Български автори,  История,  Митология,  Ритуали,  Традиции

ТРАКИТЕ – “ЛОВЦИ НА ГЛАВИ” – откъс, 1-2

2012г. Сборник „Изкуство и идеология“, Университетско издателство Св.Климент Охридски

автор: Стефан Йорданов, Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”

взето от:

https://www.academia.edu/9806690/Unmasking_the_Sacred_an_alternative_approach_to_the_archaeology_of_religion_Bulgarian_?email_work_card=view-paper

Уважаеми приятели ! Причината да публикувам това доста интересно изследване е простичкият факт, който ме преследва години наред. Когато каза на някой познат, че се увличам от келтската култура, обикновено „по-отраканите“ ми казват – „а келтите, които рязаха главите…“ Е, кой ряза и кой не ряза главите, ще разберете в това мащабно изследване. Приятно четене !

Един своеобразен феномен в рамките на инициационния миторитуален комплекс у много народи е т. нар. “лов на глави”. По принцип в рамките на воинските изпитания от мито-ритуалния комплекс на инициациите “ловът на глави” е заемал важно място. Оказва се във връзка с това, че траките също са били такива ендемични ловци на глави, каквито били онези родово-племенни и традиционни общества, при които този елемент от воинските ценностни изпитания бил широко застъпен; освен апликациите от Летница, доказва го и изображението върху златната пластинка от погребалната могила при Курджип в района на р. Кубан, която Л. А. Булава категоризира като предмет, създаден от траки или под тракийско влияние. Л. А. Булава приема този предмет за близък аналог на апликациите от Летница и по стил, и по изработка (публикация и първичен анализ на находката: Булава 1987; публикация на материалите от разкопките на погребалния комплекс при Курджип: Галанина 1980).

Наблюдението, слабо познато на българската тракология, определено е приносно. Интерпретацията на изображенията върху златната пластинка като военен сюжет, отразяващ ритуалните съдебни двубои у скитите, респ. у кимерийците, по информацията за тях на Херодот (Hdt., IV, 11, ed. C. Hude) – изворово известие, интерпретирано в такава насока от Э. А. Грантовский (1981) – принципно вярно набелязва военния характер на сюжета. Но по-точно би било обяснението му като отразяващ инициационните воински походи за трофеи – отрязани човешки глави. В литературата дори се твърди, че сред народите от Северното Причерноморие е функционирал култ към отрязаната глава, археологически следи от който са се запазили под формата на изображения както върху златната пластинка от Курджип, така и върху ритона от Карагодеуашх, където под копитата на конете на бога и царя лежат обезглавени тела.(2) И. Ю. Шауб обръща в това отношение внимание, че отрязаната глава е играла важна роля в жертвоприношенията на богинята Дева от древна Таврика, с проследимост в находки, които могат да се свържат с нейния култ, от поречието на Дон в европейската част на Боспорското царство, в Таманския полуостров, в Прикубанието, в Северен Кавказ и в Таврика (Елизаветовское городище, Илурат и др.). И. Ю. Шауб (1987, 16) смята че вероятно у причерноморските и приазовските варвари

Фиг. 1. Графично представяне на изображенията върху златната пластинка от Курджип и от апликациите от Летница (по Булава)
Фиг. 2. Изображение на конник с провесена към шията на коня отрязана човешка глава от бронзов пояс от некропола в Три, кобанска археологическа култура (по В. А. Илинска)

съществували две форми на култа към отрязаната глава: екстатична “женска”, което било присъщо и на аналогичните култове от Източното Средиземноморие (сатироподобната глава в ръцете на змиеногата богиня, представена върху металните плочки от Кул-Оба, от Таман и от Херсонес) и воинска “мъжка” (споменатите вече златна пластинка от Курджип и ритонът от Карагодеуашх). Заслужава да се помисли доколко функционалността на Великата богиня-майка като покровител на инициациите, която е добре засвидетелствана, не представлява функционалност, хвърляща мост между “женската” и “мъжката” форма на този култ.

Към писаното от И. Ю. Шауб би могло да се добави и фиксирането у скитите на мито-ритуалния комплекс на лова на глави и посредством още един паметник на скитското изкуство. Става дума за златна пластинка от колекцията на Романович, върху която най-вероятно са представени
инициационни воински подвизи на митичен герой, като в лявата част на пластинката митичният герой е обезглавил враг и носи върху меч, късо копие или друго оръжие отрязаната глава, придържайки я с лявата си ръка (Ильинская 1978, 91, рис. 1; 96, рис. 7). Първоначално това изображение, поради приемането на пластинката от колекцията на Романович за фалшификат, било използвано в литературата за компрометирането на златната пластинка от Курджип и изображението върху нея. В. А. Ильинская (1978), доказвайки оригиналността на златната пластинка от колекцията на Романович, обратното, приема двете златни пластинки като взаимно подкрепящи научната си “реабилитация” в качеството им на оригинални артефакти от архаичната скитска култура. В това число, тя привежда като допълнително доказателство и факта, че сюжетът с отрязана глава, респ. лов на глави, е типичен за скитското изкуство. Между изредените от нея примери в това отношение са: изображението от златната пластинка от Кул-Оба, в което змиенога богиня в калатос държи в ръка отрязана брадата глава и меч; изображението върху златна пластинка, украсяваща колчан от могилата при Червоний Перекоп, в което е представена пантера, разкъсваща човешка глава с брада и късо подстригани коси; изображението върху ритона от могилата при Карагодеуашх на сцена на инвеститура, в която са представени конници в скитски дрехи, под краката на чиито коне лежат обезглавени врагове (за което стана дума и по-горе) и накрая, едно изображение върху находка от некропола в Тли. Последният пример е от изображение на сцена на лов на двама воини, конен и пеши, като при фигурата на конния воин е представена отсечена човешка глава, провесена към юздата (Ильинская 1978, 99, рис. 8); изображението е изковано в стила и техниката на кобанската археологическа култура върху бронзов пояс от гроб No 76 в некропола от Тли в Северна Осетия, датиращ от VII в. пр. н. е. и свързван с историческите кимерийци, като се приема, че фиксира пункт от движението им към Мала Азия, за което осведомява Херодот (I, 103; IV, 11, 12) (3). В заключение В. А. Илинска привлича известието на Херодот (IV, 64) за практиката на декапитация като особено типична за скитите, респ. като активно използвана от тях, а що се отнася до анализираната златна пластинка от колекцията на Романович, тя установява, че най-вероятно е била част от украшение за глава (Ильинская 1978, 98–99; 99–100).

За култа към отрязаната глава и за инициационния “лов на глави” примерът с келтите от епохата на античността е класически. Закономерно привличането на келтските данни за изясняване на скитския и респ. севернопричерноморския феномен (4) прибавя интересни допълнителни щрихи към обрисуването на този инициационен мито-ритуален комплекс. Впрочем, описанието на този обичай в една от публикациите, цитирани в бележка 4 към настоящия текст, заслужава да се приведе: “Une coutume gauloise visiblement très répandue a stupéfait les observateurs grecs et romains: prélever sur le champ de bataille la tête de son ennemi mort au combat et la rapporter précieusement chez soi, accrochée à l’encolure de son cheval, pour l’exposer ensuite en bonne place.” (Les Gaulois font la tête…,pass.) Като изрични изворови свидетелства, че келтите при военни походи практикували и “лов на глави”, Елизабет Русо (Rousseau 2000, 286) привлича две известия – на Полибий (Polybe, Hist., III, 67, 2–3: “И накрая, след като отрязали главите им, те си тръгнали…”) и на Тит Ливий (Tit. Liv., X, 26, 10–11: “Самият Постум умрял сражавайки се, за да не бъде заловен. Боите отнесли триумфално главата му […] в своя най-свещен храм.”). Но особено интересно е твърдението на Диодор (V, 29, 4–5), че “когато убият врагове, галите отрязват главите им и ги закачат на юздите на своите коне, […] превръщайки в трофеи тези глави, от които струи обилно кръв, и пеейки победни песни.” Почти същото известие се среща и у Страбон (Geogr., IV, 4, 5), при което той се позовава на Посидоний; носенето на отрязаните глави на победените врагове, закачени на шията на конете, цитираният от Страбон автор бил виждал лично. Тези сведения потвърждават наблюдаваната върху изобразителни паметници келтска практика (вж. напр. изображението от релефа, представящ келтски конник, в: Des trophées humains…, pass.). Така у келтите се открива доста точен паралел на изображенията върху плочките от Летница – отрязаната глава встрани от фигурата на конника като че ли е представена по този начин, за да внуши какво той носи в качеството на инициационен трофей. Тези апликации за конска амуниция следователно трябва да се тълкуват тъкмо по този начин – те представят какви подвизи е извършил собственикът на коня, вероятно някакъв тракийски владетел или аристократ, за да премине инициациите и да заеме съответния социално-възрастов статус; сред тези подвизи е бил и инициационният лов на глави, използвани като трофеи също както у келтите.

Интерес във връзка с този въпрос представлява мнението, че отрязаните човешки глави у келтите лесно могли да се трансформират в маски на сатири (Reinach 1913, 46, non vidi); И. Ю. Шауб, комуто принадлежи акцентът върху този аспект на изобразителния маниер в келтското изкуство, привлича във връзка с него вниманието към скулптурна група с няколко варианта, представяща бог-конник в борба със змиеног гигант, изобразен с огромна глава (Lambrechts 1954, 91–92, fig. 38). Тази огромна глава, ту брадата, ту безбрада, Шауб сравнява с главите на сатири от пантикапейските монети, подчертавайки също, че и у келтите е съществувала етногонична легенда, аналогична на скитската (с препратка към: Fontenrose 1959, 149). Сатирите са митологично инициационно съобщество, поради което приемам предположението на Шауб за основателно в известна степен, независимо от неяснотите, които оставя.

Отрязаната глава също така и пророчествува-митологична тема, за която един от най показателните примери е пророчестващата отрязана глава на Орфей (вж. повече: Deonna 1925; Coman 1938; Brisson 1978 [пасажът “La tête qui vaticine”,117-122]; Маразов 1995; Dimitrokallis 2002 [2010]; Koch Orphée…; и др.). Близка представа е засвидетелствана и у келтските народи (вж. напр.: Westropp 1916 [& 3. The Legend of Downpatrick Head]).

Съгласно известията на античната писмена традиция, Орфей умира с разчленено тяло, късовете от което били събрани и заровени от жалеещите го музи, само главата му била отнесена от вълните на тракийската река Хеброс, продължавайки да пее. Плувайки, пеещата глава била отнесена до бреговете на Лесбос или може би при устието на реката Mélès (чието реално местоположение е в Йония или Пиерия, колебаят се изследвачите), откъдето риболовците я взели и я погребали в гроб, обект на култово почитане като гроб на херой (5).

Както се указва в литературата, главата на Орфей като митологичен образ намира, първо, многобройни аналози в много традиции на индоевропейските народи, в това число и като митологично осмисляне, и второ, магичната сила на глава или череп, отделени от тялото, е не само
индоевропейска, а и универсална представа; тази представа за “виталната глава” е универсално разпространена и във фолклора, където отговаря на мотива E 783 от каталога на фолклорните мотиви на Аарне и Томпсън (вж. най-общо по тези въпроси напр.: Nagy 1990,214, и препратките там към конкретни проучвания върху тях). Иван Маразов прибави интересни аспекти към анализа на образа на отрязаната глава на Орфей, привличайки още по-широки кроскултурни паралели към мотива за отрязаната глава, излизайки и извън кръга на индоевропейските народи, като показва, че
става дума за почти универсално осмисляне на образа на отрязаната глава в шаманизма (Маразов 1992, 313). Той определя обезглавяването като най-шаманския мотив в митичната биография на Орфей, във връзка с митологичното осмисляне на главата като седалище и знак на духовна сила, която чрез и след обезглавяването се преобразува, и, докоснала се до отвъдното, придобива пророческа дарба (Маразов 1994, 168, 170). Към този митологичен образ българският учен се връща многократно; в една по-късна публикация той вижда двата “телесни топоса”, краката на ухапаната от змия Евридика и отрязаната глава на певеца, продължаваща да живее и след смъртта му, като изграждащи бинарна опозиция маркери на “женското” и “мъжкото” начало (Маразов 1995, pass.; срв. Маразов 2010, 12). Тук специално искам да отбележа, че И. Маразов извежда също въз основа на кроскултурни и кростемпорални паралели така представените си изводи – методика, която в началото на настоящото изложение илюстрирахме като подход чрез примера на кратка бележка върху социализационните обреди на един от доайените на българската тракология, Христо Данов, но тази методика в траколожките изследвания, и то тъкмо на инициационния миторитуален комплекс, всъщност има и по-ранна предистория, напр. в проучванията на Г. Кацаров. Приносите на И. Маразов в тази проблематика обогатяват още повече тази плодоносна насока в проучванията.

Едно от твърде интересните известия за отрязаната глава на Орфей се съдържа в Псевдо Плутарховото съчинение “За реките” (Plut., Peripotamon, 3, 4); то гласи буквално: “3. В Хеброс расте трева, приличаща на дух. Траките срязват върховете й, и, наситили се с Деметрина храна, ги хвърлят в огъня и после, вдишвайки издигащия се дим, губят съзнание и изпадат в дълбок сън. 4. В планината Пангей расте трева, която се нарича китара по следната причина. Жените, разкъсали Орфей, хвърлили частите от тялото му в Хеброс. Главата на смъртния по волята на боговете се превърнала в дракон, лирата по желание на Аполон станала съзвездие, а от пролятата кръв се появила трева, която се нарича китара. Когато се празнуват Дионисиите, тази трева издава звуците на китарата, а местните жители, облекли се в небриди и взели тирсите, пеят химн.” (цит. по: Торшилов 1999, 319, текстът на старогръцки; 320–321 – преводът на Д. О. Торшилов) Този текст е важен, защото той ни предава освен един айтион за възникването на ритуал от тракийската религия, също така и кратък цитат от тракийски космогоничен мит – от части на тялото на примордиална жертва се изграждат елементи от универсума. Във връзка с това става ясно и защо разказът за един космогоничен акт и за една инициационна смърт са взаимопроникващи се повествования; както е известно, космогония, новогодишен празник и инициационният мито-ритуален комплекс са обичайно в неразривно единство (вж. за това напр.: Елиаде 1994, 63 и сл.).

Както се установява благодарение на примери от античното изкуство – старогръцко, етруско, италийско – и от някои изрични изворови свидетелства, главата, респ. отрязаната глава е осмисляна като материален аналог на човешката душа (вж. повече, с лит. и извори: Dimitrokallis 2002 [2010], pass.). Според мен това обяснява и инициационния обичай – отрязването и отнасянето на човешката глава е изглежда осмисляно като завладяване и подчиняване на чуждата, респ. вражеската душа. Способността на душата на примордиалната жертва да предсказва е инвариантен мотив (6) – митологичният герой от божествения свят, присъствайки чрез хероизираната глава-душа в света на живите, понякога ги прави съпричастни към своето познание на мъдростта от отвъдното, включително пророческата такава. Ловът на глави е инициационен обичай; разкъсването на тялото на Орфей също – това обяснява мястото и в двата близки, инвариантни мито-ритуални комплекса на отрязаната човешка глава. Категоризацията на обичая, представен върху златната пластинка от Курджип и върху една от апликациите от Летница, обаче е друга, а именно – на обичай на “кефалофория”, т. е. демонстративно носене на отрязаните по време на инициационни воински походи вражески глави; тоест, кефалофория етнологична, а не мито-епическа, макар двете практически да са реалии, прототипни една спрямо друга (7).

Впрочем, изводимостта една от друга на етнологичната и съответно на мито-епическата реалия добре се засвидетелства от поемата на Нон Панополитански “Дионисиака”. Според това мито-епическо повествование в една от битките с индийците главите на враговете били отрязвани с оръжието на Деметра, със сърпове, като били сравнявани с първите отрязани класове от жътвата, принасяни на Дионис; самата битка е наречена Аресов обред, и обагреният от кръв меч – кървава жертва за възлияния на Лией (XVII, 153–159). По време на тази битка корибантът Мимас със смъртоносна брадва отрязвал главите на враговете, поднасяйки по този начин в жертва на Дионис вместо бикове и възлияние с вино, възлияние с кръв (XVIII, 297–300) (8)

Разбира се, този мито-епически текст вплита в себе си образността на аграрния култ и на вегетативното начало в кръговрата на смъртта и възраждането, но той отразява и как тази образност и идейност е повлияла върху социално-политическата практика на войната, детерминирайки обичайния характер на трофейната декапитация на врага и показната кефалофория. Във връзка с това, да отбележим и че в гръцкото архаично или – за да не объркваме с названието на съответния период от историята на древна Гърция, независимо че най-вероятно тогава обичаят е бил познат и практикуван – по-скоро в гръцкото мито-епическо общество, също се
развива феномен, познат от изучаването на редица т.нар. традиционни общества, а именно – количеството победи над враговете, демонстрирано чрез трофейните глави-“души”, било гаранция и за съответното по-високо социално положение, респ. за прехода от юношеската към зрялата възрастова степен (повече: Nagy1990; срв. McGovern, Montgomery 1922,111–112, и др.). И както в т. нар. традиционни общества потлачът като изява на богатство и начин за икономическо обвързване на хора с по-ниски материални възможности бил достъпен за организиране главно на вождовете,
така постепенно и в античния свят увековечаването на инициационните трофеи ставало достъпно само за социалната върхушка. Имам предвид обстоятелството, че вероятно подобни инициационни подвизи са могли да осъществяват много умели тракийски воини, но само владетелите са могли да оставят за вековете материални паметници, че са преминали инициационните изпитания, включително и инициационния “лов на глави” – материални паметници от рода на апликациите от Летница. Впрочем, според Йозеф Наги археологическите данни потвърждават, че “многото глави в митовете на индоевропейските народи са свързани с култ към отрязаната глава и с лова на глави” (Nagy 1990, 214, позовавайки се в това отношение на Sterckx 1981).

Освен близкия паралел към тракийската практика, който тя открива в хронологически и етнокултурно близката скитска практика на “лов на глави”, сходен по типология феномен се открива и в родово-племенните общества от Мезоамерика и Южна Америка (за функционирането на тази практика в обществата от Амазония вж. напр.: Karsten 1923; 1935; Up De Graff 1938 [2003]; Zikmund, Hanzelka 1963, pass.; Harner 1973, 182 sqq.; малко по-различен аспект на тази миторитуален комплекс: Goulard 1992; за следите от такава ритуална практика в данните за археологическия комплекс Наска в Андите: Proulx 1999; 2001); това несъмнено говори за типологичен характер на така очертаващия се кроскултурен и кростемпорален паралел, който, несъмнено, ясно потвърждава инициационния характер на този мито-ритуален комплекс. Между класическите примери за инициационния лов на глави е и практиката в традиционните общества в Нова Гвинея (сред многото литература вж. например: van der Kroef 1952); тази практика се среща и в Асам и в Тайван (вж. напр.: McGovern, Montgomery 1922, 109 sqq.; Hutton 1928; и др.). В отделни случаи инициационна практика от типа headhunting е засвидетелствана по археологически път (в изображенията на военни подвизи върху керамиката) и за т. нар.moundbuilders в Северна Америка (вж. препратките у Milner 2004, 154; и особено твърде показателната фиг. 95 на стр. 139). Както пише Едуард Къртис, “astonishment has been expressed that headhunting existed among the North American Indians”, въпреки че всеки от европейските откриватели на северозападното крайбрежие на континента споменавал за този обичай, описан от този класик в американската етнология в книга с вече над вековна издателска история (Curtis 1915 [1975]; цитираното място: VII; вж. за тази книга: Curtis Meets The Head Hunters…). Данните на етнологията за ловците на глави са доста показателни за характера на феномена, чието засвидетелстване по писмени и археологически данни за Стария свят не може да получи убедителна интерпретация без използването им (вж. най-общо за този етнологичен феномен, с допълнителни историографски препратки към литературата върху него: Йорданов 2009, 117, изложението на параграф IV.4.4.3; измежду енциклопедичното представяне и научно-популярната литература върху феномена: Headhunting…; Headhunting, Wikipedia; Head-Shrinking and…; и др.).

Разбира се, в богатата палитра на митологичните представи, детерминирали инициационната и воинската практика на “лов на глави” и кефалофория са присъствали и представи, свързани с особеното отношение към загубата на главата или на перчема, пълна или частична.

–- Край на първата част

Бележки:
1
Христо Данов прави съпоставка между тракийския обичай да се оплаква новороденото, защото го очаквал тежък живот, по данни на Херодот (V, 4), с аналогичния обичай у ацтеките. Вж. Данов 1969, 207 и бел. 27, 207, позовавайки се за ацтекския обичай на: Soustelle 1955, 193. Така представеният, макар и единичен пример на използване на кроскултурната и кростемпоралната методика на работа от страна на проф. Данов ми послужи като ценен пример за ползотворността на тази методика на работа, която неизбежно ще подпомага все по-широко и траколожките проучвания. За съжаление, заради разликата в годините персоналният ми контакт с професор Христо Данов беше много кратък. Но все пак професор Хр. Данов беше един от ръководителите на моите “инициации”, тъй като участва в обсъждането на първите варианти на дисертационния ми труд, а епистоларната ми връзка с него брои макар и единствено писмо, в което той ме насърчи в анализа на реалията на “висококосите” траки, излагайки и мнение за етнолингвистичната принадлежност на етнонима абанти. Вж. препратка към това писмо в моята книга: Йорданов 2000, 95, бел. 42

2 Вж. повече за така формулирания култ напр.: Шауб 1987; 1987a; срв. за още някои археологически паметници, засвидетелстващи култа към отрязаната глава в Северното Причерноморие: Винокуров, Практика человеческих жертвоприношений…; впрочем, единият от приведените от Винокуров примери е открит и публикуван още от Гайдукевич 1958, 41 и сл.

3 Вж. повече за некропола от Тли и за етнолингвистичната принадлежност на създателите му освен литературата, указана от А. В. Ильинская (1978, 98, бел. 22), оше: Техов 1980; 1980 а, и др.

4 В случая се възползвам от изложението в: Культ Великой богини…, pass.; вж. повече у цитираните там: Reinach 1913; Lambrechts 1954, 29 sqq.; срв. също по-обстойната студия на Райнаш: Reinach 1913 a; също: Benoît 1970; Rousseau 2000; Les Gaulois font la tête…, както и Des trophées humains…, pass. (в тeзи електронни публикации – и богато илюстриране на археологическото засвидетелстване на келтския култ към отрязаната глава, в това число и на въпросния инициационен лов на глави), и др. За археологическото засвидетелстване на трофейния лов на глави у келтите вж. още и Rousseau 2000.

5 Основните изворови свидетелства: Connon., Narrationes, 45 (Photius, Bibliotheca, III); Hygin., Astronomia poetica, II, 7 [издания на това съчинение на Хигин: Hygine, Astronomia poetica…; Гигин, Астрономия…]; в случая използваме справката на Koch Orphée…, с лит.; пак там вж. и препратка към Kern Orphicorum Fragmenta, 1922 [1963] (цит. по първото издание), testimonia 113–135, съдържащи основните изворови известия за смъртта и вълшебната глава на Орфей; за смъртта на Орфей вж. също: Reinach 1902/11, non vidi, цит. по: Dimitrokallis 2002 [2010], pass. Вж. за някои изображения, представящи пророческата глава на Орфей – без в случая да е търсена каквато и да е пълнота в представянето на този сюжет във вазописта и другите изкуства, – например: De Puma, Guthrie 2001; La tête oraculaire d’Orphée…; и др.

6 Останалите примери за отрязана пророчестваща глава от античните извори (цитирам ги по: Dimitrokallis 2002 [2010], pass., с препратки към извори и лит.): Синът на Поликрит в Етолия, по време на войната на етолийците с акарняните, бил разкъсан от баща си, като останала само главата му, която предсказала поражение за сънародниците му (най-вероятно – историзиран инициационен мит). След битка в района на Термопилите римският военачалник Публий, поразен от лудост, обявил на войниците си, че ще бъде разкъсан от голям червен вълк; вълкът дошъл, Публий се оставил да бъде разкъсан, с изключение на главата, която започнала да пророкува, обявявайки, че вълкът, слуга на Аполон, ще я отведе в отвъдните обиталища. Римляните построили храм и олтар на Аполон Ликейски на мястото, където главата на Публий била погребана. Третият пример е на Gabienus, смелият моряк на Цезар, заклан от Секст Помпей. Подробен анализ на тези примери: Deonna 1925. По-детайлно за историята на Поликрит: Brisson 1978. Брисон (ibid., 118–119) прибавя към тези примери и примера за главата на един жрец на Зевс от Кария, който бил убит; по разказа на Аристотел отрязаната му глава назовала кой е убиецът. Този случай като че ли е с малко по-различна типология.

7 Вж. повече: Halm-Tisserant 1989. За да поясним най-общо феномена на мито-епическата кефалофория, то нека да припомним един от примерите: Агаве от поемата на Нон Панополитански, носеща като трофей главата на сина си, Пентей, също както това става в дионисийските и орфическите ритуали, “como paradigma de este tipo de rituales o procesiones que tan a menudo encontramos en el dionisismo y en el orfismo” (всъщност по разказа на традицията тя го убива в бакхическа лудост по време на оргиите; освен Еврипидовата “Вакханки” вж. също и Ovid., Metamorph., III, 513 sqq.). Ернандес де ла Фуенте посочва като най-известни изображения на тази ритуалност онези от хидрията от около 500 г. пр. н. е. от Държавния музей в Берлин, от ваза 2268 от Вила Джулия, произхождаща от Фалерий и датирана в периода от 430 до 425 г. пр. н. е., и накрая, от етруската ваза PD469 от Археологическия музей във Флоренция (вж. Hernández de la Fuente 2001, 91 et suiv.). Примерите за кефалофория, анализирани от Halm-Tisserant, са: кефалофорията на главите на Пентей, Орфей, Горгоната, самия Дионис. По-различен е характерът и осмислянето на кефалофорията в християнската религия; вж. повече у Saintyves 1931, 219 ff. В българската фолклорна митоепическа традиция мотивът за кефалофорията също присъства. Вж. Димитрова 2009; и др. В нашия фолклор той има християнски източник; както отбелязва Цветелина Димитрова (Димитрова 2009 а, 20), житийният мотив за сакралната кефалофория, свързан със Св. Йоан Владимир, по-късно е “прикрепен” към преданията за гибелта на цар Иван Шишман в Самоковското поле. Българомохамеданските и турските предания от този тип на Балканите най-често фолклоризират литературни пресътворявания на мотива (вж. Малчев 2011).

8 Н. Винокуров (Практика человеческих жертвоприношений…, pass.) във връзка с мястото на инициационния лов на глави, кефалофорията и респ. енцефалофагията в дионисийско-орфическите практики на древна Гърция цитира едно отдавнашно проучване – на Воеводский 1874

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *