взето от:
http://historynakratko.blogspot.com/2016/07/blog-post_18.html
Уважаеми приятели ! Препоръчвам ви тази интересна статия, отново с уговорката да „прескачате“ колоритните епитети за келтите, които „случайно“ са победили римските легиони.
Вероятно сте чували легендата за гъските, които спасили Рим. Сигурно мнозина са наясно и с фразата “Горко на победените”. Двете неща са свързани с един от най-срамните моменти в историята на Древен Рим.
В началото на IV век пр.н.е. келтското племе сенони (централната част на Европа по онова време е населена от множество племена, които наричат себе си келти. Римляните обаче ги назовават гали и от там това наименование придобива по-широка известност. Така или иначе, става дума за едни и същи племенни формирования), които до този момент населяват териториите зад Алпите – в Галия, преминават през планинския масив и изтласкват етруските, които живеят в долината на река Пад (днес река По).
Понеже земята не им стига, започват набези срещу градовете в цяла Етрурия. Така стигат до земите на етруския град Клузиум (днешен Киузи). Жителите на Клузиум, разбира се, са много уплашени от нахлуването и след като виждат, че няма да успеят сами да се справят, се обръщат за помощ към Рим.
Римляните решават, че няма повод да им се притекат на помощ, но все пак изпращат трима посланици, които да разберат кои все пак са тези гали. За посланици са избрани трима братя от патрицианския род на Фабиите. След като пристигат в Клузиум посланиците се отправят към лагера на галите.
Срещат се с вожда на галите – Брен, който им обяснява, че понеже жителите на Клузиум владеят повече земя, отколкото могат да обработват, то галите настояват да им бъде дадена излишната земя, за да се заселят по тези места. Посланиците задават логичния въпрос, на какво основание галите настояват за това. Брен им отговаря, че се осланя на най-старият от законите – правото на по-силния.
Високомерният отговор на галския предводител накарал посланиците на Рим да се оттеглят в Клузиум. Тримата Фабии обаче били освен храбреци и доста импулсивни младежи. Вероятно заради това, вместо да спазят правилото за неутралитет на посланическите мисии, те се въоръжават и вземат участие в битката на клузийци срещу галите.
По време на сражението един от Фабиите убива знатен гал. Галите докладват на Брен, че римските посланици са престъпили правилото за неутралитет и са се включили в боя на страната на защитниците на Клузиум. Гневът на Брен заради убития знатен галски младеж се разгаря и той прекратява боя с клузийци и нарежда на войските си да се готвят за поход срещу Рим.
Брен обаче не е чак толкова импулсивен водач. Преди да поеме на път, събира съветниците си и по тяхно предложение изпраща в Рим посланици, които да настояват да им бъдат предадени тримата Фабии. Римският Сенат постъпва по единственият начин, който му е известен – започва да заседава по въпроса, да предат или не Фабиите.
Въпреки че се чуват гласове, че искането на галите е справедливо, надделява тежестта на факта, че родът на Фабиите е сред най-знатните. Сенаторите не се съгласяват с искането на Брен. И за да е още по-пълна кашата, Сенатът решава да потърси и решението на Народното събрание. Събранието на римските граждани още по-рязко отказва да разглежда въпроса.
Нещо повече – избира тримата Фабии за военни трибуни, гласувайки им консулски пълномощия (възможно най-високите права в епохата на римската република). Гневът на Брен отново пламва – римляните не само не зачитат справедливото му искане, но и избират престъпилите закона Фабии сред ръководните магистрати на държавата.
Решението да се нападне Рим е взето. Във времена на такива кризи римляните прибягват до назначаването на диктатор. Длъжността се гласувала от Сената и предоставяла на един човек абсолютната власт за срок от шест месеца (толкова траел сезонът, през който можело да се водят военни кампании.
През зимните месеци военни операции не се водели). Диктаторът има право да прави всичко нужно за спасяването на Рим, без да се притеснява, че ще бъде съден впоследствие за действията, които е предприел докато заема длъжността.
В този случай обаче римляните се отнесли безотговорно. Не е ясно защо не са приели сериозно галската заплаха. А и единственият човек, който може да се справи с диктаторската позиция – Марк Фурий Камил, не е на разположение.
Човекът, който успява да срази и превземе отколешния враг вейите, е принуден да се оттегли, защото след триумфа си с присъединяването на Вейи е породил завистта у много от знатните римляни и те го обвиняват в какви ли не прегрешения. Камил е осъден и изпратен в изгнание в град Ардея.
Новоизбраните военни трибуни, водени от импулсивността си, стягат римските войски и тръгват да посрещнат галите. Двете армии се срещат на брега на малката река Алия, която се влива в големия Тибър на по-малко от 20 километра северно от Рим.
Там, на 18 юли 390 г. пр.н.е. според сведенията от историка Марк Теренций Варон (по-късни историци и доста от съвременните им колеги смятат, че Варон бърка годината и изтъкват, че това се случва три години по-късно – през 387 г. пр.н.е.) се разгаря една от най-трагичните за римляните битки.
Галите не превъзхождат римските легиони, напротив – вероятно са два пъти по-малко от тях. Но предводителите на римляните – Марк Манлий и Квинт Сулпиций, решават да разтеглят строя на легионите си.
Това дава на галите шанс, защото изтънява редиците на римската армия. А и римските войници от онова време все още не са онази добре смазана машина, която в по-късно време ще покори половината свят.
Голяма част от войската се събира на принципа на гражданските милиции. Това не са професионални войници, а обикновените римски граждани, тръгнали на война. Затова и когато галите успяват да изтласкат първо десния римски фланг, а след това и левия, централната част на римляните изпада в паника и хуква да се спасява.
Поражението е жестоко. Рим се оказва на косъм от тоталното изтриване от историята. Градът просто не разполага с никакви сериозни укрепления и на практика е беззащитен.
В “История на Рим от основаването на града” римският историк Тит Ливий нарича третият ден след квинтилските иди (т.е. 18 юли) “денят на Алия” и в продължение на много векове, денят е смятан за носещ нещастие и затова римляните не правели нищо на този ден.
След настъпилата паника оцелелите от десния фланг на римските легиони хукват да се скрият зад стените на Рим, но… в паниката забравят да затворят портите на града. Левият фланг на римляните, също панически търси спасение в съседния град Вейи. В Рим паниката е пълна.
От спасилите се във Вейи няма известие и всички решават, че просто са убити. Ако галите атакуват в този момент, вероятно Рим напълно щеше да бъде разгромен и изтрит от лицето на Земята. Но те се забавят – увличат се да делят трофеите от битката, а вероятно и самите те не могат да повярват в бързината, с която печелят боя.
Мнозина римляни напускат града.
Останалите се събират на съвет, за да решат какво да правят. Марк Манлий предлага да се оттеглят на Капитолийския хълм и да се бранят. Предложението му е прието. Манлий е с богат военен опит и затова съветът му е възприет. Защитниците успяват да се запасят с оръжие и продоволствия, готвейки се за дълга обсада. След няколко дни галите все пак влизат в Рим.
В началото плахо, понеже не познават града и се страхуват от засади, галите се дивят на пустите улици на иначе шумния Рим. Само тук там в някои от най-богатите домове срещат старци с дълги побелели бради. Галите първо си помислили, че това са статуи.
Всъщност, някои от по-старите членове на римския Сенат решават, че е по-достойно не да се крият, а да чакат врага. Един от галите от любопитство се приближава до сенатора Марк Папирий и погладил брадата му.
Без да става от изящния си стол, Папирий го ударил с жезъла си от слонова кост. Зашеметения гал изважда меча си и го посича. Това става сигнал за всеобщо клане – галите се хвърлят и избиват всички жители, останали по домовете си в беззащитния Рим.
След като плячкосват всичко из града и изгарят по-голяма част от сградите, галите решават да щурмуват Капитолийския хълм. Но там укрепленията дават възможност на защитниците да окажат ожесточена и успешна съпротива. Навсякъде са поставени часови, а на местата, където може да се атакува, са съсредоточени отряди от воини.
Брен прави един опит, но е отблъснат и решава да обсади хълма. Едновременно с това част от галите са пратени в околните градове и поселения, за да грабят и рушат. Един от отрядите се насочва и към Ардея, където в изгнание живее Марк Фурий Камил. Под негово ръководство местното население се въоръжава и дава отпор на галските грабители.
Новината за победата достига до Рим. Вдъхновява и воините, които избягали по-рано във Вейи. Така на Камил отново е предложено да бъде избран за диктатор и той приема. Но за да е законно всичко, поискал официалното решение на Сената.
Повечето сенатори се намират в обсадения Капитолийски хълм. В този важен момент младеж на име Понтий Комний предлага да занесе на сенаторите новината за победата на Камил и да получи от тях законовото назначение на диктатора.
Според легендите, Комний се пъхнал в кората на едно дърво и с този камуфлаж преплувал Тибър. Озовавайки се под отвесния склон на Капитолия, той се изкачва до крепостта и предава на сенаторите вестите от Камил. Сенатът се събира и единодушно провъзгласява Марк Фурий Камил за диктатор. Комний под прикритието на нощта се спуска по пътя, по който е дошъл и занася във Вейи решението на сената.
Положението на обсадените обаче се влошава. Почти нямат провизии, а галите, виждайки следите, оставени от Комний по привидно непристъпния склон, решават да опитат щурм на същото място. За малко да успеят в начинанието си, след като изнемогващите часови заспиват и не вдигат тревога.
Спасението за Капитолия и Рим идва от свещените гъски, посветени на богинята Юнона. Гъските, които живеят около храма на Юнона Монета (т.е. съветващата, предупреждаващата Юнона. Между другото, на нея дължим и термина “монети”, но това е друга история), усетили промъкващите се гали и с крясъците си събуждат римските воини.
Под ръководството на Манлий римляните успяват да отблъснат катерещите се по стръмния склон гали. Заради този си подвиг Манлий получава прозвището Капитолин, а всеки от защитниците му поднесъл по четвъртинка вино и половин хляб. За условията на царящ глад това си било направо царска награда. А свещените гъски на Юнона започнали да почитат.
Всяка година на този ден извеждали по улиците вързани с въже кучета, които хулели и налагали с тояги и камъни, задето проспали галското нашествие, а отпред вървяла процесия с гъски, които хранели и възхвалявали за спасението на Рим. Часовият, който си позволил да заспи, докато е на пост, бил екзекутриан.
Гладът измъчва обсадените римляни, но и галите не са в по-добра ситуация. Освен това непривичният за тях климат ги мъчи с болести, от които по-рано не са се разболявали. И тук пак се намесва легендата. Според нея, на един от римските жреци му хрумва идеята да замерят галските караули с… хляб.
При всичкия глад, римляните започнали да хвърлят по също толкова гладните гали хляб. Това навежда Брен на мисълта, че обсадените имат достатъчно запаси и при невъзможността да превземе укрепленията им, е по-добре да потърси примирие. Защото и армията на Марк Фурий Камил е вече напът да нападне галите. Започват преговори.
В крайна сметка галите се съгласяват да отстъпят, ако им бъде платен откуп. Договарят се за 1000 фунта злато (около 327 килограма). Това е никаква сума за Рим. Но в разорения град и толкова е трудно да се събере. Римските матрони свалят накитите си и ги жертват, за да се плати откупа.
В деня, когато римляните донасят събраното злато и го слагат на везните, военният трибун Квинт Сулпиций (същият, който води част от легионите в битката на 18 юли край Алия) възнегодувал.
Повод за протеста му са по-тежките теглилки, които галите слагат на везната. В отговор на това Брен извадил тежкия си железен меч и го поставил като допълнителна тежест, и произнесъл фразата, която после станала крилата – “Vae Victis” (“Горко на победените!”).
Какво може да се направи срещу това? Ами, нищо. Римляните трябвало да преглътнат и това унижение и да плащат. Но в този момент пристига Марк Фурий Камил, начело на събраните отново войски. Той заповядва да се прекрати плащането на откупа, позовавайки се на това, че е законно назначен диктатор и като такъв не е упълномощавал никого да води преговори с галите.
Разгорещеният спор прераства не толкова в битка, колкото в меле. Брен осъзнава, че в тесните пространства на града ще загуби, нарежда на войските си да се изтеглят извън града. Оттеглянето му не остава без последствия – римляните го преследват и в последвалата битка край града разбиват галските орди. Галите са принудени да се оттеглят от римските предели.
Рим е спасен. Освен Манлий, който за героичната си постъпка получава прозвището Капитолин, големият герой е диктаторът Камил. Присвояват му званието “втори Ромул”, т.е. – втори основател на Рим (векове по-късно Гай Марий ще бъде наречен трети основател на Рим, след като разгромява германите и избавя Рим от заплахата им). Спасеният град обаче е в развалини. Все повече гласове се чуват градът да бъде изоставен и гражданите да се преселят във Вейи. Сенатът се събира, за да обсъди какво да се прави.
Камил настоява да се възстанови Рим. По време на заседанието на Сената, отвън преминава отряд римски войници. Командирът им издава съвсем обикновената команда “Знаменосец, забий знамето! Оставаме тук!”. Сенаторите чуват тези думи и ги приемат за божествен знак. Дебатите са прекратени. Рим започва да се гради наново.
Поражението през 390 г. пр.н.е. кара римските първенци да предприемат много реформи. Първо решават да се възстановят Сервиевите стени, за да не бъде градът толкова беззащитен. Военното дело също се реформира.
Рим изоставя наследената от гърците организация на фалангите. В битката при Алия загиват много от представителите на първата класа – предимно заможни търговци и предприемачи. За да не се случва отново Рим да се лишава наведнъж от толкова много от знатните си граждани, е създадена нова организация на бойния строй.
Най-отпред застават хастатите – воини с опит, но изключително бедни, зад тях са редиците на принципите – мъже, в разцвета на силите си, достатъчно заможни, за да си позволят да поддържат добра лична екипировка. На третата линия се нареждали триариите – представителите на най-заможните кръгове в Рим. Гръцките мечове са заменени от късия римски гладиус, щитовете вече са достатъчно големи, за да защитят цялото тяло.
Няма никакви данни какво се случва с предводителя на галите Брен. Знае се, че след оттеглянето на галите от земите на Рим, част от тях се връщат обратно по родните си места. Друга част поема на дълго пътешествие, като изминава целия път през европейските земи на изток до Балканския полуостров, а от там през Босфора до Мала Азия.
Днешната столица на Турция Анкара се намира на територията, която някога галите заселели и нарекли Галатия.
За Рим денят на битката край Алия векове наред е смятан за ден на траур. Но наред с горчилката от загубеното, римляните си научават урока. До колко добре са се справили, съдете сами – през следващите почти осем века никой не е превземал Рим.