07.07.2019 г., публикувано от ЕЛЕКТРОНЕН ВЕСТНИК в неделя, юли 07, 2019 взето от
http://gospodinovanelly.blogspot.com/2019/07/iv-iii.html
Из ,,Келтите на Балканския полуостров, IV—I в. пр.н.е.“
от Мечислав Домарадски
Увод
През втората половина на I хил. пр.н.е., когато тракийската култура преживява своя най-голям разцвет и на фона на развиващата се елинистическа цивилизация се откроява със свои специфични черти, в земите на траките се появява чужд в етническо и културно отношение народ — келтите.
В многовековната история на траките с тях се е преплитала съдбата на редица други народи, но краткотрайното присъствие на келтите и следите, които те оставили в тракийската култура, се радват на подчертан интерес. Многобройните изследвания на историци, археолози, нумизмати и др. върху келтското присъствие в Тракия предлагат разнообразни и нееднократно взаимно изключващи се мнения.
Няколко са основните причини за значителния интерес, проявяван към келтското присъствие и последиците му в Тракия. Първата и основна причина се корени още в древните представи и в отношението на античните автори към „варварите“ — келти, чиито дръзки набези в Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия те описват с различни, но най-често с отрицателни чувства. Мнения с подобно отношение често се срещат и в съвременните изследвания върху келтската експанзия на Балканите.
Съществена е и втората причина, произтичаща от проявявания в съвременната наука голям интерес към келтската култура изобщо. Същността на сложните политически и културни процеси в Тракия, на фона на които се разгръща и оставя своите следи келтското нашествие, е третата причина, привличаща вниманието.
Първите сведения за келтите в Югоизточна Европа се срещат в трудовете на историците, писали през III в. пр.н.е. (Нимфис от Хераклея, Деметрий от Калатис). Техните произведения не са запазени в цялост — само отделни фрагменти от тях могат да се намерят в други антични автори. Най-ценна информация за събитията около келтските нашествия в тази част на Европа предават Полибий и ползувалият неговите трудове при характеризирането на политическия живот на Балканите Тит Ливий.
Редица други произведения, писани в края на I хил. пр.н.е. и в първите векове от нашата ера, съдържат многобройни сведения за келтската експанзия или нейни отделни епизоди. Достоверността на тази информация от втора или даже от трета ръка вече е до голяма степен в зависимост от добросъвестността на отделните автори. В общи линии може да се каже, че несполуките на келтите в техните походи срещу Гърция се обяснявали с гнева на боговете срещу тях, което впоследствие довело и до митологизирането на историята на келтските походи.
Големият разцвет, който преживява историческата мисъл през XIX в., води до масовото разработване на редица проблеми на най-старата история въз основа на антични извори. Не са отминати и келтските експанзии през IV–III в. пр.н.е. Един от първите трудове върху тях е трудът на германеца К. Концен, излязъл през 1861 г. Неговият анализ, както и възстановката на историческата действителност, са характерни за стила на историческото изследване през XIX в.
Свързвайки много извори от различни времена, често пъти несъответствуващи помежду си, той се старае да направи най-точната реконструкция на политическите събития и на положението в интересуващия го ареал. По този път той достига до заключението, че в Тракия като резултат на събитията от 280–277 г. пр.н.е. се е оформил смесен гало-тракийски народ (свързва сведенията на Страбон за Северозападна Тракия с тези на Полибий за Югоизточна Тракия), който бил основа на държава със столица около Хемус (известие на Ст. Византийски). Северните граници на тази държава достигали до Днестър. Основание за това му дават данните за присъствие на келтските племена около тази река.
Следващите научни разработки по този въпрос не се различават по трактовката на проблемите на келтската експанзия на Балканския полуостров. Такива са трудовете на холандеца Х. ван Гелдер, германеца Ф. Щехелин, французина Ж. Дотен и др.
Заедно с развитието на археологическите проучвания нараства и археологическата изворова база, която значително обогатява знанията за античния свят. Шведският учен Х. Хилдебрант през 1872 г. разделя т.нар. желязна епоха на два периода: халщатски и латенски. Названието им се дава по най-важните открити дотогава обекти, характерни за двете епохи. Това са некрополът в Халщат (Австрия), разкопан около средата на XIX в., и обектът, открит под водите на езерото Нойшател (Швейцария) през 1853 г. до град Ла Тен, в който са открити главно мечове, други защитни и нападателни оръжия, фибули, украшения, оръдия на труда и др.
По-късно, през 1875 г., французинът Дьо Мортийе определя втория период на желязната епоха като галийски или още марненски. Усилията на учените през следващите десетилетия са насочени към по-точното периодизиране на латенския и халщатския период. Това са класификациите на германеца О. Тишлер (1885 г.), швейцареца Д. Виолие (1901 г.), германеца П. Райнеке (1902 г.), французина Й. Дешелет (1914 г.) и др. Тези опити за периодизиране на развитието на латенската култура са станали основа на приетата в наше време класификация на келтската култура.
Задълбочаването на представите за характерните особености на материалната култура на келтите и нейното развитие дава възможност за въвличането на археологическия материал при разработването на проблема за келтските експанзии. Констатирано е, че закономерно след заселването си в новозаетата територия келтите продължават да развиват своята култура. Това позволява да се проследи разселването на келтите по разпространението на характерните за тях селища, гробове и други обекти. Така археологическите извори са се превърнали във важен извор за движенията на келтските племена през IV–II в. пр.н.е.
Още в първите научни изследвания върху келтската експанзия бе забелязано, че на територията на средиземноморските култури (Гърция, Мала Азия, Балканския полуостров, Апенините, Иберийския полуостров) въпреки засвидетелствуваното в писмената традиция присъствие на келтите в споменатите земи невинаги се срещат цели обекти или комплекси, характерни за тяхната култура.
Откриваните там латенски предмети предполагат слабо присъствие или влияние на латенската култура върху местното население. Подробните проучвания (Марцабото (Италия), Каноса (Италия) и др.) на Апенинския полуостров в последните години хвърлиха обилна светлина върху тази проблематика. Оказа се, че в тези райони келтите изцяло приемат местната материална култура, а дори и поселищната система (открити са случаи на заселване на завоевателите в съществуващите жилища на местното население). От старата си култура те са запазили само отделни елементи. До подобни изводи достигнаха и учените, проучващи галската култура в Мала Азия.
Новите резултати от проучванията на келтската диаспора разкриват разнообразието на проявите на келтското присъствие в отделни точки на средиземноморския свят и по-точно в елинистическото койне.
Въпреки че в развитието на теориите за присъствието на келтите в Тракия в българската историческа литература се чувствува силното влияние на лансираните в световната наука възгледи, трябва да се подчертае по-голямата задълбоченост при решаването на проблемите, свързани с келто-тракийските отношения. Това особено важи за периода след Втората световна война, когато бяха открити много нови епиграфски и археологически извори.
Пръв К. Иречек се занимава с пребиваването на келтите в Тракия. В своите трудове той предлага виждането си по двата основни въпроса за келтските нашествия през III в. пр.н.е., като локализира Тиле — столицата на известното от античните извори келтско царство в Тракия, чрез външното съзвучие с наименованието на с. Тулово, Казанлъшко, и определя пътя на келтите към Бизантион през Тракия, по долината на р. Марица.
Г. Кацаров слага основите на цялостно научно изследване на този проблем с публикувания си през 1919 г. труд. Като използува разнородни извори — исторически, лингвистични, нумизматически, както и богата чужда литература, той подробно описва келтското нашествие и анализира следите от келтското присъствие в Тракия.
През тридесетте години на XX в. този въпрос отново разгледа Хр. Данов в студията си за икономиката на западнопонтийските градове.
Той заема по-сдържани позиции спрямо ролята на келтите от Тиле в политическия живот на Тракия. Тези позиции са подчертани и в следващите негови трудове, където се обръща голямо внимание на съществуването на Одриската династия през III в. пр.н.е. и се отхвърля мнението за голямото келтско влияние в живота на черноморските колонии. Авторът отделя внимание и на келтския владетел Кавар и неговата икономическа политика.
С публикуването от Ив. Гълъбов през 1950 г. на надписа от Месембрия от III в. пр.н.е. се прокарва рязка граница в проучванията върху значението и ролята на келтите в политическия и културния живот на Тракия. Занимаващите се с тези проблеми учени досега се разделят на две групи. Едната поддържа старата теория за голямата роля на келтите от Тиле в живота на Тракия въз основа на датирането на надписа в началото на III в. пр.н.е. (Г. Михайлов, Б. Геров, Т. Герасимов).
Специално внимание трябва да се отдаде на историческата възстановка на келтските миграции, направена от Б. Геров. Въпреки подробния анализ на историческите и археологическите извори авторът достига до подобни и на други учени изводи по отношение значението на келтските миграции от III в. пр.н.е. в културния и политическия живот на Тракия.
Другата група учени датират надписа към средата на III в. пр.н.е. и смятат, че в Тракия съществуват местни владетели по време на пребиваването на келтите тук. Пръв така определя политическата ситуация в Тракия Хр. Данов. Реконструкцията на политическия живот в Тракия през ранноелинистическата епоха даде основание на Ал. Фол да види в същата светлина ролята на келтите.
Най-новите епиграфски паметници от колониите по Западното Черноморие (главно от Истрия — Румъния) предлагат нови данни за живота на тези градове през елинистическата епоха. В тях липсват всякакви данни за контакти на гърците с келтите през III и началото на II в. пр.н.е. Това допринесе някои чужди изследователи да отхвърлят старата теория за съществуването на келтската държава, а дори и на нейното влияние до р. Днестър.
Историята на археологическите проучвания върху следите в материалната култура от присъствието на келтите през III в. пр.н.е. е много по-кратка. В началото на XX в. са публикувани първите паметници на латенската култура от Тракия от III в. пр.н.е., но техният произход и по-точна датировка не са определени (с. Гълъбово, окр. Пловдивски, Айтоски бани, окр. Бургаски). През следващите години се наблюдава разширяване на археологическите проучвания в България, като особено се засилват след победата на социалистическата революция на 9 септември 1944 г.
Най-важните системни археологически проучвания в миналото, по времето на които са били открити латенски тип предмети, са разкопките на некрополите в Софийско, Тетевенско, Ловешко, Шуменско, при с. Дуванли, Пловдивско, на тракийския град Севтополис (близо до Казанлък).
По-голямата част от паметниците на тракийската култура от III в. пр.н.е. са открити по време на системните археологически проучвания след 9 септември 1944 г. Преди всичко материалите от разкопките на тракийския град Севтополис спомогнаха да се установи ролята и значението на латенския тип предмети в тракийската култура, с други думи, да се изяснят културните отношения между траки и келти.
Историографията върху присъствието на келтските елементи в тракийската култура има още по-кратка история. Първите работи по този въпрос се появяват през тридесетте години на нашия век. Въз основа на откритите мечове, фалери, юзди от латенски тип, както и на монетите на Кавар, Р. Попов констатира съществуването на следи от келтското присъствие в Тракия, което не е упражнявало голямо влияние върху тракийската култура.
Откритите в куполната гробница при с. Мезек, окр. Хасковски, в могилата Малтепе предмети от латенски тип, неопределени като такива при първото им обнародване от Б. Филов, са подробно анализирани от П. Якобстал. Сред обилния материал от гробницата П. Якобстал определя като латенски тип три вида предмети: метални апликации от колесница, огърлица от златни мъниста и статуя на глиган. Въз основа на тях той констатира наличието на погребение на келтски владетел от династията Тиле. Възгледите на този автор са общоприети в литературата.
Пръв Ив. Венедиков разглежда комплексно в историческата литература археологическия материал от Тракия, свързан с келтите. Въз основа на реконструкцията на културната ситуация в Тракия през III–II в. пр.н.е. авторът се старае да проследи влиянието на келтите върху тракийската култура. За тази цел използува исторически, археологически и нумизматични извори. Подобно на Г. Михайлов той изказва ново мнение по въпроса за локализацията на столицата на келтската държава.
Според него келтите живеели пò на юг, много по-близо до Бизантион, като държали под контрол пътищата към този град. Венедиков локализира Тиле някъде по средното течение на Марица. Археологическият материал от III–II в. пр.н.е. е подложен на внимателен анализ. В заключение авторът се обявява против идентифицирането на откриваните гробове, съдържащи латенски мечове и умба, с погребенията на келтите. Според него това са тракийски гробове. Ив. Венедиков е на мнение, че през този период тракийската култура приема редица северни влияния и се намира под въздействието на келтската култура.
Това влияние е толкова по-силно, колкото се отива по на северозапад, към Дунава. Авторът сравнява културната ситуация на Тракия преди и след келтското нашествие. За критерий на това сравнение приема богатите погребения, съкровища и колективни находки на монети. Той констатира икономическия и културния упадък, особено в Южна Тракия, настъпващ след келтското нашествие.
През следващите години широкият фронт на археологическите проучвания обогатява значително представите за културата на траките през III в. пр.н.е. Историците, публикуващи нови материали, се придържат към резултатите от изчерпателния анализ на археологическия материал, направен от Ив. Венедиков. Неговото мнение се възприема в чуждестранната литература. Против твърдението за политическа криза в Тракия се обявява Д. П. Димитров.
Главно въз основа на материалите от Севтополис той счита, че през целия елинистически период тракийската култура се развива непрестанно. По въпроса за келтското присъствие в Тракия този автор не изказва ясно становището си, но може да се допусне, че не е бил привърженик на теорията за голямото значение на келтите в живота на траките.
В северозападните райони на днешна България са открити много материали, характерни за латенската култура. Тяхната етническа характеристика е предмет на продължителен спор в научната литература. В началото на 70-те години тези материали са подробно анализирани от 3. Вожняк, който определя точно времето на появата и изчезването им — първата половина на II в. пр.н.е. — началото на I в. н.е. Той свързва типа на културата от това време в западните части на Тракия с едноименната култура в Олтения (Румъния) и ги нарича културна група Падиа—Панагюрски колонии.
За пръв път от него са разделени в две хронологически групи латенските материали от Тракия. Първата група, датирана в IV–III в. пр.н.е., е съвременна на келтската държава със столица Тиле. Втората хронологическа група II в. пр.н.е. — I в. н.е. той свързва с културната и политическата експанзия на скордиските.
През втората половина на XIX в. в тракийските земи са открити и идентифицирани първите монети на келтския владетел Кавар. През следващите години броят им многократно се увеличава. Германецът Р. Форер локализира монетарницата на Кавар в Перинт. В студията си от 1959 г. Т. Герасимов стига до извода, че те са били сечени в Кабиле (античен град близо до Ямбол) чрез отделянето на част от монетите, приписвани на Перинт, и определянето им като типични и произхождащи от Кабиле.
В по-старите исторически трудове някои варварски имитации са определени от Н. Мушмов като келтски, но никой след него не се е връщал към този въпрос. Изключение прави трудът на Г. Кацаров, който цялостно разглежда откриваните в други видове исторически извори (лингвистични и епиграфски) следи от присъствието на келтите в Тракия, но с други обобщаващи проучвания не разполагаме. Тези извори са разглеждани частично при разработването на други проблеми (Хр. Данов) или в отделни малки статии, доуточняващи отделни въпроси (Д. Дечев, В. Бешевлиев, Б. Геров и т.н.).
Спорен в историческата наука е въпросът за етническата принадлежност на глинените и каменните фигурки с глава на овен или кон. В България с този въпрос се е занимавал Т. Герасимов, който за пръв път публикува и датира всички такива паметници от Тракия. Той ги свързва с присъствието и влиянието на келтите в Тракия и това негово мнение ще бъде подробно разгледано в III глава.
От казаното дотук се вижда ясно, че след Г. Кацаров няма автор, който да се е стремил към цялостно представяне на въпроса въз основа на всички налични до този момент изворови данни.
Настоящото изследване цели да изясни няколко въпроса около келтското присъствие на Балканите. Келтската култура все още не е достатъчно позната. Занимаващите се с нея учени често изпадат в крайности при характеризирането и. Едни я считат за цивилизация, докато други я определят като много варварска, стояща значително по-ниско от тракийската култура. Както винаги, истината обикновено е в средата.
Келтската култура подобно на тракийската се развива в периферията на гръцката цивилизация и контактите с последната нееднократно са извор на промени в развитието на културите на намиращи се в подобно географско положение народи — траки, келти и др. Достигнатото културно ниво на тези народи не е еднакво, но много подобно. Поради това е трудно оценяването и съпоставянето на тяхното развитие.
Първата глава е посветена на кратка характеристика на келтската, а по-точно на латенската култура. Трябва да се уточни, че за територията на разпространение на латенската култура не би трябвало да се употребява като синоним терминът „келтска култура“, тъй като келтите съществуват и преди появата и развитието на латенската култура. Но тъй като в Тракия келтите се появяват след оформянето на последната и тяхното пребиваване тук съвпада с нейното развитие, за периода IV–I в. пр.н.е. тези два термина могат да се употребяват синонимно.
В най-сбита форма е направен опит да се представи една цялостна картина на тази култура, изградена върху най-новите постижения на науката, като някои нейни страни предимно от материалната култура са третирани по-подробно. Това е направено с оглед оценката на паметниците от латенската култура в Тракия.
Данните на античните историци и други автори са основни при реконструирането на историята на събитията по време на келтските набези на Балканския полуостров. Не всички техни направления са еднакво добре описани в античната литература, а някои са само споменати. В такива случаи се налага използуването и на други видове исторически извори, като например археологически, епиграфски, нумизматически и др.
Втора глава е посветена на историята на келтските набези и присъствие на Балканите през IV–I в. пр.н.е. По-подробно е представена историята на развитието на скордиските, живеещи по западните тракийски граници, и на галатите от Егейска Тракия, а в по-кратък вид историята на келтските набези в Гърция и Македония. Те са добре реконструирани в литературата, а и нямат пряко отношение към историята на келтското присъствие в Тракия.
Естествено е, че най-голямо внимание е обърнато на проблемите около галските нашествия в Тракия и по-специално на двата въпроса — локализацията на царството със столица Тиле и на етническата интерпретация на гробовете с латенско въоръжение в Северозападна Тракия. В тази глава е направен опит да се възстановят разнообразните форми на контакти между траки и келти в Тракия и с елинисгическото койне.
Последната трета глава съдържа анализ на веществените останки от келтското присъствие в Тракия и на мястото на латенските елементи в тракийската култура. Тук са споменати и някои паметници на тракийската култура, представляващи цялостни заемки или съдържащи само отделни елементи от латенски форми. Анализирани са и предметите, които в досегашната литература са приписвани на келтите, но присъствието им в Тракия в действителност не е свързано с тях.
С разработването на тези няколко въпроса настоящият труд цели да представи келтските нашествия на Балканите и тяхното място в политическия и културния живот на Тракия през IV–I в. пр.н.е.
Име, език и племенно разделение
Първите исторически източници наричат племената, живеещи на север от Алпите, келти (κελτοί), и с това име те са известни до елинистическата епоха. Тогава гръцките автори започват да употребяват успоредно с това име и новото, галати (γαλὰτοί). С последното име по принцип се обозначават т.нар. източни келти, или по-точно келтите, живеещи на територията на източносредиземноморската цивилизация (Мала Азия, Сирия, Египет, Гърция, Македония, Тракия).
В редица антични произведения обаче тези две имена не се разграничават и се употребяват едновременно като синоними (напр. Полибий). Вероятно на гръцкото „галати“ отговаря латинското „гали“ (galli), което също се появява в античните извори от III в. пр.н.е. „Гали“ е име, по-ново от „келти“ (celti), което продължава да се употребява и по-късно и обозначава главно жителите на Предалпийска Галия.
В съвременната историческа и археологическа литература се употребява главно сборният етноним „келти“, отнасящ се до всички племена, обитаващи Западна, Централна и Източна Келтика, както и до тяхната история. В някои случаи в съвременната историография келтските обитатели на Галия се именуват гали, а тези, обитаващи Мала Азия — галати.
За езика на келтите разполагаме със значително количество най-различни извори. Това са запазени келтски думи в произведенията на гръцките и латинските автори и повече от шестдесет известни надписа от континентална Европа. Освен думи са известни и голям брой келтски топоними, ороними, лични имена и др. Запазената до наши дни писмена традиция на келтите от Уелс, Ирландия, остров Ман и др. (започваща от VII в. от н.е.) е от огромно значение за проучването на езика на келтите.
Предримските надписи са писани с латинска, гръцка или етруска азбука. Най-старата келтска азбука, която се нарича огам, е известна от V–VI в. от н.е. Тя е съставена от точки и чертички. По-старата форма на това писмо се състои от 15 съгласни и 5 гласни. Системата на изписване на буквите е въз основа на латинската азбука, а всяка буква носи име на дърво (напр. „д“ — daur — дъб).
Генезисът на тази азбука не е известен, а и самото ѝ име не е изтълкувано. Безспорен е фактът, че това писмо се употребява от келтите от Ирландия и другите острови при техните обреди, тъй като такива надписи се срещат само на култови камъни или скали, а в легендите често се свързва с погребалните ритуали. На науката са известни повече от триста надписи с тази азбука.
Слабото разпространение на келтската писмена традиция се корени в религиозната забрана за предаване на знания и обичаи в писмена форма. Цезар подчертава, че в Галия основните познания за келтското общество се получават в школите на друидите, където обучението продължавало двадесет години, където всички знания се научават наизуст и тяхното изписване е забранено. В частните, обществените дела и сделки келтите използували гръцката или латинската азбука.
В рамките на индоевропейското езиково семейство келтският език е най-близък до италийския език, но съществуват също връзки и с германския, което е много вероятно, като се има пред вид разположението на прародината на келтите и германите. Тези три езика оформят отделна група в рамките на индоевропейската езикова общност. Връзките между келтския и италийския език са значително по-близки, отколкото с германския. Много елементи от фонетиката и лексиката свидетелствуват за близките контакти между келтите и италийските племена още през II хил. пр.н.е.
Напоследък в историческата литература обаче остро се критикува предполагаемата итало-келтска общност. При всички случаи липсата на аргументи „за“ и „против“ тази хипотеза не дава основание да се заеме категорично становище по въпроса. Може да се добави, че наличието на аналогични примери в развитието на други индоевропейски езици (напр. балто-славянската общност) е допълнителен аргумент за съществуването на тази итало-келтска общност.
Келтските езици се разделят на две основни групи — келтска-Q и келтска-P. Тази разлика се състои главно в преминаването на индоевропейското kw в qu или p. Често привеждан пример е названието на „коня“, който в първия случай се казва „equs“, а в другия „epos“.
В историческото време Q-келтски се говори в Ирландия и Шотландия, а P-келтски в Уелс и Британия по същото време. От запазените до историческото време келтски езици има още една група, която сега вече е изчезнала — на корнуелски диалект.
Езиците на келтите, обитаващи европейския континент, съставляват отделна група, която е по-слабо позната в сравнение с останалите поради неголямото количество извори за реконструирането ѝ. Тя се разделя на три основни диалекта — галийски, лепонтийски и келто-иберийски. За съжаление не е възможно да се провери и информацията на Цезар, че белгите говорили на език, различен от останалите келти. Между тези езици има разлика в преминаването на индоевропейското kw в p (лепонтийски) или в qu(келто-иберийски).
Основна група извори за изучаването на изчезналия език са неговите топоними. Келтската топонимия и нейното развитие е от особено голямо значение за установяване на келтското етническо присъствие. Топонимичните остатъци не могат да бъдат точно датирани. Така например Бриганциум (дн. Брегенц), Камподунум (дн. Кемптен) и Абодиакум (дн. Емпфах) са топоними, характерни за келтските езици, и са споменати от Страбон като полиси на винделиките — келтско племе от Горния Дунав.
На тези места са направени подробни археологически проучвания и не бяха открити други обекти освен военните станции от късната римска епоха. Това свидетелствува, че традицията на келтската топонимия се запазва много дълго, пренасяйки се върху други селища. Този пример ни доказва, че проучването на етническото присъствие по топоними трябва да се извършва много внимателно и при използуването на други видове исторически извори.
Най-характерните келтски топоними са с окончание — „дунум“ или „дуном“, което на келтски означава градище или издигнато място (например Лугундунум — крепост на бог Луг), което срещаме в Галия, Пиренеите, Централна и Северна Европа, или пък често срещаното Новиодунум (нова крепост), разпространено в Галия, Предалпийска Галия, делтата на Дунав и т.н. Други типични за келтските топоними окончания са: марос (поле, земя), брига (крепост, укрепление) и не толкова типичните — менатум, магус, ритум, акус, и др.
Има различни хипотези по отношение на хронологията и разпространението на тези окончания. Но те не успяват да ги групират в един логичен ред, защото различните окончания съществуват успоредно и са резултат както от лингвистичното разделение на келтския свят, така и от локалните традиции.
Най-голямата обществена единица в келтския свят е племето. Имената на келтските племена, предадени от античните автори, са многобройни. В списъка на племената, живеещи в Галия, направен след смъртта на император Август, са изброени 305 племена. Някои от тях срещаме разселени в различни точки на келтската диаспора, докато други обитават само една. Най-добре познаваме етническата география на Галия благодарение на сведения, предадени ни от Цезар, и писмената традиция от римската епоха.
Между споменати от античната писмена традиция племена се срещат големи и силни, като например едуите, боите, а също така незначителни и малки, които никога не играели особена роля в историята на келтския свят. Често срещаме в античната литература да се смесват келтите с местните племена, като в резултат на това се появяват племена със смесено име и естествено със смесен етнически състав, като например келто-ибери, келто-скити, келто-лигури, келто-даки, келто-траки.
Този процес на смесване с местното заварено население се усилва особено през втората половина на II в. пр.н.е. Локализацията на племената с еднакво име в различни части на предримска Келтика е извънредно интересно. Благодарение на нея може да се проследи кои племена са взимали активно участие в експанзията през V–II в. пр.н.е., а също и направлението на действие на отделните племена. Ще представим няколко примера:
Волките — племе, състоящо се от два клона — арекомици и тектосаги. Първите живеят между р. Рона и р. Гарона, а вторите — по горното течение на Гарона. Тектосагите са се заселили по-късно до Херцинската гора и в Мала Азия.
Боите — племе, живеещо в Централна Галия, но срещащо се и в Панония, Чехия (от тяхното име е образувано Бохемия, другото име на Чехия) в Предалпийска Галия, в подножието на Пиренеите, в Мала Азия.
Паризи — племе, живеещо по долината на Сена. Често това племе се среща и в Британия.
Сеномани — част от племето олерк, живеещо между Лоара и Рона. Среща се още в Италия и в Южна Галия на територията на волките-арекомици и т.н.
Други следи от разпространението на келтските племена са названията на градове — така например в Морея живяло племето алони, а на западния бряг на Британия се е намирал град Алона и река Алонис; в Югоизточна Галия пък се е намирал град Алониум.
Още много такива примери могат да се приведат, но посочените по-горе са достатъчни, за да предадат динамиката на миграционните процеси при келтските племена по време на тяхната експанзия. Те се преместват навътре в самата Галия, търсейки нови земи на заселване, или тръгват далеч извън нейните граници.
КРАЙ НА ЧАСТ 6-2