09.07.2013г., автор Kiril62 от списание Нумизма, взето от:
ТРАКО-КЕЛТИКА
Траките и келтите са народи с индоевропейски корени в произхода си. Келтската култура подобно на тракийската се развива в периферията на гръко-римската цивилизация и контактите с последната нееднократно са извор на промени в развитието на културите на намиращи се в подобно географско положение народи – траки, келти и др. Достигнатото културно ниво на тези народи не е еднакво, но е много подобно. (Домарадски)
Кои и какви са били точно келтите? Това е въпрос, който определено занимава историците. Има различни тези, но в най-общи линии става въпрос за многобройни племена от индоевропейската общност, които в даден етап от историческото си развитие направили впечатляваща експанзия, осъществена най-вече от 500 до 100 г. пр.Хр.
През 280 – 277 г. пр. Хр. древните историци отбелязват масирано келтско нашествие на Балканския полуостров, въпреки че келтското нахлуване в този район започва значително по-рано – в средата на ІV век.
Присъствието на келтите тук повече от два века намира най-ярък израз в съществуването на така нареченото „Келтско царство“ в продължение на 64 години – от 277 до 213 г. пр. Хр. Съдбите на най-многобройните балкански племена – траките, с тази на келтите, се преплели, което дало достатъчно основание на историците да заговорят за „трако-келтска“ култура и за същностното значение на келтските народи за формиране облика на местната балканска култура от този период и след това.
Тракия е в активни взаимодействия с Мала Азия и Персия, със земите свързани с Черноморския басейн, западните части на Балканския полуостров (илири). Тракийската култура е във взаимодействие и с Централна Европа (населена с келти), към която Тракия играе ролята на посредник на заемки от Изтока.
Прякото влияние и контакт между двете общества – на траките и на келтите, са засвидетелствани в писмените извори за и след ІV в. пр. Хр., но със сигурност този контакт е по – ранен и може да се отнесе преди събитието определено в историческата литература като “келтско нашествие”.
В последните години се налага една теория, че под „келти“ трябва да се разбира най-вече културна група, а не само етническа. Един от опорните стълбове на тази теория е споменаване в „Галската война“ на Цезар ,че някои от келтските племена говорят езици, различни от останалите, както и включването от страна на римски автори на германски племена като кимврите и тевтоните, изброени като келтски.
По-късно през ІІІ век виждаме и племето бестарни, обитавали в земите на древна Дакия (дн. Румъния), на които произходът им будел разногласия даже сред античните автори. Страбон и Тацит ги считат за германци, докато Ливий, Апиан и Плутарх говорят за тях като за келти. През цялата си история (за последно ги споменава Аммиан Марцеллин) те участвали в разнообразни антиримски коалиции или самостоятелно разграбвали крайдунавските области.
В западните части на древна Дакия, живеели и същински келтски племена – анарти, тевриски и салдени. През 275 г. между Дунав и Балкана убежище получават голям брой римски граждани и романизирани жители на изоставената римска провинция Дакия.
Няколко години по-късно на юг от реката са настанени 100 000 бастарни. През 295 г. южно от Дунав нахлуват още бастарни и карпи (трако-дакийци), които търпят поражение и са разселени в Тракия.
Всичко това ни говори, че през ІІІ век, тракийските племена, както и дако-тракийските са в тесен контакт с германите и келтите и взаимно са си били преплели както бита, така и културата. В резултат на общия живот на различните съседни народи, както и на постоянните краткотрайни съюзи и войни те си взаимно влияели и си разменяли обичаи и културни достижения.
От всичко дотук разбираме, че терминът „трако-келти“ намира своето обяснение – племена от келтската културна група, съжителстват с траки (както с тракийски племена в Дакия, така и на юг от Дунав), и взаимно възприемат както културни идеи, така и технологии.
Когато обаче се говори за евентуално взаимно влияние в религиозните мотиви, то трябва да се има предвид това, че и траки и келти са кълнове на голямата индоевропейска култура, като при тях се наблюдават редица сходства в представата за отвъдния свят и света на боговете.
Проф. Иван Маразов изследва този въпрос в „Митология на траките“ Например много характерна е вярата и на келтите и на траките в безсмъртието на душата. И то е още от най-ранното зараждане на вярванията, и в никой случай не може да се отдаде на някакво проникване между културите на траки и келти.
Поради тази причина всички откривани налични сходства трябва да бъдат обследвани за възможността, всяка една от двете културни групи, самостоятелно да ги е развила, а сходствата да не са в резултат на взаимно влияние. Проблем е това, че ние не знаем почти нищо за езика на източните келти (особено като се има предвид, че при келтските племена езикът никак не е определящ фактор – например белгите са келтско племе говорещо съвсем различен език от останалите келти, тевтоните (таутоните) езиково принадлежат към германската група, обратно бастарните явно говорят на келтски, но спадат към германите и т.н./
Не се знае много и за езика на траките, освен няколко думи и различни топоними, някои от които могат със същата сила да бъдат и келтски. За късния период, след завладяването и на траките и на келтите от Рим, или за по-късните периоди вече към ІІІ век сл. н.е. е ясен обмена и на култура, и на общото романизиране, като процесите там би трябвало да се разглеждат отделно. Откога обаче имаме сигурни данни, че са започнали някаква взаимна обмяна на културни или религиозни мотиви?
През ІV – ІІІ в. пр. Хр. е вече сигурен обмена на идеи и влияния в двете култури и това не е в противоречие с твърдението, че е възможно паралелното съществуване на сходни представи в общността на траките и келтите далеч преди този период.
Изследователят С. Рейнак (Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions), смята, че определената от него Тракия, като люлка на орфизма, е в отношение с келтите. Александър Фол, на основание на твърдението на проф. Рейнак (Ал. Фол, Тракийският Дионис, книга 1, София 1991 г., с. 128) определя, че “в областта на трако – келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията”.
Първия и според мен най-важен общ символ както при келти, така и при траки, е свързван със змията, като зооморфен образ и при траки и при келти. Основен спътник на тракийския бог Дионис-Загрей, както и негов символ е змията (змеят), който символ не бива да се възприема само като атрибут, защото змията може да бъде и самият бог в неговия зооморфен образ – смята проф. Ал. Фол.
Загрей е син на Зевс и на Персефона. Като приел облика на змия (дракон) Зевс се съединил с Персефона, за която, от Атенагор (Athenag. Pro Christian. 20. Schwart) е известно, че е имала образ на “рогато чудовище”, поради което майка и не я е откърмила.
Пак от Атенагор е известно, че Зевс се съвъкупил с Пeрсефона, от който съюз се родило детето Дионис. За раждането на хтоничния Дионис – Загрей от съюза на Зевс и Персефона съобщава и Калимах (Callim, fr. 171). Образът на змията (змея, дракона) е хтонична зооморфизация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който Нон нарича – Загрей “рогата змия” (Nonn, Dion, VI, стр. 155 – 223).
Персефона е стабилна персонификация на хтоничното (змиевидното) начало в елинските орфически вярвания и несъмнено отразява фолклорната идея за зачатието на Великата Богиня-майка. Превъплъщението на мъжкото начало в змия е познато от тракомакедонските легенди. Следователно Дионис-Загрей е пряк наследник на Зевс, като баща му, трябва да му е предоставил цялата божествена мощ.
Змията е основен атрибут и на келтския бог Кернунос. Макар че до нас не е достигнал мит за смъртта и новото раждане на Кернунос, богът е обвързан с ритуали свързани с осъществяване на връзка с Майката на боговете по време на празника Белтене, когато според мита Кернунос извършва хиорогамия с нея, за да разиграе по този начин собственото си ново раждане.
Комплексната символика на змията е свързана от физическата и характеристика – заради свойството и да смъква старата си кожа тя се възприема като символ на прераждането. Като се основана на Plint. (HN, XXIX, 52), където се съобщава за змийското яйце почитано от друидите и като посочва за пример олтари от Мавили и Париж, където се появява рогатата змия, Рейнак заключава, че може да се търсят орфически елементи в друидизма, както и у питагорейството.
Това твърдение се свързва с въведеното от Александър Фол понятие за ролята на Тракия като “въртяща се шайба” между Изтока и Запада.
Като доказателства в полза на тази теория в научната литература вече са направени аналогии с котела от Гундеструп (определен и като тракийска изработка – Bergquist – Taylor), изображенията на змии и на бога Кернунос от Вал Камионика (Северна Италия) представен върху стела като рогата змия т.е. като типичен Дионис-Загрей (Ал. Фол).
Уместно е, тук да добавя още няколко паметника в полза на тази теория; релеф с изображение на Кернунос придружаван от две змии с овнешка глава от Чиренчестър (Gloucestershire – Corinium Museum); олтар с изобразена змия с овнешка глава (Lypiatt Park, Gloucestershire); бронзова статуетка на божество придружено от две змии с овнешки глави намерена сред съкровище открито в Стутбуум, Уилтшийр, определена като римо – келтска изработка и вероятно определеният и произход кара Миранда Грийн да види в божеството римският бог Марс. Известно е изображение на Кернунос от 1 в.пр.Хр. от колона във Франция (богът е определен като Кернунос от А. Кремин (Cremin, A., The Celts, p. 94).
Втори общ елемент разбира се е образа на овена като атрибут със зооморфен образ, който е почитан и от келти и от траките, а и от др. народи.
През 2009 г. в музея в Сливен, постъпва един интересен паметник от глина, представляващ глава на овен с шия. Тялото на фигурата липсва, защото е отчупено. Изработката е примитивна. Главата на овена е силно стилизирана, като е удължена и заострена. Очите са предадени посредством кръгчета врязани с пергел. Устата е изразена чрез една хоризонтална черта. По повърхността от двете страни на шията са врязани ромбовидни и няколко реда врязани знаци, наподобяващи буквата Λ. Отзад на шията също е врязан орнамент от няколко реда кръгчета и редица от свързани помежду си > орнамента.
Несъмнено майстора с тези орнаменти е искал да означи дългите влакна на руното на овена. Врязаната украса е нанесена с помощта на остро оръдие по повърхността на още влажната глина на фигурата. По фигурата има нанесена и пластична украса. Едно пластично ребро преминава през средата на шията и стига до муцуната на овнешката глава. Обла пластична лента от двете страни на главата пластично пресъздава завитите зад ушите рога.
Аналогични на Сливенската фигурка има открити ок. София; с.Пателеница, ок. Пазарджик, Кюстендил, Пловдив. Такива паметници има открити в една ограничена област, вън от която досега не е намерен нито един подобен. Преобладаващо количество глинени и каменни фигури произхождат предимно от земите по горното течение на р. Марица, както и на територията на двата бряга на р. Струма и в Софийското поле.
Отсъствието на такива находки от другите земи на траките, дава основание да не се допуска тяхната принадлежност към културата на траките. Съпоставянето на тези находки с подобни на тях, за които се знае, че произхождат от земи населени с келти, позволяват на археолозите да ги определят като келтски култови фигури.
Овенът при келтите е бил символ на някое божество, което е било много почитано от тях. Келтите, според Цезар са били най – суеверният народ, като са поставяли тези фигури при огнището, където протичала по-голямата част от живота на семейството, с цел да се предпазват от беди всички членове на фамилията или да ги дарят с благополучие. Келтите са представяли своите божества, чрез зооморфни образи.
В индоевропейската митология овцата е зооморфен класификатор на средната зона на космоса и е инвестурата на „царския бог“ Хермес.
Овенът заема позицията на медиатор т.е. играе в различни преходни обреди, като става класификатор на прехода от едно състояние в друго. Овенът свободно прекосява границите между световете както в хоризонтална, така и във вертикална посока.
Ето защо, не е учудваща комбинацията между овен и змия, които откриваме в един релеф на келтския Гундеструпски котел (Дания) – способността на двете коренно различни животни е да проникват от един свят в друг. Овенът е символ на обновлението в природата, така и при хората. Актът на жертвоприношение на овен е висша сакрална проява, тъй като чрез него се осигурява единството между богове и хората. Той е едно от най-често принасяните в жертва животни, при това на различни божества. Популярността на това животно сред скъпоценните предмети, които със сигурност са свързани с царската идеология, вероятно се дължи на известния мит за златното руно.
У ахейците, хетите, скитите и траките притежанието на кожата на златния овен е знак за богоизбранничество – Златното руно е даже божествена инсигния, удостоверяваща законността на владетеля. Затова и различни предмети от древния свят са с образа на овен, вкл.и ритони.
Ритоните, завършващи с глава на овен, са много популярни в древния свят – те са едни от най-ранните в Иран, срещат се в Скития, Тракия, Мала Азия, Македония, Южна Италия и др. Проф. Маразов изследва в новата си книга „Ритон с глава на овен“ декоративната система, стила, техниката на изработка, иконографията и семантиката на ритоните с глава на овен, като се спира по-пространно на вазите от Тракия.
Краткотрайността на келтското държавно образование, унищожено през 213 г. пр. Хр. от траките, не елиминира автоматично келтския етически елемент. Келтите остават мирно да съжителстват със траките, като са се намирали под силното влияние на местната материална култура. Единствено намирането на каменни и глинени фигури, както и някои спорни латенски материали по горното и средно течение на р.Марица и нейните притоци са указание за вероятно келтско заселване.
Келтската религия, е с един развит анимизъм и политеизъм. Вяра в зооморфни и антропоморфни божества, както и в духове – персонификации на реки, езера, гори, дървета, планини, небесни тела. Така, че трети общ символ, който можем да съпоставим между тракийската и келтската митология е образа на дървото на живота.
За траките „Свещеното дърво на живота” е било разделено на три части.
Короната на дървото е била символ на небето, стволът – на земята, а корените се свързват с подземния свят. Траките са имали изградена система от вярвания, свързани с троичното делене на света. Най известните култове са към Слънцето, към Дионисий и Орфическите мистерии.. В някои нагръдници то е предадено като стълб, от двете страни на който излизат триъгълни листа. Дървото на живота е универсален образ на пространствения модел и мироглед за архаичните народи. На върха на дървото обикновено има птица, което е аналог на небесното и в този смисъл неземното, божественото, а съвсем логичо е да се предположи че корените символизират подземното царство на смъртта.
А ето и келтския символ на „Дървото на живота”, станал част от хилядолетната история на Шотландия , Уелс и Ирландия. В келтската традиция съдбата на една династия или клан често е свързана с тази на дърво. В Житието на Св. Flannan от Killaloe (в Ирландия) от 12 в., една династия символично започва завоеванието на чуждите земи с атаката на племенно тисово дърво, което растяло в тях.
Като символ на династията дървото понякога се появява в народните разкази, като например Mac Cuain („Сина на Морето“). Бременна жена сънува, че огромно дърво се разпростира над една къща и я покрива. Кралят тълкува съня като предзнаменование, че потомството на тази жена ще си възвърне трона на кралството.
Значителна част от келтската терминология свързана със семейството и рода се основава на думи за дървета. Така например, думата craobh не само означава дърво, но може да се използва като глагол със значение „оплодявам“. Понятието craobh-seanchais, буквално – „дървесно знание“, е използвано да означи познанието за нечий произход и потомство. Аналогична на craobh е думата ghinealaiche, която се използва да обозначи нечие генеалогично дърво.
http://gepard96.blog.bg/history/2011/11/03/keltite-v-drevna-trakiia.845957