Моите разкази

Странникът 2, автор Мак Роберт

Цикъл от 9 разказа „Странникът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“

Уважаеми приятели ! Това е втория цикъл разкази, които започнах да пиша през „проблемната“ 2020г и „по-леката“ 2021г.. Името Мак Роберт също не е случайно. Баща ми се казваше Роберт, а според ирландските традиции Мак Роберт означава буквално „син на Роберт“. Всички теми на моите разкази са свързани с повече или по-малко известни исторически факти за келтите, а основната линия е учението на друидите, което според мен е живо и до днес. Надявам се, че ще Ви хареса. С уважение: Мак Роберт или Сурен Роберт Исраилян.

История Първа

-Саморикс ! – гласът на майка му кънтеше в цялата гора.

-Имам най-кресливата майка в Галия, – си помисли Саморикс, – и извика:

-Тук съм, мамо !

Майка му Литогена, висока, красива жена със зелени очи и червеникава коса вече свикваше със странния навик на най-малкия й син да стои по цял ден в гората. Като всяка майка, тя хем искаше да той да е „пред очите“ й, хем да помага вкъщи, вместо да се разхожда неизвестно къде.

Литогена бе омъжена за ковач на колесници и се смяташе за заможна в Glanum. Те живееха в края на цитаделата (1) и вероятно по тази причина Саморикс постоянно излизаше от града в близката гора. Момчето вече бе на 10 години, но не се интересуваше от военните атрибути като всички негови връстници. Баща му специално бе изработил дървеното копие на късия меч cladio” за улични битки с комшийските деца, както и трислоен щит, за да изглежда като истински галски воин, но Саморикс не им обръщаше особено внимание.

Животът в природата бе неговата страст. Саморикс с часовете наблюдаваше какви билки търсеше и изяждаше ранен заек, той разпознаваше всички ядливи гъби и знаеше как да се доближи до диво животно от подветрена страна, за да не усети то миризмата на човешкото тяло.

Литогена вярваше, че синьт й имаше „божия дарба“. Затова се обърна към един от най-уважаваните хора в града и неин далечен роднина – друида Литумарос.

Друидът дойде, взе Саморикс и каза на родителите му, че ще се разходят наблизо. Те се върнаха след около два часа, влязоха в къщи и Литумарос направо каза, че детето става за изучаване на друидските знания.

-Има една стара келтска поговорка – човек е повече от своята съдба, – каза друидът, – аз мога да му дам необходимите знания

Литогена разбираше, че това бе изключителна възможност за едно малко дете в келтското общество, но мъжът й не бе на същото мнение и предпочиташе Саморикс да подхване „семейния бизнес“ с колесниците.

Литумарос изслуша двамата родители и каза:

-Ние, друидите, предвиждаме някои събития. За съжаление нашето бъдеще не е сигурно. В скоро време е възможно градът ни да бъде сполетян от римското нашествие. Те са труден и сериозен противник и не съм сигурен, дали ще успеем да го надвием. Ако градът бъде превзет, моите колеги ще се погрижат за Саморикс.

В крайна сметка бащата на момчето се съгласи на предложението на друида и Саморикс започна да се учи.

Детето попиваше с голямо желание всичко, което му разказваше Литумарос и бързо усвои техниката за запомняне. За няколко години обучение той успя да запамети всички известни знания за природната медицина, човешкото тяло и, разбира се, свещените закони.

Саморикс не изневери на своя навик да се разхожда из гората, но го правеше само сутрин, преди занятията. В една такава сутрин той намери в гората странно гладко камъче с почти съвършена дупка в средата.

Саморикс го показа на учителя си и той, видимо развълнуван от находката, обясни, че това е свещен камък, а дупката му е „ухапана от змия“. 

-Този амулет е символ на щастлив живот, – каза Литумарос, – но той притежава и огромна сила. Това е друидски камък “hag stone“. Също така той се използва когато народът е застрашен от бедствия, наводнения или от епидемии, с които жреците и знахарите не могат да се справят.

-Той има и магически качества, не напразно го наричат „приказен камък“.

Литумарос извади от своята чанта малка връвчица, върза камъка и го окачи на шията на Саморикс. 

Заниманията продължиха и друидът започна да показва на своя ученик свещените места на келтите.

Веднъж учителят го бе завел на една могила и му бе показал традиционен келтски символ – трискел. Всъщност символът много лесно можеше да бъде нарисуван, защото изобразяваше три равни спирали. Саморикс веднага се опита да го направи, но бе спрян от друида.

-Саморикс, – строго му каза Литумарос, – в нашите знания всичко се „рисува“ в главата. Просто запомни този знак. Той е едно от доказателствата за вечността на нашата култура, защото никой не знае кога се е появил.  

От всички знания най-трудно му се отдаваха „приложните умения“. Литумарос забеляза това и реши да приложи една необичайна практика. Миналата година той беше присъствал на Карнутската конференция (2) и там съвсем случайно се беше запознал с ирландския друид Катбад, който му разказа за тази система.  

Литумарос сядаше срещу Саморикс, затваряше очите и си представяше една човешка глава. След това „прехвърляше“ този образ в главата на Саморикс и го караше да опише лицето на човека. Ирландците наричали тази практика Imbas Forosnai. Техните прорицатели „четели“ мислите на хората и така можели да анализират връзката между „божественото“ и „човешкото“ начало.

Така Саморикс се научи да чете мисли. Втората важна практика – способността да изчезнеш пред очите на публиката, сякаш му бе много по-лесна, може защото той я наблюдаваше при животните като малък, когато с часове бе стоял в гората. Всички животни го правеха, усещайки някаква опасност и той се научи почти инстинктивно. 

Но най-яркото събитие в неговото обучение бе пътуване с Литумарос на Карнутската конференция, където младият ученик бе представен на Върховния Друид.

Саморикс порасна и се превърна в красив млад мъж с голям авторитет в целия град. Той вече активно лекуваше хората, правеше астрономически и най-вече астрологически прогнози и дори на няколко пъти влизаше във функциите на съдия.

Вероятно с уменията си той щеше да постигне много повече в този град , ако през 125 г. пр.н.е не се случиха събитията, промениха не само неговия живот, но и този на съгражданите му.

Glanum бе нападнат от римляните. В това сражение загинаха всичките му близки, а къщата им беше разрушена и разграбена. Дори храмът на келтския бог Гланум не помогна на жителите му. В продължение на две години римляните постоянно се връщаха в града и в крайна сметка той бе опожарен и се превърна в почти безлюдно място.

Но Саморикс не беше свидетел на тези ужасни събития. В ранната сутрин в деня на първото нападение на римляните в дома им дойдоха трима души, облечени като друиди и му наредиха да тръгне веднага с тях.

Те дълго вървяха в гората и се качиха на висок хълм, от който Саморикс видя опожарения си град и разбра, че някой просто искаше да го опази жив.

Той попита спътниците си накъде отиват, но не получи отговор и когато прекосиха хълма, тримата мъже просто се разтвориха във въздуха. Саморикс реши да тръгне към Авиньон, където да потърси връзка с галската конфедерация на племената Cavares.

Всъщност Литумарос го бе „инструктирал“ да направи това в случай на „извънредни обстоятелства“ и той отново се сети за поговорката „Човек е повече от своята съдба“

Бележки:

  1. *Цитадела /Citadel/ – голям град при келтите
  2. Ежегодна среща на друидите в земите на карнутите/carnutes /Централна Галия/

История Втора

Симеон учеше втора година „Музеология“ в Авиньонски университет във Франция. Той харесваше своята специалност и бъдещата си професия, въпреки че родителите му, фермери в централната част на Русия не бяха много очаровани от избора на сина си.

Баща му неведнъж казваше, че в ерата на видеоматериалите никой няма да купува билети за „живо“ посещение, и синът му вероятно ще стои гладен в някой музей. Но младежът от бащините закачки ставаше все по-упорит и се хвана да работи като временен служител в главния музей на града.

Преди няколко години музеят бе разделен на две части и Симеон се чудеше, дали да кандидатства в така наречения Lapidary Museum“ за изящните изкуства или в Calvet Museum, където бе всичко останало.  В крайна сметка предпочете разнообразието и започна във втория.

Музейната атмосфера привличаше Симеон. Той обичаше да разглежда експонатите, особено с колегите, които знаеха много неща за всеки от тях.

В една от тези разходки младежът спря пред скулптурата на Tarasque. Гледката беше странна – приличащо на сфинкс същество, с глава на лъв или вълк, с вид на влечуго и тялото на човек, се подпираше върху две мъжки глави. Симеон помоли колегата си да му разкаже за това същество и той каза:

-Предполага се, че е било божество или военен символ на галското племе или група племена, наричани Cavares. Има някои неща за тях в интернет, повече – в градската библиотека.

Симеон беше заинтригуван, но всъщност почти нищо не знаеше за галите. Той само помнеше, че са живели тук в независима територия до 2 век пр.н.е, след което са били завладени от римляните. Стана му интересно и той реши да научи повече.

Следващият ден му беше почивен и младежът реши първо да се разрови в нета. Информацията по сайтовете беше оскъдна, защото един и същ текст бе копиран на много места и той отиде в библиотеката. Намери няколко дебели книги, отвори първата някъде по средата и се загледа в добре направена цветна рисунка на някакъв друид. Статията посочваше името му и кратката му биография: роден в Glanum, избягал от града по време на нападението на римляните и живял в Авиньон.

-Саморикс,- прочете Симеон името човека, нарисуван на картината. Висок, красив мъж, с необичайна за региона тъмна коса и дълбоки, проницателни очи.

Симеон забеляза, че на врата му висеше нещо като амулет – малък камък с дупка в средата.

-Това пък какво е ? – помисли Симеон и реши да попита служителите в библиотеката.

-Друидският камък, – отговори библиотекарката, – среща се изключително рядко. Дупката в средата е естествена, а камъкът се счита за амулет, който пази от болести и бедствия.

Той се сети, че беше дошъл за друга информация и започна да прелиства още книги, търсейки Tarasque, но образът на Саморикс не излизаше от мислите му. Някакво вътрешно чувство го караше да научи повече за този човек, живял преди 22 века. Младежът реши да се върне на първата статия и почти веднага откри, че не бе посочена датата на смъртта на Саморикс. Бе написано „датата не е определена, предполага се, около …“

От същата книга той прочете няколко статии и откри доста интересни и непознати за него факти от живота на друидите. Животът на хората, според тяхното учение е разделен на три части: –земния път, смъртта и пребиваване в Отвъдното и прераждането. За някои герои и тези, натрупали много знания /явно, друидите/, трите части на живота се повтаряли многократно, тоест те са били практически вечни и само сменяли формата на съществуването си.

-Тоест, Саморикс, ако не е в Отвъдното, може да е някъде тук, между нас, – си помисли Симеон. Той въобще не беше запален по мистерии и конспирации и усети, че май много се увлече. Младежът върна книгите и излезе от библиотеката.

Симеон реши да се разходи до площад Place de l’Horloge. За него това беше най-хубавото място в центъра на града, а кафенета на площада събираха всички местни жители и студенти на Авиньон. Беше късна пролет и върховият туристическия сезон все още не бе започнал, но в този град винаги имаше хора от целия свят и той чуваше разговори на различните езици.

Симеон почти беше стигнал площада, когато един минувач го попита дали се движи в правилната посока към Pont d’Avignon. Младежът не се учуди на въпроса, зададен вероятно от турист.  По-скоро го впечатли странния начин, по който се изразяваше непознатия мъж. Минувачът бе висок мъж, на видима възраст над 50-те, с проницателни очи.

Симеон вече владееше добре френския и обясни на минувача, как да стигне моста. Преди да се отдалечи непознатият леко наведе глава, което отново бе доста необичайно, освен ако мъжът не беше някакъв азиатец.

-Странен тип, – си помисли младежът, – държи се като средновековен кавалер.

Изведнъж в главата на Симеон се появи една мисъл, която той първоначално отхвърли като несериозна. Но тя бе упорита и той си каза:

-Не може да бъде ! – но младежът усещаше как съмненията постепенно го карат да действа.

Минувачът не се бе отдалечил много и Симеон реши да го догони. Когато почти стигна мъжа минувачът се обърна и му каза:

-Да, аз съм Саморикс, но се налага да пропусна удоволствието да говоря с вас, мосю Симеон. Сигурен съм, че ще се видим пак.

След тези думи, мъжът изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

История Трета

Цяла Русия преливаше от гордост за предстоящото събитие. Местните медии вече го бяха нарекли „събитието на века“.  Всички планове и разговори се въртяха около него.

Финалите на Световното по футбол се провеждаха в Русия за първи път в историята.  Домакините, както и гостите на тази голяма държава, а и феновете от целия свят, се подготвяха и чакаха мачовете.

Симеон, студент по Музеология в Авиньонския университет бе родом от града, включен в програмата на шампионата и вече имаше билет за един от мачовете. Той с нетърпение чакаше да приключи сесията и да замине за Русия, за да гледа поне един двубой на живо.

Най-сетне този ден дойде и Симеон, стискайки в ръце билета си, вече стоеше на дълга опашка пред входа на стадиона. Входящият контрол за зрителите бе бавен и муден, времето сякаш беше спряло под палещото лятно слънце, но Симеон търпеше и си представяше, как за първи път в живота си ще види мач от световното. Мислите му прекъсна човек от охраната, който се разправяше с някакво момче, който стоеше пред него.

-Имаш келтски кръст на тила, да не си фашист ? – строго попита мъжът.

– Не съм фашист, обичам келтска култура и затова съм си направил тази татуировка – се оправдаваше момчето – аз съм сам, какъв е проблемът ?

Контрольорът го гледаше подозрително, но после махна с ръка и го пусна вътре.

-Странно, – си помисли Симеон – защо келтската култура тук се свързва с хитлеристите ?

Той седна на мястото си и видя през няколко реда група момчета – всички с татуирани келтски кръстове на тила. Те сякаш дойдоха вместо да гледат мача, да плюят семки, пият бира и псуват наред и вдигнаха такава врява, че буквално пречеха на всички.  Това продължи 10-15 минути докато не дойдоха двама униформени и отново ги нарекоха „фашисти“, като ги предупредиха да седят мирно.

Мястото до Симеон отляво бе свободно, а отдясно седяха момче и момиче, явно гаджета. Те имаха интелигентен вид, бяха усмихнати и спокойни, но по ръцете им отново имаше татуирани келтски кръстове.

Мачът все още не бе започнал и Симеон реши да попита съседите си, защо охраната свързва келтската култура с „лошото“ и откъде накъде я приравнява с фашистите.

-Келтският кръст е символ за превъзходството на бялата човешка раса, подобно на арийската идея на Хитлер, нима не знаете това ? – важно каза момчето, а момичето добави:

-Ние сме бели хора и затова си татуираме нашия символ. Не сме варвари и уважаваме нашата култура.

Изведнъж Симеон чу мъжки глас отляво, някой явно вече бе заел мястото си. Гласът звучеше спокойно и убедително, но някак си много старомодно и с акцент, присъщ на хора от Западна Европа.

-Уважаеми младежи, – каза новия събеседник, обръщайки се вероятно към всички, – ако ми позволите, ще направя няколко съществени корекции за келтския кръст. Във вида, който е татуиран върху вашите ръце, вие носите традиционен ирландски и келтски символ, така наречения „слънчев кръст“, който се появил благодарение на християнския мисионер Свети Патрик – покровител на Ирландия.

-Нали сте чували за Свети Патрик или Патрикий, както го наричат православни вярващи ? Симеон, заедно с двойката, дружно казаха „Да“.

Симеон внимателно огледа съседа отляво. До него седеше красив мъж, с необичайна за региона тъмна коса и дълбоки, проницателни очи. Целият му външен вид бе сякаш типичен за чужденец. Симеон също забеляза, че той говореше на руски с френски акцент.

-Явно е дошъл като мен от чужбина, за да гледа мача, – си помисли студентът.

Сякаш имаше нещо познато в лицето му, но Симеон се отвлече, мислейки за името „Патрикий“, а мъжът продължаваше:

-Има много интересни истории, свързани с този кръст, но нито една от тях има отношение към превъзходството на бялата ни раса. Защо ли ? Келтските народи наброявали няколкостотин племена, населявали обширна територия от днешна Ирландия до днешна Турция от север на юг и чак до руските степи на изток. Те никога не са имали понятие „бяла“ или каквато и да е друга раса, защото смятали всички свои народи за равни. Потвърждение на това е доказан факт, че при тях преди началото на битката между две келтски племена се правел двубой на „равнопоставените“ бойци от двете страни, както свидетелстват гръцките и римските антични автори.

-Що се касае кръста, Свети Патрик е този, който бил съединил традиционния християнски кръст с друидическия символ на слънцето – кръга и вероятно така се е появил този знак. Между другото, това е станало в Ирландия, която никога не е била покорена от Рим, тоест се явявала варварска държава.

-Подобен друидически кръг имам и аз, – добави мъжът.

Той бръкна в пазвата си и показа нещо като амулет, висящ на врата му – малък камък с дупка в средата.

Младежите го гледаха с широко отворени очи и сякаш не смееха да продумат.

Мъжът се усмихна и каза:

-Не знам дали ме разбрахте добре, но вие носите символ на нещо много по-добро от знака на расата. Този знак върху Вашите ръце показва, че нашата келтска култура не е забравена.

Като чу последните думи Симеон изведнъж се сети на кого му приличаше мъжът и какъв е камъкът на врата му, но съседната седалка отново опустя, а съседът му изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

Благодаря ти, друиде Саморикс, – каза тихо Симеон.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *