13.02.2019г., взето от BurgasNews – https://www.burgasnews.com/2019/02/13/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BB-%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D1%83/
Наскоро по кината излезе филмът „Крал Артур: Легенда за меча“. Ролята на митичния рицар е поверена на Чарли Хънам. И, както става ясно от заглавието, централна тема в сюжета на творбата е легендарният меч на крал Артур. Интересно е да се види, как авторите на филма са решили да ни представят меча. Като се има предвид, че предишни интерпретации на епоса за Артур са доста далеч от оригиналните средновековни истории.
Мечът в камъка
Сюжетът за крал Артур, който изважда забит в скала меч, за да докаже, че е достоен за водач и владетел, вероятно е най-объркващият сред всички легенди за Артур.
Първо, трябва да започнем с това, че в оригиналната история мечът е забит в наковалня, която лежи върху камък. Не се говори за забиване в самия камък. И още: противно на ширещото се схващане, въпросният „забит в камъка“ меч не е Екскалибур. Той е съвсем различно оръжие.
Обикновено в Холивудските интерпретации действието се разиграва някъде из провинцията или сред гъсталака в някой тъмен лес. Обаче в романите за Артур, писани през Средновековието, случката ясно е описана като местоположение. Действието се разиграва в Лондон. Най-старата оцеляла версия на легендата за меча в камъка, е написана от бургундския бард Робер дьо Борон около 1200 година. Дьо Борон твърди, че описаният от него случаи е взет от още по-ранни предания. Те били родени през „Тъмните векове“. Робер дьо Борон дословно пише, че случката се разиграва в двора на „най-голямата църква в Лондон“.
Още от края на Римската епоха на Британия най-голямата църква в британската столица е катедралата „Св. Павел“. Самата катедрала многократно е престроявана и реконструирана през вековете. Така достигаме до сградата, издигната в края на XVII век, каквато я познаваме и днес. Но категорично се знае, че това винаги е било седалището на епископите на Лондон след края на Римското управление на Британия, приключило през IV век.
Като седалище на епископите, това със сигурност означава, че на мястото е имало катедрала.
По времето, когато живее крал Артур –
около 500 година – тя може да не е била все още посветена на свети Павел.
Любопитно и изненадващо обаче, в гробището на катедралата „Св. Павел“ наистина има древен скален къс, оцелял през вековете. За него се знае, че е свързан с „меча на властта“. Оцелели хроники, датиращи отпреди 1100 години, посочват този камък като натоварен с много важно церемониално значение. По традиция пред него са обявявани за официално влезли в сила нови закони или са изчитани важни прокламации.
През 1189 година Лондон се вдига на бунт срещу искането на крал Ричард I Лъвското сърце за налагането на по-високи данъци. Градските първенци приемат за свой водач Хенри Фиц-Ейлуин, който става и пръв кмет на града. От този момент насетне, в церемонията по встъпването в длъжност на нов кмет на града задължително присъства ритуално „посичане“ на камък с меч. С този акт новият управител заявява правото си да управлява града.
Колко стара е традицията, свързваща камъка с меча на владетеля, не е известно. Но тя със сигурност е съществувала по времето, когато Робер дьо Борон пише своите „История за Граала“ и „Мерлин“.
Лондонския камък
Противно на всички очаквания и превратности, камъкът е оцелял и до днес. А местният фолклор неизменно го свързва с крал Артур. Известен е като Лондонския камък. Преместен е от оригиналното си място в гробището на „Св. Павел“ по време на реконструкцията на катедралата след Големия пожар от 1666 година. Доскоро и в продължение на много години, камъкът лежи незабелязан и почти забравен в малка ниша зад желязна решетка в основите на малка книжарница, срещу гарата на Кенън стрийт.
В момента сградата се руши, за да бъде издигнато ново здание на нейно място. Затова Лондонския камък е пренесен в намиращия се наблизо Музей на Лондон. Парчето варовик е с размери приблизително 53 х 43 х 30 см, фрагмент от някога по-голям скален къс. То, по заявление на специалисти от Музея на Лондон, наистина може да се окаже, че е с „Римски произход“. Това означава, че е на достатъчна възраст, за да се е намирал в църковния двор на катедралата, по времето, когато – според легендите – е живял крал Артур.
Англи и Сакси
Необичайното представяне на меч, забит в наковалня, поставена върху камък, може да се обясни с грешки при най-ранните преводи или чрез объркване на значението на думите. За Артур се говори като владетел, водил успешни кампании срещу нахлуването от Северна Германия на англо-саксоните. Те в началото са две отделни племенни групи – англи и сакси. Латинската дума за скала или голям каменен къс е saxum, което звучи много сходно и близо до “Saxon.” По подобен начин звученето на “Angle” (англи) и думата за наковалня (“anvil”), може да обясни необичайния мотив.
В началото легендата е разказвала за Артур, който „извадил меч“ – т.е. преносния смисъл на „повел битка“ – срещу англи и сакси. Но във времената на смут и сътресения след падането на Римската империя и последвалите „тъмни векове“ писменото водене на хроники е забравено. Предавана само чрез устни разкази, легендата съвсем реално може да е преиначила думите. И така, по времето (близо седем века след предполагаемото време, когато живее Артур), когато Робер дьо Борон се заема да пише първите „рицарски романи“, случката вече не е за Артур, „извадил меч срещу англи и сакси“, а за Артур, който „извадил меч от наковалня върху камък“.
Екскалибур
Екскалибур е съвсем друг меч. В средновековните рицарски романи за Артур, Мерлин е онзи, който води Артур, за да получи това мистично острие от водната нимфа, наричана Дамата от езерото.
По-късно, когато кралят в крайна сметка е покосен на бойното поле, Екскалибур отново бива захвърлен в омагьосаният водоем, където Дамата от езерото го хваща, за да го скрие пак в тъмните дълбини. Този сюжет вероятно е заимстван от древната келтска традиция. В смятани за свещени езера и други водоеми обичаят повелявал да бъдат хвърляни ценни вещи, като мечове например, които са дар за богинята на водните стихии.
Археолози са откривали множество такива артефакти: например, в коритото на пресъхналото езеро Лин Кериг Бач на остров Ангълси в Северен Уелс. Смята се, че мечовете на загинали воини са хвърляни в свещените водоеми по време на погребалните церемонии, за да може този дар да осигури за душите им безопасно преминаване в селенията на отвъдното.
Реалните мечове от историята
Може би най-често допусканата грешка в Холивудските интерпретации на легендата е представянето на меча на Артур – било то Екскалибур или онзи, свързан със случката с камъка, като типичното за средновековното въоръжение дълго острие. Около 500 година, когато се развива историята на Артур, мечовете са били далеч по-къси, със съвсем малки напречни предпазители. Били са с форма, заимствана от мечовете на римските конници, т.нар. spatha.
Този вид оръжия са използвани основно за посичането на противника от височината на конското седло, а не за дуели, както често се представят във филмите. По всичко личи, че британците в пост-римската епоха са наследили spatha и са заимствали формата и начина им на употреба. Така че, ако е съществувал реално исторически воинът Артур, то той най-вероятно е използвал подобен на тези къси мечове.
Когато гледаме екранизация на Артурианските легенди е забавно да отбелязваме колко от аспектите на „легендата“ пасват на оригиналните случки или на историческия период, за който се предполага, че разказва филмът.