18.10.2016г., Автор: Dattatreya Mandal, взето от:
Превод: Сурен Исраилян: 13.10.2019
Около 5 век пр.Хр. гърците описвали келтите (Keltoi) като един от четирите велики „варварски“ народа, които непрекъснато разширявали границите на собствените си независими царства от Иберийския полуостров до горните граници на Дунав.
От гледна точка на културата тези келтски групи били пълна противоположност на наложени тогава така наречените „средиземноморски идеали“, с техния изтънчен подход към религията и военното дело. Но, разбира се, отвъд подвеждащи „варварски“ етикети, има много исторически данни за този древен народ и особено за „свирепите“ келтски воини.
1) Върховни вождове, благородници и „магистрати“
Като много други древни племена, келтското общество в основата си е било един широк кръг от роднини и роднински кланове, живеели на определена територия. Тези общности се управлявали от крале или върховни вождове, като властта понякога била разделена на две.
По-късно, около 1 век пр.Хр. някои келтски племена, особено в Галия били управлявани от избрани „магистрати“ /подобно на римските консули/, макар че тези владетели са имали по-скоро формални функции.
Реалните решения се взимали от „свободни хора“ по време на специални събрания, а военните въпроси, свързани с нападенията и завладяването на нови територии се решавали от още по-малка група благородници, от която избирали крале и върховни вождове.
По този начин се оформила йерархията при древните келти. Елитът на обществото били малка група благородниците. След тях са били горепосочените „свободни хора“, които обикновено участвали във военните действия и са били в свитата на вожда.
Вероятно, основната маса келти били „несвободни хора“, които Цезар оприличавал с робите. Погледнато от перспектива на съвременността, това би било по-скоро прекалено опростяване на нещата, след като келтите никога не били зависими от робите, нито в обществен или икономичен аспект, така, както техните средиземноморски съседи.
Обаче келтите /особено елитът/ разчитали на продажбата на робите /които набавяли по време на военни кампании/, а тези заловени мъже и жени често се разменяли за луксозни стоки от Рим или далечна Гърция.
2) Келти: „Хората на изкуството“
Интересен факт е, че въпреки възприетото /и често подвеждащо/ „варварско“ поведение на келтите, те определяли „хората на изкуството“ като високопоставени членове на обществото.
Например, в древна Ирландия, друидите били определяни като „хората на изкуството“ и получавали определени привилегии от властта.
По същия начин бардовете, занаятчии, ковачи и всички, които работили с металите се наричали „хората на изкуството“, предвид тяхната роля в изпълнението на песни, повдигащи духа, създаването на показна бижутерия и най-важното – изработването на масови оръжия, неща с висока ценност в келтското общество.
На практика, титлата „човек на изкуството“ била толкова важна, че благородниците често са си окичвали с подобни звания. В допълнение към това те оказвали покровителство на различни занаятчии, които от своя страна изработвали различни предмети на бита и облекла за своите господари и лидери.
Накратко казано, процъфтяването на изкуството и насърчаването му било от съществено значение в келтското общество, тоест хората се стремели оказват подкрепа и да се самоиздигат на ниво „човек на изкуството“.
3) Развитие на клиентелизма /1/
Вече споменахме, че келтското общество можело по същество да се раздели на три основни групи – богатите благородници, свободните хора от свитата на благородниците и обикновените хора /който се радвали на по-добър стандарт на живота от средиземноморските роби/.
Най-интересното е, че цялата обществена система функционирала така, че трите групи хора били свързани помежду си, а обществото било базирано върху системата на клиентелизма.
Просто казано, подобно на развитие в по-късни феодални времена, причината за голям брой „клиенти“, тоест хора, търсещи закрила от покровител означавало, че тези по-долу в йерархията залагали на вярност към своите политически лидери в замяна на сигурност /особено това се отнасяло за обикновените граждани/ и получаване на работа /най-вече за свободните хора/.
От друга страна, по-голямата свита или брой клиенти показвали положението на благородника в обществото, тоест с увеличаването на клиентите елитът имал по-голям престиж и власт. Трябва да се отбележи, че благородниците също били зависими от подкрепата на свободните хора по време на война и конфликти.
И така, докато тази взаимообвързвана система се основавала върху практичността, тя се усилвала с нови лоялни клиенти, но това не ставало толкова просто. Появили се сурови наказания за тези, които прекъсвали подобни отношения.
Нещо повече, предвид важността на семейни връзки в келтското общество, системата на клиентелизма се подсилвала с размяна на заложници и гледане на деца. А в някои извънредни ситуации клиентелизмът дори обединявал всички племена.
Такъв бил случаят с племето Едуи – 2 /Aedui/, които по време на Галската война на Цезар извикали за битка клиенти на всички покровители.
4) „Малките“ келтски войни и келтските наемници
Както стана ясно от написаното по-горе, един от съществени принципи на келтското общество се основавал върху взаимно признаване на физическа сигурност, което от своя страна давало право на благородниците да използват властта за „осигуряване“ на безопасността на обществото.
То постоянно се нуждаело от сигурността, тъй като келтите често са били въвлечени в „агресивни действия“ – от крадене на добитък и нападения за взимане на роби и търговия с тях, до междуплеменни вендети и военни конфликти.
На практика тези „малки“ конфликти дори подпомагали, като подготвяли млади келтски воини за „големи“ битки. Ползата от тях била не само в психологически план /след като храбростта не се приемала като добродетел, а по-скоро като очаквано поведение/, но и в тактически умения, като например заточване на оръжието си и, най-важното, спечелване на репутация с военните си умения.
Един от начините да имаш такава репутация бил да се присъединиш към група наемници, които воювали в много географски ширини в древна Европа и Средиземноморието. Най-известният пример за това е наемането на келтските воини от великия Ханибал.
В целия картагенски контингент от келтските воини, тежковъоръжените конници били на особена почит заради тяхната ефективност в близкия бой и произхода им /често съставени от благородници/.
Келтите доказали своите умения като наемници в армиите на Сиракуза и дори в царствата на наследниците на Александър Велики /Diadochi Kingdoms – 2 /. Ето един интригуващ пример, свързан с присъствието на елитни келтски конници във войската на Птолемей в Египет -3 – виж рисунката под подзаглавието/
Много от тези наемнически групировки приемали себе си като братства, като създавали „законите на военната общност“ и по този начин се опитвали да се разграничават от „обикновените“ воини, събрани от безброй кланове и племена.
Полибий пише, как келтските наемници, пристигнали от север за да помогнат на своите братя от Цизалпийска Галия /Cisalpine Gaul – 4/ в битката на Теламон /срещу римляните – 5/ са били наричани пренебрежително Gaesatae – „копиеметачи“ .
Макар че, има и друг смисъл на тази келтска дума – ако тя идва от geissi, може грубо да се преведе като „свързани“ или „водят се от свещени правила“.
5) „Решение“ за богатство и престиж
Структурата на древното келтско общество донякъде зависело от престижа на лидера или вожда му. А този престиж от своя страна се определял от богатството, което е натрупал от различни видове дейност, като нападенията за набавяне на роби, военните действия и дори търговията.
Войнстващите вождове разбирали, че колкото повече богатство си набавяли, толкова по-голяма била възможност да разширяват кръга клиенти като покровители и по този начин да укрепват властта си.
Един от страничните ефекти на тази проста икономическа формула е споменат по-горе за определени групи келтски воини, които ставали наемници и си набавяли богатство и доходи от отдалечените земи на Гърция, Египет и дори Римската империя и с тези ценности повдигали собствения си престиж по родните места.
Друг интересен пример е свързан с търговията с роби. Докато набавянето на пленниците било сравнително лесно за военизирани келтски групировки предвид разхлабената структура на отдалечените села и поселения /в сравнение с конкурентното Средиземноморие/, робите почти никога не биват интегрирани в обществото.
Вместо това, те се разменяли за луксозни стоки, като вино или златни монети. Макар че, за средиземноморския наемник набавянето на робите било „прекалено лесно“, след като последните били по-изгодни от златата, търговията имала и практическото значение за келтския военен лидер.
Набавянето на вино /и луксозни стоки/ от търговията с роби и тяхното раздаване на своите клиенти можело да повишат положението на покровителя в рамките на племето.
6) Празници и нападения
Подобно на германските си съседи келтите обръщали специално внимание на празнуването. Тези обществени събирания, подкрепяни от благородници, ставали почти ритуални, създавали множество церемониални традиции и правила за гостоприемството.
Същевременно самите участници често се напивали и ставали буйни под акомпанимент на песните на бардове и четене на пародии, текстовете на които превъзнасяли или се подигравали с потеклото на хората и тяхната храброст.
Но, освен напиването и гуляите тези празници показвали общественото положение на „патроните“ и гостите, например, в начина на подреждането на хората на масата според техния статут в обществото /подобно на последвалите англосакси/.
Нещо повече, дори даваните парчета месо показвали статута и положението на госта, като най-хубавите парчета се полагали на прочути воини. Този избор за най-добрия можело да бъде оспорван от другите воини, което водело до разправии и дори сбивания след гостите.
Освен това празниците помагали за планиране на военните действия, защото подобно събитие привличало много хора от благородния елит и влиятелните клиенти. Така че заедно с пиенето и празнуването всеки келтски воин би могъл за се похвали за предстояща военна операция, за очакваната плячка и доход и евентуално да предложи на другите да го последват.
По този начин размахът на празника се превърнал в символ на престиж, войнствените вождове с по-голямо обществено положение имали повече клиенти, които участвали в техните военни кампании и така се набавяло повече богатство, тоест икономиката се развивала циклично въз основа на военните операции.
7) Друидите и Отвъдният свят
Дотук говорим за социалните аспекти в живота на древните келти. Обаче голяма част от келтска култура е свързана с духовното и свръхестественото. В интерес на истината келтските воини имали склонност да свързват свръхестествените понятия с обичайни параметри като блата, реки, езера и дори дървета.
Духовните понятия и характеристики се пренасяли върху определени животни и птици, като коне, глигани, кучета и гарвани. За тази цел много келти вярвали, че заедно с реалния живот на хората имало и Отвъдния свят, където пребивавали боговете и мъртвите.
От време на време границата между тези два свята „изтънявала“ дотолкова, че някои човешки жертвоприношения /като това на Линдоу Мен – Lindow Man – 6/ вероятно можели да бъдат „изпратени“ като съобщения до нереалния Отвъден свят.
Особеният статут на друидите произхождал от предполагаемата им способност да се „свързва“ с Отвъдното и го тълкува. Самото име е сродно на думата „дъб“; друидите са използвали свещените дъбови гори, познати като drunemeton /в Галатия /Galatia – 7/, за важни ритуали и церемонии.
В тази връзка докато друидите били по-популярни в Галия и Британия, мъже с висок обществен статут като пазителите на племенни традиции били разпространена практика в целия келтски свят /дори в отдалечената Галатия и Мала Азия/.
8) Носене на оръжия и водене на бой
Всички свободни хора в древното келтско общество имали право /понякога и задължение/ да носят оръжие, за разлика на „несвободното“ мнозинство. Оръжието, което те носели, обаче било сравнително просто, като за нормалната комбинация се приемало копието и щита.
Благородниците обикновено поръчвали своите мечове, като елемент на престиж, също така ползвали шлемове и ризници, като част от военната си екипировка. Интересен е фактът, че освен меча, копието също било уважавано и практично оръжие на воина.
Гръцки автор Страбо описал, как древните келти често ползвали два вида копия – по-голямото и по-тежкото за забиване, а по-малкото и по-удобното за хвърляне и /понякога/ за близкия бой.
Като говорим за оръжията, трябва да разберем, че войната била съществена част от живота на келтското общество. И независимо от приетото мнение и холивудските сценарии за третиране на келтите като „варвари“, които се събирали накуп и безразборно трепели противниците си, исторически нещата били доста по-сложни.
Например самият Полибий споменавал, че келтите не били „колона от тълпата“. Те вероятно разгръщали редиците си в битката според племенните връзки.
Подреждането в битката почти изцяло копирало общественото положение и йерархията. Например, по-изтъкнати и благородни келтски воини с добра репутация и храброст били поставяни в първите редици, а около тях се сражавали други войници (които получавали морална поддръжка от първенците).
Тези „супер части“, свързани с определени племена, носели собствени знамена и отличителни знаци, често пълни с религиозна символика (като божества – пазители). А от практична гледна точка знамената помагали за събирането на келтските воини, които били отпред в битката, и контингента, който се сражавал по цялото бойно поле.
9) Контраст на богатите облекла и ритуалната голота
Павзаний писал за галати /Galatians (Galatae)/ и как те обичали да се обличат в бродирани туники и панталони-бричове с ярки цветове, често с мантии на ивици с различни багри. Археологическите находки от келтските могили и гробници също потвърждават тази теза с намерените парчета от вълнени и ленени облекла, често издокарани в различни цветове.
Благородниците демонстрирали изобилието в своя моден стил, включително и с златни конци и коприна. Нещо повече, заможните келти /и мъже, и жени/ били пристрастени в носенето на бижутерията, като гривни, халки, гердани, торкви, дори и цели корсети от злато.
От другата страна, Полибий се принудил да напише следното за свирепите келти, около 2 век п.Хр.-
„Римляните били ужасени от правите редици на келтите, както и от страшната врява на безброй тръбачи и свирачи, а цялата армия крещяла своите бойни викове… Също толкова ужасно било присъствието на ръкомахащи голи войници отпред, мъже в разцвета на възрастта си, с прекрасно сложени тела, като техните водачи били богато окичени със златни торкви и гривни за лакът“.
Така че, в контраст с ефектните дрехи някои келтски воини се втурвали на бойното поле съвсем голи. И едва сега, след по-прецизното проучване на древните източници се оказало, че тези „голи войници“ били предимно наемници, които, както бе казано преди, членували в престижни братства.
Простичко казано, някои от воините, членували в подобни организации, провеждащи церемонии и ритуали, подготвяли себе си за бойни изкуства заедно с идеите на символизма. Виждайки себе си като ревностни последователи на боговете на войната (като, например бог Камулос Camulos- 8 при галите), тези последователи вероятно се чувствали защитени с помощта на божественото присъствие, следователно съзнателно се въздържали от употребата на защитната броня. Обаче голият воин носел щита си, защото този уред се считал за неотменимата част от военния му екип.
10) Бойната ярост и какофонията на келтски воини
За древните келти значението на една битката била възможност да се покажат своите „качества“ пред племето и боговете. Затова, докато военната тактика в древна Европа с течение на вековете постепенно се развивала, психологическият подход на келтските воини в битките почти не се променял.
Като акомпанимент към душата на келта целенасочено се използвал всякакъв шум: бойни викове, песни, монотонни повтаряния, подигравки, обиди, дори имало специални инструменти, като карникс /carnyx/.
Последният бил нещо като бойна тръба, с глава на животно (най-често глиган), като главната му функция била да ужасява врага с „остри звуци и военна врява“ (както е описано при Диодор Сицилийски /Diodorus Siculus -9 / ).
Интересен факт е, че думата ‘slogan’ /лозунг/ е свързана с термин от Късното Средновековие slogorne, който от своя страна произхожда гелското sluagh-ghairm (sluagh означава ‘армия’; gairm ‘вик’) – военна тактика използвана от шотландските и ирландските келти.
Келтската войска понякога включвала друидите и жените „банши“ /‘banshee’/, които се прочули с това, че викали и крещели проклятията в очите на своите врагове.
Освен, че психологически тормозила врага, тази „звукова подкрепа“ значително повдигала храбростта и нагласата на келтските воини. В това време, /в началната фаза на битката/, двубоят на първенците от двете страни вече минал. И когато индивидуалният бой приключвал, келтите се надъхвали с бойна ярост и с настървение се врязвали в редиците на врага.
Ето как Юлий Цезар описал една от яростните атаки на Нервии /Nervii/ в битката при Сабис /Battle of the Sambre-10 (в „Записките за Галската война – книга II/ Gallic War Book II)
„…те внезапно се появиха с цялата сила и нападнаха нашата кавалерия, смачкаха я и я хвърлиха в паника. После те слязоха към реката с такава невероятна скорост, сякаш едновременно бяха и в гората,и на реката, и пред нас. После със същата скорост те се покатериха на отсрещния хълм към нашия лагер и атакуваха войниците, които го укрепваха.“
Благородни навици – прическа с вар
Диодор Сицилийски, както и други древни автори описал, как келтите изкуствено „избеляваха“ косата си с варов разтвор. Такава практика сигурно била част от ритуала, когато воинът възприемал коня си като божество и по този начин се надявал на благословия и закрила от Епония /Eponia/, богинята на конете.
Интересен факт е, че миенето с вар укрепвало косата до определена степен /макар че предозирането водело до окапването й/, което донякъде помагало срещу паразитите на главата.
Източници: Ancient Encyclopedia / LiveScience / HistoryWorld / Shoreline.edu / Skyelander
Използвани книги: Celtic Warrior 300 BC-AD 100 (автор: Stephen Allen) / Ancient Celts: Europe’s Tribal Ancestors (автор: Kathryn Hinds)
Забележки от преводача
- Определение на Клиентелизма от Уикипедия
„Това са неофициални властови отношения, базирани на размяната на услуги между индивиди или групи, които не са в равностойни обществени позиции“.
Източник:
2. Едуите (или хедуи, на латински: Aedui, Haedui) са галско племе от Лугдунска Галия, населяващи територията между реките Арар (Сона) и Лигер (Лоара) в днешна Франция. По време на пристигането си в Галия (58 г. пр.н.е.), Цезар възстановява тяхната независимост. Въпреки това, едуите се присъединяват към галската коалиция срещу Цезар.
Източник
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B4%D1%83%D0%B8
3. Диадохи (на гръцки: διάδοχος, диадохос – „приемник“) e термин, употребяван за елинистическите владетели, поделили помежду си огромната империя на Александър Велики след неговата смърт през 323 г. пр. Хр.
Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D1%85%D0%B8
4. Елинистическият Египет също Птолемейският Египет (332 пр.н.е. – 30 пр.н.е.) e елинистическо царство, образувано на територията на Египет след неговото завоюване от Александър Македонски през 332 г. пр.н.е. Столица на царството става основания от него град Александрия на делтата на Нил. Птолемей I (323 пр.н.е – 283 пр.н.е) е първия владетел /диадох/ на Елинистически Египет след Александър Велики
Източник:
5. Цизалпийска (Отсамалпийска) Галия (лат. Gallia Cisalpina, Gallia Citerior, Gallia Togata) е краткотрайно просъществувала сенатска провинция на Римската република, заемаща територия по долината на река По в днешна северна Италия. Обхваща тази част от Галия, която се намира на Апенинския полуостров и е отделена от останалите галски земи от Алпите.
Източник
6. Битката при Теламон (Telamon; Talamone) се провежда от Римската република против нахлулите келти през 225 пр.н.е. при Теламон, днес Таламоне в Тоскана. Завършва с победа на римските консули Луций Емилий Пап и Гай Атилий Регул, който обаче е убит в битката.
7. Човекът от Линдоу. Друг блатен човек разказва своята страшна история, след като го откриват през 1984 г. в Северозападна Англия. Както и повечето си събратя, и той е от Желязната епоха. Въглеродното датиране праща смъртта му между 2 в. пр. Хр. и 2 в. сл. Хр. Също подобно на останалите блатни хора, и човекът от Линдоу се свързва с келтите и техните предполагаеми човешки жертвоприношения, за които обаче знаем само от написаното от враговете им. Винаги съществува и вероятността някои от блатните хора да са загинали и при екзекуция. Каквато и да е била причината, Човекът от Линдоу е бил убит по три начина – първо е получил три удара в главата, след това гърлото му е било прерязано и накрая е бил удушен, като въжето е останало около врата му.
Източник http://ahf-fossils.blogspot.com/2010/10/blog-post_151.html
8. Галатия или Галация (на латински: Galatia) е населяваната от келти територия в Централна Анатолия с центрове Гордион и Анкира, днешна Анкара. Названието на историко-географската област се запазва през елинизма, римското и византийско време.
Източник https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%8F
9. Camulos – романокелтски бог на войната. Най-интересен е анализът на това име. Името се приема производно на демонично езическо божество. Лингвистично името произлиза от ка- дух, душа и malum -зло и се превежда като зъл дух или бог на войната.
Източник
10-. Диодор Сицилийски (на гръцки: Διόδωρος Σικελιώτης; на латински: Diodorus Siculus) е древногръцки историк, автор на Bibliotheca historica (Историческа библиотека), състояща се от 40 книги, разделени в три части.
Източник
11. Битката при Сабис (на латински: Sabis, Sambre) се състои през 57 пр.н.е. на реката Сабис (днес Самбра в североизточна Франция) по време на завоюването на Галия от Гай Юлий Цезар през неговите галски войни.
Обединените келтски племена на белгите – нервии, атребати и виромандуи общо ок. 30.000 души, водени от вождa на нервиите Бодуогнат (Boduognatus или Boduognatos) са победени от осемте легиона от ок. 42.000 легионери на Цезар. Келтите имат ок. 5.000 души убити и ранени, римляните – ок. 2.500 убити и ранени.
Източник: