31.01.2008г., от Lake_Lady взето от: http://forum.stih4e.bg/index.php?topic=32786.0
Ирландска поема, 11 век (фрагмент)
Приписвана на Амергин
За работа добра е есента;
скъсяват се дните и всеки е с нещо зает.
Сред пъстрите малки кошути
крият се купчините от червена папрат;
догонват с бяг елените зова на стадото сърни.
Сладки жълъди в просторните гори,
житни снопи край нивите сред кафявата шир на земята.
Бодливи храсти и къпини сред потъналия в руини двор на замъка;
тежък плод покрива коравата земя.
Големи лешници се ронят от огромните стари дървета и падат в рова.
Сред мрачната дълбока зима
ураган от вълни помита зелената шир.
Тъгуват птиците по своите поляни
и само гарваните могат да ликуват, пирувайки с алена кръв,
настръхнали, мрачни, черни като сажди.
Свирепо трошат кокали псета;
Железният котел сега е на огъня след тъмния и мрачен ден.
* * *
Песента на Амергин:
Тази поема е може би най-известната от поезията на друидите. Била е изпята от барда Aмергин, когато за пръв път стъпил на ирландска земя. По един вдъхновен начин тя е отговоря на въпроса „Какво е друид?“
Аз съм вятъра, задъхан над водите,
Аз съм вълна в океана,
Аз съм бика на седемте битки,
Аз съм ястреб на скалата,
Аз съм слънчевия лъч,
Аз съм най-прекрасен сред цветята,
Аз съм дързък див глиган,
Аз съм сьомга във водата,
Аз съм езерото в долината,
Аз съм дума от изкусен стих,
Аз съм връх на копие в битка,
Аз съм Бог на огъня в главата,
Кой хвърля светлината върху хълма?
Кой казва ни за кръговете на луната?
Кой знае слънцето къде заспива?
И кой открива изворите бистри?
Кой призовава рибите от дълбините?
Кой вика ги да дойдат до брега?
Това е бардът,
призован от воините на океана,
за да даде пророчество:
Ще закалим отново копията,
предсказвам ви победа
и все добри неща,
и това е краят на мойта песен.
Амергин
* * *
Песента на келта
И свирим и пеем и пием в нощта.
И спорим, мърморим и вирим носа.
И бродим и вием и борим врага.
На братът подаваме силна ръка!
Ей-хоу, хей, на галът живота живее-ей!
Ей-хоу, хее-ей, не спирай, не спирай, живее-ей!
Ний вярваме само в богове на честта!
В изречена дума от братска уста!
Почитаме древните, хвалим дъжда!
Обичаме своите, славим снега!
Ей-хоу, хей, на галът живота живее-ей!
Ей-хоу, хее-ей, не спирай, не спирай, живее-ей!
Сред бури, мъгли и враждебни земи! Хей!
Вървиме, не спираме дори и сами! Хей!
За слава и чест ще пребродим света! Хей!
Страната си браним от вража ръка! Хей!
Ей-хоу, хей, на галът живота живее-ей!
Ей-хоу, хее-ей, не спирай, не спирай, живее-ей!
А падне ли някой във битка добра. Хей!
Кладата жарка грейва в нощта! Хей!
Ще свирим и пеем и пием сега! Хей!
Галът посреща с усмивка смъртта! Хей!
Ей-хоу, хей, на галът живота живее-ей!
Ей-хоу, хее-ей, не спирай, не спирай, живее-ей!
* * *
Жълта – орловата папрат,
златни – снопите жито,
румени – ябълките,
пурпурни – листата.
Мъгла се стеле по хълма,
Облаци сиви и бели.
Есен, добро утро!
Лято, лека нощ!
* * *
Шотландска народна песен
Ще тръгна като орехчето през пролетта,
С тъга и въздишка на крило безмълвно,
И ще вървя в името на Нашата Владетелка,
О, да! Докато отново в къщи се завърна.
Тогава ще се издигнем като сив сокол,
И теб като плячка ще преследваме безмилостно,
И ще вървим в името на Добрия Бог,
О, да! Отново теб да върнем в къщи.
Тогава ще тръгна като мишка през май,
В нивята през нощта, в зимниците през деня,
И ще вървя в името на Нашата Владетелка,
О, да! Докато отново в къщи се завърна.
Тогава ще продължим като черни котараци,
И ще те преследваме сред зърно и казани,
И ще вървим в името на Добрия Бог,
О, да! Отново теб да върнем в къщи.
Тогава ще тръгна като есенен заек,
С тъга, въздишка и голяма грижа,
И ще вървя в името на Нашата Владетелка,
О, да! Докато отново в къщи се завърна.
Тогава ще тръгна като пъстърва зимна,
С тъга, въздишка и съмнение голямо,
И ще вървя в името на Нашата Владетелка,
О, да! Докато отново в къщи се завърна.
Тогава ще продължим като видри бързи,
И ще те уловим бързо преди да побегнеш,
И ще вървим в името на Добрия Бог,
О, да! Отново теб да върнем в къщи.
* * *
Келтската поляна
Напред към келтската поляна!
Със пресен ейл и топъл хляб.
Ще хапнем дружно за седмина,
на келтския обяд.
Не ще полегнем ний по галски,
А жълъди в гората ще садим.
Но вечерта на гозби сладки,
Със радост ще се насладим.
Пламти, пали богиньо ярка,
Страстта в сърцата ни гори!
Ще пием бира ние без мярка,
Чак до първите петли.
Точете мечовете воини смели
Че враговете спят, не бдят!
Стегнете щитове, конете бели!
Днес тръгваме на път.
Текст: Сьорд и Венцириг
* * *
ДИВИТЕ ЛЕБЕДИ В КУУЛ
Уилям Бътлър Йейтс
Дърветата са есенно прекрасни.
Насам не е валяло.
Във воден сумрак тъмно отразено,
небето е замряло.
Сред камъните лебедите днес
са петдесет и шест.
Настъпи и шестнайстата ми есен,
откак за пръв път спрях,
за да ги преброя – но те се вдигнаха
с едничък само мах
и се разсипаха, с криле доскоро скръстени,
в нестроен низ от пръстени.
Аз гледам тия приказни създания
и ме боли душата.
Уви, отмина времето, когато
замирах край водата,
дочул камбанен екот на крила
през сумрачна мъгла.
Любима до любимия си, в своя
бял и уютен хлад
е реят те – или внезапно литват.
И всеки тук е млад.
Борби и страсти, дето и да скитат,
неспирно ги сполитат.
Сега се носят тайнствени, прекрасни
сред езерната шир.
В кои тръстики ще се приютят,
в коя река, в кой вир,
ако един ден, без самоизмама,
усетя, че ги няма?
* * *
ТОЙ УТЕШАВА СВОЯТА ЛЮБИМА
Уилям Бътлър Йейтс
Аз чувам Конете на Мрака – ехтящи копита,
нажежени зеници, гриви, пръхтящи от мощ.
Северът ги застила с леплива, лазеща нощ,
Изтокът с радост потайна в зори ги връхлита,
Западът рони роса и въздиша с печал,
Югът сипе порой от рози в пламтящи одежди.
О, щетни Сънища, Блянове, Страсти, Надежди –
Конете на Злата съдба препускат сред плисъци кал.
Любима, очи притвори, сърцето ти нека бие
до моето, нека косата ти ме засипе без звук –
дано плющящите гриви и тежкия тропот да скрие,
та самотата на име Любов да си иде оттук.
* * *
ФЕРГУС И ДРУИДЪТ
Уилям Бътлър Йейтс
ФЕРГУС: От заранта те следвам из скалите,
а ти преливаш в най-различни форми.
Най-първом беше гарван, стар, с криле
непомнещи пера, след туй се совна
под оня камък като невестулка,
а пък сега доби човешки облик –
съсухрен сив старик, затулен в здрача.
ДРУИДЪТ: Какво насам те гони, кралю горд?
ФЕРГУС: Ще чуеш, между мъдрите най-мъдрий.
Додето съдех, редом седна младият
изкусен Конохар и с мъдри думи
за миг развърза възела, пред който
се бях стъписал – дадох му короната,
за да отмахна скръбните си мисли.
ДРУИДЪТ: Какво насам те гони, кралю горд?
ФЕРГУС: Хем крал, хем горд! Това ми е бедата.
Пирувам с людете си аз на хълма,
в горите скитам, рия с колесница
ръба на ромонливото море –
и все короната е на главата ми.
ДРУИДЪТ: Какво ще искаш, Фергус?
ФЕРГУС: Не корона,
а блянната ти мъдрост да попия.
ДРУИДЪТ: Виж колко сиви, редки са косите ми,
лицето – хлътнало, ръката надали
ще вдигне меч, а пък снагата
трепери като стрък тръстика в буря.
До днес ни мъж е търсил помощта ми,
нито жена – любов.
ФЕРГУС: Бъхти се кралят,
ала защо – да стане блян за другиго.
ДРУИДЪТ: Тогаз вземи ей таз кесия с блянове.
Дръпни връвта – и те ще те обвият.
ФЕРГУС: Като река животът ми тече
през форми. Виждам всичко, що съм бил –
зелена капка в хребет на вълна,
искрица върху сабя, бор на хълм,
стар роб, превит над мелничния камък,
прославен крал, на трон от злато седнал…
Все приказни неща, неща велики!
Но ето, всичко знам, затуй съм нищо.
Друиде, колко пелени тъга
са сдиплени във сивата кесия
* * *
ОТПЛАВАНЕ КЪМ ВИЗАНТИОН
Уилям Бътлър Йейтс
Не е за старци тук. В прегръдка слети
са младите. В горите птича гмеж
се ражда и умира с песни. Свети
в морето люспест, гъст водовъртеж.
Звяр, птица, риба – всички славят лете
живот и смърт, заченат плод и леш,
и твар до твар сред тоя транс се смее
на интелекта, който не старее.
Окаян дом е старческото тяло.
Палто на прът – освен ако душата
с ръце не плесне още отначало
и не възпее вехтата си вата.
А за певците важна е изцяло
на школите им старата позлата.
Затуй морята с кораб прекосих
и своя свят Византион открих.
О, мъдреци сред огъня на Бога,
стоящи върху златостенна жар,
в спирала строга взвийте се в чертога
и си стъкмете с песни в мен олтар.
Сърцето ми стопете! В изнемога
и вързано за простосмъртна твар,
не се познава то! И нека в края
сред ръкотворна вечност засияя.
Напусна ли природата, в кожуха
на стара същност няма да се грея,
освен ако чрез гръцки майстор в куха
златокована форма оцелея –
на сънен император за разтуха.
Или от златна клонка ще възпея
за пред велможата, призван да съди,
каквото е било, е, и ще бъде.