11 март 2012г., преводач: Димитър Тонин взето от:
ЛЕЧЕБНИТЕ БИЛКИ НА ДРУИДИТЕ
Луис Ларкинс Брадфорд
(глава от книгата „Завръщането на друидите“)
В Древна Ирландия по времето на Туата Де Данан събирането на лечебни билки се ползвало с огромна популярност. Триста шейсет и пет вида билки (всяка за болестите на триста шейсет и петте нерва в човешкото тяло) поникнали върху гроба на лечителя Миах, син на Диансехт, лекаря на боговете.
Сестрата на Миах Аирмид разпростряла над билките вълшебното си наметало и ги подредила според техните целебни свойства. Ала Диансехт, който убил сина си в пристъп на завист заради неговите лечителски способности, в този момент дошъл при нея и объркал билките така, че никой повече да не знае коя билка какво лекува. Единствен Светият Дух можел да посвети някого в тайните им.
Когато боговете се възнесли на небето, познанията за целебните свойства на билките не изчезнали съвсем от Земята и били грижливо съхранявани от мъдреците друиди. Тайните на лечителското изкуство били предавани от уста на уста, но въпреки това и до днес са останали литературни източници, от които черпим сведения за древното лечителско изкуство.
Най-надеждният древен източник в тази област е Естествената история на Плиний Стари, който дава пространно описание на билките, използвани от друидите през I в.сл.Хр. Много по-късно ръкописи от Средновековието ни дават представа за лечебното изкуство на друидите от Британия и Ирландия.
Най-забележителни в това отношение са източниците от Уелс от XIII в., които описват знания от шест-седем столетия преди това. Познанията за лечебните билки, публикувани в сборника Лечителите от Мидвай (вж. библиографията) от XIX в. съдържа същността на древните вярвания за свръхестествения произход на лечебните билки.
Книгата започва с предание за първия лечител от Мидвай – Ривалон, който научил всичко за билките от своята майка Господарката на Езерото, която понякога се показвала над водите на Планинските порти, за да даде напътствия на своя син. В сборника са цитирани имена от уелската митология – Талиезин, Олуен и Бронуен, както и названията на множество билки.
Плиний споменава само четири билки. Една от тях е върбинката, която римляните оставяли пред олтарите на своите богове. Друга билка, спомената от Плиний, е селаго – вечнозелен плавун, който по-късно ботаниците отъждествяват със степния кипарис.
Не е уточнено и научното название на третата билка, спомената от Плиний – самолуса, но от изложението на гръцкия историк става ясно, че е визирана вид съсънка или друго подобно водорасло, живеещо в сладки води (от рода на огнивчето или блатното биле). Четвъртата билка, спомената в Историята на Плиний, е имелът.
Книгата на Плиний съдържа подробности за начина, по който друидите събирали билките и ги подготвяли за употреба. Свързаните с тези процеси ритуали са изложени подробно и за четирите билки. От особено значение е цветът на дрехата, която човек трябвало да носи по време на събирането на билките, както и времето на деня, което е подходящо да се берат, а също месецът и годината.
Дават се подробни указания за различните жертвоприношения, молитви и дарове към боговете, описани са и сечивата, както препоръчителни, така и забранени, дадени са указания за начините на обработка на лечебните растения.
От друидите Плиний научил, че върбинката трябва да се събира тогава, когато изгрява Сириус – Звездата на кучето (по Еньовден), при това по време, когато нито слънцето, нито луната могли да видят какво правят хората. Като компенсация за лишаването на боговете от това съкровище на олтара им били полагани жертвоприношения от мед и медени пити.
Събирачът на билки трябвало да очертае върху земята кръг с желязно сечиво, след което да откъсне растението с лявата си ръка и да го вдигне високо във въздуха. След това отделял листата от стъбълцето и корена. Отделните части на растението трябвало да бъдат изсушени на сянка.
Друидите придавали особено значение на върбинката и смятали, че тя може да излекува всякакви болести – от треска до сбъдването на желания. Единственото, което човек трябвало да направи, било да втрие малко от изсушената билка върху кожата си. Смесена с вино, стритата на прах върбинка била смятана за ефикасно лекарство против ухапване от змии.
Както и народите от Средиземноморието, друидите също смятали, че гостите, събрани по тържествен повод, ще се чувстват „по-весели“, ако се напръскат седалките и кушетките край трапезата с отвара от вълшебната билка. Плиний пише, че галите използвали билката за предсказване на бъдещето, макар че точно този вид употреба на върбинката не е свързан пряко с практиката на друидите.
Билкарите от Средновековен Уелс продължавали да спазват древната традиция по събирането на „вендигаид“ (уелското название на върбинката). Според тях тази билка трябва да бъде събирана „в името на бога и против всяко зло“. Не било уточнено кога трябва да се събира билката, съществувала само забраната да не се къса върбинка по времето, когато тя пръска семената си.
Някои данни сочат забрана за събирането на билки по време на Албан Херуин – лятното слънцестоене, като сведения от такъв характер се срещат най-вече в издания от XIX в. Билката трябвало да бъде изсушена и стрита на прах, след което хората я смесвали с тестото за хляба, слагали я в неферментирала бира, медовина или прясно мляко. Смятали я за особено ефикасна при лечението на упорити рани и язви на кожата, както и като усилващо средство.
На особена популярност сред друидите се ползвал и плавунът селаго. Ако ритуалът по събирането се извърши както следва, билката предпазвала от нещастни случаи и беди, а ароматът й облекчавал заболявания на очите. Събирачът трябвало да облече бяла дреха, да си измие краката и да тръгне бос по мъха.
Преди да излезе, трябвало да предложи на боговете дарове от хляб и вино. Употребата на нож или друго желязно сечиво била строго забранена. С лявата си ръка берачът трябвало да придържа дрехата си така, че да скрива от чужди погледи това, което правела дясната. Това навежда на извода, че хората се опитвали да събират билката в дълбока тайна. След откъсването трябвало да загърнат стръковете върбинка в ново ленено платно.
Самолусът бил даван на воловете и свинете, за да ги предпазва от болести. Билката била събирана по същия начин като върбинката. До нея могли да се докосват само хора, които постят, но дори и на тях било забранено да се вглеждат в стръкчетата или да я съхраняват другаде освен в близост до коритата с вода за добитъка. След изсушаването стривали растенията и ги смесвали с водата за домашните животни.
Имелът бил смятан от друидите за цар на билките. Трябва да се има предвид обаче, че в случая не става дума за обикновения имел, който се увива около стъблата на ябълката, крушовото дърво или глога, а само за онзи, който краси валонския дъб. Това дърво било смятано за свещено.
Имелът много рядко се увивал по стъблото и клоните му и когато хората виждали двете растения в съчетание, приемали това явление като дар от Небето и като знак, че бог е отличил дървото и билката със своето благоволение. Когато хората откривали дъбовия имел, те не бързали да го събират, а изчаквали най-подходящия момент, а именно шестия ден след изгряването на полумесеца.
Не се споменават точни данни за определено време на годината, но се предполага, че събирането на билката обикновено ставало по време на зимното слънцестоене.
Брането на имел било съпроводено с определени ритуали. Преди да излязат, хората се събирали на пиршество, за което предварително трябвало да бъдат пожертвани два бели бика. Всички вдигали глава към небето и отправяли гръмки викове в знак на приветствие към това, що изцелява всичко.
През това време облечен в бяло жрец се изкачвал на дървото и отрязвал растението със златен сърп. Не бивало да се допуска свличането на стъблото на земята, отдолу непременно трябвало да го прихванат с бяло платно. Засега не са открити данни какви са следващите етапи на церемонията.
След като биковете били умъртвени, жреците отправяли молитви към боговете да приемат този дар и да дарят хората със своята благосклонност.
Въпреки продължителната и сложна церемония, посветена на всецелителя, древните гърци смятали, че имелът е ефективен най-вече при лечението на ялов добитък и като противоотрова.
Древните врачовете от Уелс (според Плиний) наричали билката „Ол лах“ – всецелител, както и „Ир Учелфар“. В един от разделите на ръководството на Мидвай за лечебните билки се казва, че имелът подсилва тялото повече от всяко друго средство.
Ако към стритата билка се прибави настойка от дребни горски плодове и се налее във всяко питие, това ще облекчи и дори ще излекува заболявания на нервите, ставите, гръбначния стълб, главата и мозъка, стомаха, сърцето, белите дробове и бъбреците.
Най-ефикасно било въздействието на имела върху заболявания от рода на епилепсията, паралича, заболявания на ставите, зрението, слуха и останалите сетива, както и за „зачеването и плодовитостта при създаването на поколение“.
Най-подходящото време за събиране на имела било средата на зимата – между Андреевден и Сретение Господне, когато узряват плодовете на билката. Стръкчетата по стъблата трябвало да се берат по времето между празника на Свети Джеймс до ноемврийските Календи.
Едва в източниците от XIX в. се препоръчва брането в деня на Албан Артуан – зимното слънцестоене като най-удачния момент за събиране на листата и стъблата на имела.
ЗАГАДКАТА НА ИМЕЛА
Още по времето на Плиний хората благоговеели пред целебните свойства на имела. След като тази билка притежава множество лечебни свойства, защо друидите са обръщали внимание главно върху способността й да лекува яловост у добитъка и да служи като противоотрова?
Защо великият гръцки лечител Диоскорид, автор на най-известния в Европа сборник с данни за лечебни растения до XVI в. препоръчва „вискун“ (имел) за незначителни заболявания от рода на отоци или трудно зарастващи рани? Защо тази билка не се определя като свещена в англо-саксонските наръчници и не се споменава нито веднъж в двата ирландски фармакологични трактата от Средновековието?
Защо дори врачовете от Мидвай (единствените, които наричали имела „всецелител“) не са включвали имел в състава на нито едно лекарство, с изключение на лековете против епилепсия?
Съвременните ботаници и досега напразно се опитват да открият някакви чудодейни свойства в тази билка. И докато лечителите-антропософи смятат, че препарати, включващи имел, могат да бъдат изключително ефективни при лечението на рак, повечето билкари го препоръчват само при епилепсия и други заболявания на нервната система.
На практика плодовете му, които са отровни, могат да предизвикат конвулсии. Още Плиний предлага в своя труд няколко рецепти срещу отравяния с плодове на имел.
В трийсет и осем свои съчинения Плиний споменава за друго растение, чието име на латински означава „всецелител“ – панацея. Според Плиний, самото название на билката (по името на дъщерята на Асклепий – Панацея) подсказва, че растението предлага лекарство против всякакви болести.
Плиний споменава за четири разновидности на панацеята – мочур, див риган, хирониум (вероятно е имал предвид оман) и червен кантарион (днес билката panax е известна като „женшен“). От друидите Плиний научил, че върбинката също може да лекува много болести.
Може би отговорът на оставените още от древността въпроси се намира извън рамките на ботаниката. Възможно е друидите да са се лъгали по отношение на чудесата, които може да постигне белият имел. Фразата на Плиний „Omnia sanantem appellantes suo vocabulo“, с която завършва разделът, посветен на луната и имела, по традиция се превежда като: „Нарекоха имела „всецелител“ на своя език“.
Според Х. Радхан, учен от Кембридж (в преводи от 1945 г.) оригиналното значение на употребяваната от друидите дума било присъщо не на самото растение, а на луната. Възможно ли е да съществува обяснение, според което „всецелител“ да се прилага както към луната, така и към билката?
Между келтската традиция и културата на Древна Индия съществуват множество паралели и това се обяснява с общите индо-европейски корени. Като пример в това отношение може да се приеме свързаната с луната свещена напитка, чието съществуване и в двете култури може би хвърля известна светлина върху тази загадка. Напитката се нарича сома.
Наименованието съвместява едновременно няколко значения – питие по време на свещени ритуали, название на растението, от чийто екстрат е приготвена, божествен нектар, съхраняван на луната, както и самата луна. В това понятие се включва както смисълът на Свещен Граал, който никога не изчерпва съдържанието си, така и представата за бог.
В Ригведа – една от най-древните индуистки свещени книги, се съдържат над сто химна, които възхваляват имела и го прославят като божество; Самаведа – сборникът с молитви към Ригведа, до голяма степен също е посветен на това божество.
В чисто земен план напитката Сома се приготвяла от смляното на прах растение Asclepius acida, смятано за „царя на растенията. Прахът бил смесван с млечния сок на прясното растение и рафинирано масло, след което го оставяли да ферментира. След като вече било готово, то било използвано от свещениците като напитка и дар по време на жертвоприношение.
Свещената напитка символизирала самата същност на живота, изразена в множество течни форми – мъзга, семенна течност, мляко, дъжд, семето или урината на космическия кон, семето от лингама на Шива, с което е наситена цялата вселена. Според учителите по йога лунната сома въздейства върху ума и чрез медитация хората могат да пречистят жизнената същност на собственото си тяло така, че да постигнат блаженството на вечния живот на душата.
В древен Иран най-старите ритуали включвали жертвоприношения и поемане на жълт еликсир, направен от растението хаома, което по всяка вероятност означава сома. Жертвоприношението на бикове било съществена част от церемонията и вкусването от плътта на животното символизира постигане на безсмъртие за тялото, а отпиването от хаома гарантирало безсмъртие за душата.
От трудовете на Цезар и други класически автори знаем, че според друидите душата продължава да съществува след смъртта на тленното тяло. Когато отрязвали със златен сърп стъблото на осеяния с яркожълти цветове имел, може би приготвяли и питие, което символизира противодействието на смъртта.
Дали са гледали на този еликсир като на втечнена лунна светлина? И дали тъкмо тази напитка Гоибниу – братът на Диансет, не е приготвял за боговете, наричайки я еликсир на безсмъртието!
БИБЛИОГРАФИЯ
Danielou, Alain. The Myths and Gods of India, Inner Traditions International, 1991.
Grieves, Mrs. A Modern Herbal, Dover Publications, 1982.
Hopman, EllenEvert. A Druid’s Herbal for the Sacred Earth Year, Destiny Books,1995.
Pliny the Elder. Natural History, Loeb Classical Library. Vol.IV превод H. Rackham; Vol. VII превод W.H.S. Jobes, Harvard University Press, 1986 and 1980.
Rohde, Eleanor. The Old English Herbals, Dover Publications, 1971.
Stokes, Whitley. The Second Battle of Moytura, Revue Celtique XII, 552-130, 1891.
Превод. Goodveer, John 1655, под редакцията на Gunther, Robert. The Greek Herbal of Dioscorides, Oxford University Press, 1934.
Превод – Pughe, John, под редакцията на Williams, Rev.John, The Physicians of Myddvai, по поръчка на the Welsh Manuscript Society, Llandovery, D. J. Roderic-Longman Company, 1861.
Zaehner, R. C., The Dawn and Twilight of Zoroastrianism, G. P. Putnam’s Sons, 1961.
Луис Ларкинс Брадфорд е музикант и писател на свободна практика; в продължение на двайсет и пет години изучава митология и религии на древността. Изследва задълбочено народната медицина, включително билколечението, и тези интереси я свързват с ОБОД, където от пет години води кореспондентски курс. Живее във Филаделфия, недалече от огромно дъбово дърво.