от Курс за обучение на Бардове – Глава 20
Публикува се с изрично съгласие на автора. Превод: Сурен Исраилян, 18.04.2020г.
Уважаеми приятели ! Carnun е Кристоф Клод Кадуел – преподавател, художник и творец от Франция. Той е страстен почитател на келтската култура и е член на AFC „Асоциация на Келтите във Франция“. Неговото есе е написано по повод обучение за бардовото изкуство, която той е завършил в New Order of Druids.
Историята на Туан мак Карил /Tuan mac Carill/, струва ми се, беше първата, с която се запознах, когато дойдох и аз „да покорявам“ Ирландия и да я открия за себе си. Туан бе описан в книгата на Джим Фицпатрик /Jim Fitzpatrick/ „Книга за нашествията и Сребърната Ръка“ /The Book of Conquests and The Silver Arm/, която преразказа митологическия цикъл с удивителни илюстрации: тя първа ми оказа влияние и беше моето първо впечатление като „ученик“ по келтската култура и като художник.
1. Паметта, която е станала мит
Туан мак Карил разказва история на няколко нашествия, които са станали в Ирландия предимно от митични, а не човешки раси. Изглежда той е бил оставен жив точно за тази цел, защото не присъства в други митове и дори не е споменаван в приказките: той е бил гласa на историята.
Според по-късните ръкописи, когато е разказал последната си история, той е умрял, защото изпълнил дълга си към света и ирландската земя. Туан е символ на паметта, носителя на митичното минало, която само той знаел и помнел.
Като Амергин/Amhergin, той често виждал в мислите си своите прераждания, той е бил връзката между старото и новото, между земята и хората, боговете и човеците, животните и човешките същества, за да създаде, чрез своите преживявания, хармонията на космоса.
Туан претърпял пет метаморфози: те не са били истински прераждания, тъй като няма доказателства, в които да повярват келтите, дори нещо повече, промените не са били и шаманска магия, както много често се говори: животните не са били използвани заради животинската им природа, а по-скоро заради символичния аспект (като четирите същества в библейското „Откровение на Йоан“).
Всяко животно е било свързано със следващите нашествия: еленът – с благородството, глиганът – с класата на друидите; ястребът (или морски орел, според различните версии) – с кралското достойнство, като всички те са летели по цялата земя и наблюдавали събитията, след това сьомгата – с знанията и мъдростта, и накрая като последното прераждане – превръщане в човек, за да може да разкаже всичко.
Забележете, всеки път Туан не е бил просто животно, а винаги се явявал крал или водач на стадо или ято. И все пак като се превръщал в различни животинските символи в определени общности или състояния, Туан трябвало да премине през всички етапи и социални групи, за да създаде единен свят.
Неговата история е била всъщност създаването на организация на света: най-напред в естествената среда, а след това и в обществената. Това не се различава много от посредничеството на Фионтън/Fionntаn на празненството в Тара /Tara: всеки свят има нужда от свидетел, който да разкаже историята, така както е била, за да предаде старите традиции във вида, в който са били създадени много отдавна, независимо от идването на различни народи, които са живели на тази земя. Това е въпрос на уважение към предците и затова е ясен модел, в противния случай то просто отпада.
Пет прераждания … свещено число, пет области, пет групи в обществото, виждаме и пет следващи раси, идващи в Ирландия преди Синовете на Мил /Sons of Mil/. Можем да направим сравнение с Индия, с пет клана от чужбина, водени от „нищо“ към „нещо“. Същото се отнася и за скандинавския, гръцкия или етруския фолклор.
Мисля, че ще е важно да опиша подробно всяка раса: как се казвала и какво е дала на Ирландия от гледна точка на космогония, според Туан, като човешкия свидетел на събитията. Тези народи са били общо шест, както следва:
- -Kесър /Ceasair/, внучката на Ной е пристигнала в Ирландия отдалече, преди Потопа; от нейната раса е бил и Фионтън, Огънят на Живота – избрания и безсмъртния. От историята станало ясно, че Туан /като Амергин/ е неговото въплъщение. Расата на Сесър вероятно е символизирала „живота, който извирал от предисторията“.
- -Партолони /Partholonians/: тази раса символизирала робите. Имената на техните водачи винаги са били свързани робство, животът им бил беден, те се занимавали с земеделие, риболов и лов.
- -Немедиани /Nemedhians/: другото име на водачите. Името Немед/Nemedh/, означавало „свещен“ а раса му е била от третата индо-европейска каста – „граждани“. Немедианите търгували, развъждали добитъка, практикували агрокултури. Те са били свободни хора, без благородно потекло.
- -Фир Болг и други /Fir Bolg/ представлявали воини-благородници /втора група/; те воювали с благородни оръжия, като мечове, въвели правосъдие и разделили Ирландия на пет области. Самото име „Болг“ изглежда идва не от „чувал“, както се споменава в легендите, а по-скоро от леко променената латинската дума fulgur, ‘мълния’, което е говорело за тяхното благородно потекло.
- – Божествени /The Tuatha Dé/ са били друидите /първа група/ и магьосниците, бъдещите богове и духове на предците. Нещо повече, дори когато са водели война с Фир Болг, последните не са били изгонени, а по-скоро са делели острова, което е показвало разбирателството между класите на благородниците и свещениците.
- -Милезианци /The Milesians (от латинското miles, ‘войн’) са били следващите дошли „на сцената“: когато островът е бил подреден и очаквал да приеме човешките заселници, бъдещите първи келти.
Подобно на Амергин, Туан е възстановил връзката между старите и новите заселници, създавайки перфектни условия за живот и власт.
И когато му е дошло време да направи последното си прераждане, Туан е разказал неподправената история на острова на истинските му обитатели – Гелите /Gaels/. Като че ли всичко на острова е чакало тях, а предните нашествия са подготвили условията за живота на хората тук.
Туан е преминал през всяка раса и общност, без да е бил част от нито една от тях. В различните форми, които не винаги пряко се свързвали с народите, дошли на острова, Туан е бил член на тези общности, но не е бил като тях, а по-скоро е стоял настрани. Неговите метаморфози винаги се случвали след пристигането на новата раса.
Той трябвало да извърви своя собствен път и посока, и да научава за всеки народ, докато ги мине всички. Неговите трансформации винаги са случвали в една и съща пещера, тя е била неговата утроба, докато не е намерил истинската такава при жената на Керил, за да се роди накрая като човек.
По този начин цикълът е завършeн – от човек до човек. Сега той е бил „завършения“, мъдро древно същество, слушано и уважавано. Той е имал белези като доказателства от миналия живот, знаци на ученето върху самото му тяло.
Дори когато историята е била записвана в християнски контекст, последователите на новото учение предпочитали да го слушат и обсъждали думите му, използвайки все още стария начин за устното получаване на информацията, вместо гледането на изписания пергамент.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––- 1 Тази космогония е вдъхновила много автори, най-вече C. Sterckx, както и C. J. Guyonvarc’h и F. Leroux
2. Светлината за съвремието
Културата съществува само когато тя се пренася от хората. Цитирам: „За касапина не е нормално да излезе пред хората и да разкаже приказка, без помощта на някой. Този някой съм аз“.
Наистина е така. Някои цивилизации загинаха, когато са били завладени от други народи, храмовете им са били разрушени, а техните традиции не се спазвали и така умирали, защото нямало кой да съхрани историята, като например на Великденските острови; другите култури са били победени и до днес тяхното наследство стои недокоснато, независимо от големите разстояния между тях и нас, например в Египет, Месопотамия.
В келтската култура е по-различно: думите са се загубили, както и ритуалите и музиката. Но все пак се е запазил старият дух. Ирландските и уелските текстове, както и находките на археолозите ни дават визия за света, който не се е изгубил, а все още съществува около нас в създадения от предците ни външни фактори или в легендите и приказките, които разказваме надвечер.
Усещам земята около мен като живо тяло, което продължава да се вълнува от дългите приказки на келтите; земята, която припява техните мелодии, които трябва да разбера и да предам на хората. Сигурен съм, че това е част от моя дълг като бъдещ бард: да науча и да разказвам отново и отново историите от миналото, да ги обновявам и да ги използвам, за да обяснявам съвремието, да ги приема като характеристиката на днешния свят.
Това е непрекъснат процес, изискващ постоянните усилия и сериозна ангажираност в нашата култура. Бардът трябва да мисли като келт и чувства като келт. Той няма много време за други неща и трябва да вдъхва живот на всички аспекти в мисията си, да дава светлината на света наоколо. Това може да стане само с добро познаване на Традицията и безупречното чувство за морал.
В качеството на съвременните друиди ние не можем да бъдем адвокати или лекари, вероятно дори не сме и проповедници, но съм сигурен, че ако завърша този курс, той ще ми помогне да разбера, какво мога да направя за света наоколо и вече знам, че моят дълг ще включва носенето и запазването на огъня на Традицията
Може би това е другата страна на историята на Туан: той е свидетел на всички дела на сменящите се заселници и същевременно той не взима страна и никога не се намесва. Дори в последното си прераждане, той живеел далече от тълпата- прочут войн и същевременно отшелник.
Той сякаш живеел извън реалния свят, за да бъдел по-близо до него, съхранявайки паметта и служейки като учител по древни традиции, които можели да бъдат в помощ на общността, ако последната знаела как да я поиска. В този смисъл той бил такъв, какъв трябвало да бъде друидът: откъснат от своята класа и създаващ нова такава, с нагласата да принадлежи на целия народ, като връзката първо между обществените групи и след това между хората и всеобщия ред на нещата.
Друидът не може да стои настрани от света, пътят му, независимо дали желае или не, има особено значение. Неговият път не е нито по-добър, нито по-лош, той е по-различен, носителят на древната мъдрост трябва да помага на другите и никога да не се налага или натрапва. Бардът трябва да е скромен в живота, защото той има възможност, шанс от съвремието да открие знания от миналото, без да робува на глупавата мисъл, че „преди нещата бяха по-добри“, защото те не бяха.
Когато следваме древните знания, можем отново да ги активираме в реалния живот на нашето общество и по този начин да разберем, кои сме ние. Подобно на Туан, бардът може да се окаже в ролята на липсващото звено. Вечният израз „разбери откъде идваш, за да знаеш, накъде отиваш“ звучи малко старомодно, но е много мъдър !
Всеки може да се почувства свързан с келтската култура, да усети присъствието й в сърцето си и желанието да направи връзка с древността, независимо от това, какъв произход има. Бардовете са точно такава връзка с предците. Те поддържат традицията жива и дават по-различна светлина на съвремието, с помощта на знанията си от миналото.
Вярвам (по тази тема ще пиша в следващите глави), че ние избираме нашите предци, така както избираме мястото, където живеем, въпреки, че някои смятат, че това е чиста илюзия, и не ни е даден никакъв избор. Кой знае ? Когато се обръщаме към Туан и неговото наследство, разбираме начина, по който ирландците са пресъздавали собственото си минало през Средновековието, събирайки езическата и християнската традиция в едно цяло.
Те пресъздадоха древната си история, за да я свържат с новата вяра, да намерят мястото на гелите в естествения ход на развитие на държавата, докато на континента френските крале, за да докажат своята легитимност обявявали себе си за потомците на гръцка Троя, загърбвайки галското минало на нацията.
В заключение, позволете ми да цитирам Феята Моргана /Morgane-le-Fey/. Една зимна сутрин през 1917г. в Стоунхендж, тъкмо след като Британия е била спасена от немското нападение с помощта на модерния Артур, тя е казала на Мерлин, Пук и Оберон / Merlin, Puck, Oberon/: „Нашият свят никога няма да умре – докато има хора на Британските острови, които да мечтаят, ние ще съществуваме“ 2
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– 2 ‘A Winter’s Morning Tale’, in ‘Les Celtiques’ an adventure of Corto Maltese by Hugo Pratt