взето от сайта на Регионален Исторически Музей София – Античност /1 хилядолетие пр.Xр. – 7 век/
https://www.sofiahistorymuseum.bg/bg/1-%D1%85%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%B5-%D0%BF%D1%80-%D0%BD-%D0%B5-%E2%80%93-7-%D0%B2%D0%B5%D0%BA
Смята се, че през бронзовата епоха (втората половина на IV – края на II хил. пр. Хр.) тракийските племена вече са населявали територията на България, включително и днешното Софийско поле. Макар и единични, движимите културни ценности от тази епоха свидетелстват за присъствие на тракийско население на мястото на бъдещия исторически градски център на София. Също оскъдни по количество, но не по-малко информативни, находките от старожелязната (ХІІ/XI–VІ в. пр. Хр.) до елинистическата (ІІІ–І в. пр. Хр.) епоха, намерени на територията на столицата, подсказват за вече уседнало население с все още неустановени селищни единици.
Античните автори отбелязват името на племето „серди“, заселило се трайно в днешното Софийско поле, споменавайки за селище, известно с названието Сердонполис (град на сердите). Името, вероятно от келтски произход, преминава и към развилия се тук от І в. сл. Хр. голям град – Сердика, разположен на главния имперски път Via Diagonalis. След 45 г. сл. Хр. територията, обитавана от сердите, се присъединява към новообразуваната римска провинция Тракия. Възникването на Сердика като урбанистичен център в началните десетилетия на І в. се дължи на участието на римски военни части. След 106 г., при императгор Марк Улпий Траян (98–117), градът получава права на муниципиум – селище с автономно управление и градска уредба. В чест на императора започва да се нарича Улпия Сердика, а в някои официални надписи се споменава като „най-блестящия град на сердите“.
Между 176–180 г., по време на съвместното управление на император Марк Аврелий и сина му Комод, градът е укрепен с крепостна стена с дължина ок.1680 м, ограждаща площ от около 166 дка. Трасето на стената, наложено от естествената конфигурация на терена, определя укрепената градска площ и планировка. Следите от тази планировка и сега могат да бъдат разчетени в съвременните места и посоки на основни улици, булеварди и площадни пространства в центъра на София.
Важно място сред обществената архитектура заемат храмовете и светилищата на различни божества, особено здравеносните – Асклепий и Аполон Медикус, свързани с многобройните минерални извори около и в града. През ІІ в. е каптиран и топлият минерален извор, около който са издигнати градските терми (обществената баня).
Сердика сече собствени автономни монети. Монетосеченето започва по времето на съвместното управление на император Марк Аврелий и Луций Вер (161–169). През 260 г. при император Галиен (253–268) сердикийската автономна монетарница е превърната в държавна, императорска. Монетосеченето в нея продължава до 311 г., като за целия период на нейното съществуване там са секли монети около 30 императори и техните съпруги. Към 272 г., при император Аврелиан (270–275), на юг от р. Дунав административно са оформени две нови римски провинции – едната Крайбрежна Дакия, а другата Вътрешна (Средиземна) Дакия с главен град Сердика.
Началото на ІV в. е време на основни промени както за империята и нейните провинции, така и в частност за Сердика. Политическите и икономическите фактори, официализирането на християнството (Миланския едикт, 313 г.), налагането му като единствена официална държавна религия (381 г.) се отразяват с пълна сила върху статута и архитектурния облик на Сердика. Градът се превръща в един от най-важните раннохристиянски центрове в империята и през 343 г. тук е свикан Сердикийският църковен събор – продължение на Първия вселенски църковен събор в Никея от 325 г. На събора се взимат важни решения с дълготрайни последици за целия християнски свят. Времето на император Юстиниан І Велики (527–565) е последният период от разцвета на Сердика през късната античност. Най-вероятно тогава, източно от укрепената част, е издигната внушителната базилика „Св. София“, дала по-късно името си на града и заела мястото на един от символите върху столичния герб.