някой настойчиво ни попита Ама къде сте го помъкнали туй дете в това време?? (“Ами, по работа”)
Гостува ни Виолета Йорданова, която ни разказва какво е да имаш червенокосо дете – рядък ген, голяма отговорност и още по-несъобразителни въпроси от околните.
_________________
Още щом дъщеря ми се появи на бял свят, моят доктор каза нещо много забавно: “Ама това дете е червенокосо!? Не знам какво ще обясняваш на баща му отвън – и ти, и той сте с кестеняви коси…” Последва бурен смях в родилната зала, а аз се насладих на предусещането, че детето ми ще предизвиква вниманието на околните.
Моята рижла се появи единствена по естествен път този ден в родилното. Беше най-кльощавото и дребничко дете – за разлика от родените секцио, които бяха едни пухкави, оформени – ех, доста по-красиви бяха от моето дете, няма какво да си кривя душата.
Дали от следродилната депресия беше, но започнах да си представям детето ми пораснало, цялото на лунички, с бледа бяла кожа – и това никак не ми харесваше като идея за визията на моето единствено отроче. Луда работа е човешката психика..
И така започнаха отговорностите и последиците от този рецесивен ген у нея: още първата седмица избиха пъпки по бледата ѝ кожа – до степен, в която заприличваше на петниста хиена. Чешеше постоянно лицето си и то ставаше цялото на рани. А на тази бяла кожа, повярвайте ми, всяка раничка или пъпка остава и си личи доста дълго…
Нищо, и това премеждие отмина към шестия месец – бебешко акне било… На дечицата около нас преминаваше за месец-два, но при моята червенокоска нещата стояха по друг начин.
Дочакахме топлите месеци и, ново 20 – от слънцето кожата ѝ буквално започна да се цепи. Отново на кожен лекар, който обясни, че заради “келтската ѝ жилка” оттук насетне, без 50 фактор слънцезащитно масло да не излизаме в топлите месеци.
И така, в най-големите жеги моята червенокоска винаги беше с шалварче или клинче и омазана с мляко за слънце, защото ставаше на червени петна, които ѝ причиняваха ужасни сърбежи, а те се превръщаха в рани, ако ги разчешеше. Нищо, и това преживяхме..
Следващо изпитание: чести боледувания и влизания в болница. Дори и там ставаше любимка на лекарите, заради огнения цвят в косите и характера си… Имах чувството, че има ли вирус, тя ще го пипне.
След дълго четене разбрах, че червенокосите били с по-крехка имунна система. Поради огнения ѝ темперамент и чувствителност (също типична черта за червенокосите), не успях да я отуча от смученето на пръст, с което вкарваше и до сега вкарва множество бактерии директно в устата си. Но и с това свикнах.
И до ден днешен обаче не мога да свикна е непрестанния въпрос от непознати:
“Ама тя естествено червенокоса ли е?”
Като че ли някой нормален родител би помислил да боядисва косата на детето си, когато то е на крехката възраст от 2 години?
И с този въпрос живея почти всеки ден.
За добро или лошо имам най-невероятното дете, което събира погледите на всички, вбесява с пламенния си нрав и чувствителност, но пленява щом те погледне.
Така че, скъпи майки на рижави или червенокоси бебета – ще се радвам да споделите сблъсквали ли сте се част от тези проблеми в отглеждането на такива дечица! Защото да имаш такова дете е късмет, едно на милион, но и невероятна отговорност!