автор: Радослав Райков, бр. 276, списание „За ХОРАТА“, взето от: http://www.zahorata.com/news/276/1227
Юнската нощ ни завари в напоеното с мирис на солена вода и черупки от стриди крайбрежно селце Кинвара на западния ирландски бряг, прислонени в уюта на Конълис, известната в цялата околност червена кръчма.
Тя е така характерна за графството и хората така са свикнали с нея, че ако някой шегаджия ти каже, че тя е тук отпреди оформянето на залива на Галуей, не само ще го поздравиш, но и ще го черпиш халба бира.
Докато седяхме с приятели на масата, се появи възрастна жена, цялата грейнала в усмивка, с груба, селска пола и дебела плетена жилетка, с напълно подходящ за тази част на Ирландия аксесоар – акордеон.
Това е Мери Стантън, позната в цяла Западна Ирландия като живата енциклопедия на ирландския фолклор. И когато достолепен беловлас джентълмен в раиран костюм се приближава и я запитва дали знае някаква стара песен от неговото детство, тя тръсва глава и казва: „Дяволите да ме вземат, разбира се, че знам”, и пръстите й заиграват неистов степденс по клавишите на акордеона.
Атмосферата се нажежава до червено, а няколко по-луди натури стават и заиграват в центъра пред тезгяха.
Това ли е истинската Ирландия?
Или само проблясък на магията, който в редки моменти идва да докаже, че старомодната Ирландия е все още жива? Защото Ирландия може да е онова място, което пропускаш, докато пътуваш из страната, търсейки Ирландия.
Наистина, ще срещаш тук и там по някоя къща със сламен покрив, ще спираш пред стада овце, блокирали шосето, ще попадаш на самотни келтски кръстове, но и ще влезеш в някой ресторант, където колкенънът (традиционно ирландско ястие от картофи и зеле) ще ти бъде сервиран от млад мъж с източноевропейски акцент, а 10 мили по-нагоре, в Горт, ще се натъкнеш на бразилски карнавал, организиран от местната южноамериканска общност, преселила се тук през 2004-2006 година.
Днешната Ирландия
И убедени, че да търсиш Ирландия с преднамерен образ означава да пропуснеш истинската Ирландия, отседнахме в Кинвара – село, всечено в Галуейския залив.
Кинвара е отлично място за изследване на района и целия ирландски запад. Допреди 10 години то е било спокойно, мързеливо селце, където дните и месеците са се измервали с приливите и луните; днес улавя пулса на промените и показва посоката, в която е тръгнала Ирландия. Защото през новото хилядолетие тя вече никога няма да бъде същата.
Кинвара се състои от няколко тесни улички, обсипани с кръчми и магазини (в този ред), и стар каменен вълнолом поне на 200 години, от който се виждат проблясващите в далечината светлини на големия Галуей и можеш да усетиш дишането на морето.
По-близо, точно срещу кея се издига настръхналият сиво-черен стар замък Дънгуайър, който близо пет века стои на караул край форт Гуайър, издигнат през VII век от краля на Конат.
Но сега Кинвара представлява любопитна смесица от старото и новото.
Като например кафенето Бурен Бео, което се помещава в отколешен каменен хамбар, снабден с безжичен интернет, а вътрешният му двор е украсен с надгробни плочи от отдавна изчезнало гробище.
Белобради рибари и зелени пасища
Сутрин наблюдавах от прозореца на моя хотел как белобрад рибар се спуска с колело до кея, обляга го на перилата, качва се на малката си ръждясала лодка и изчезва в далечината, погълнат от синевата на морето.
По някое време следобед го виждах отново да гребе обратно, изкарваше скифа си на брега, мяташе се на колелото и изчезваше надолу по тясната алейка, обрасла с чимшир, оставяйки ме да се чудя дали наистина съм го видял, или е бил просто игра на въображението ми.
Малко по-късно зървах зеления камион със стоманените бурета бира, който спираше пред поредната кръчма, и гледах как шофьорът слиза и започва да сваля една по една бъчонките и да ги реди пред вратата, вземайки празните
Вечер се разхождах по тревясалите пътеки, които лъкатушеха покрай пасбищата, откъдето крави, коне и магарета се приближаваха сякаш жадни да научат последните клюки, изтекли по „ефира” на Конъли.
Слънцето залязва зад виолетовите завеси на раздиплените облаци, покриващи небето, и в лилавия полумрак отнякъде се извисява глас, пеещ за това колко хубаво е в Кинвара, „най-хубавото място на света”.
Но други места също те изкушават. Ако се изкачиш по каменните стъпала на замъка Дънгуайър и надникнеш през тесните му амбразури, погледът ти ще се спре на дългата варовикова стена, нашарена от хълмове и падини с диви кози и цветя, простираща се на повече от 100 квадратни мили.
Това е Бурен.
Който и криволичещ път из Бурен да поемеш, към Килфенора или Лисдунверна, все ще се натъкнеш на нещо древно – я самотен келтски кръст, я рушащите се при всеки по-силен полъх на вятъра останки от стара ферма, я някой долмен.
Малко по-нагоре група рибарски лодки подскачат върху вълните на прилива, завързани досами задните врати на бара на Лини; а отпред двама дрипави редовни посетители са седнали върху обърнати бъчви, изглеждат така, сякаш са ги изпили самите те и поздравяват с вяло кимане.
Между тези два входа се сервира невероятна рибена чорба, чиято тайна, както узнах, се крие в прибавянето на малко стриди, рачешко месо, някоя и друга скарида…
А срещу бара, на пасбището отвъд каменния вал, си почиват в студената трева два лъскави частни хеликоптера – толкова не на място тук и в същото време толкова на място в Ирландия на ХХІ век. За богатите на острова няма проблем да изминат 200 километра от Дъблин до Галуей за един обяд и да се върнат, избягвайки по този начин задръстванията, предизвикани от някое стадо овце, настанило се точно на пътя.
В съвременна Ирландия дори скалите на Мохер са различни. Доскоро около тях имаше само малък паркинг, скромна кафетерия и сувенирен магазин. Но с приключването на мултимилионен проект през миналата година една от най-известните атракции на Ирландия вече включва освен самата забележителност и модерен център, където се разказва историята на скалите и се показват на голям екран… вместо да ги гледаш в натура и да слушаш обяснението за геологията им от някой екскурзовод!
Нищо не може да замени спиращата дъха гледка на шесткилометровата ивица от 200-метрови отвесни скали, в чието подножие постоянно проблясват цветовете на разцъфващи хризантеми на вълните, на невероятно зелената земя, която изведнъж свършва точно както древните са си представяли края на света и стените от глинени шисти и перуники се сриват към океана.
През 2009 година скалите достигат до петото място в своята категория за “Новите седем чудеса на света”, а местността е показвана в няколко филма, включително и в Хари Потър и нечистокръвният принц.