Цикъл от 9 разказа „Чужденецът“ в стил „Историческо келтско фентъзи“
История Първа
Банката беше една от най-големите в България, затова този лъскав офис показваше на всички, колко е престижно да се работи тук. Тя направо потъваше в тази обстановка на строги стени, дебели стъкла и учтиви охранители. Идваше на работа като на празник и възприемаше всичко с едно приповдигнато настроение. Вярно, работеше само от няколко месеца, но усещаше колко точно е избрала професията си и как й пасва тя.
Клиентите й бяха различни, предимно юридическите лица и тя се стараеше максимално бързо да им свърши работата. Техните пари помагаха за нейната кариера, защото, както казваше леля й – пенсионирана банкова служителка, колкото по-голяма е банката, толкова повече облаги ще имаш. Е, вярно, някои клиенти едва кретаха, докато изплащаха кредити, но все пак движението на парите бе голямо.
Парите, както и цифрите, бяха нейната страст. Тя винаги казваше, че парите променят света и това косвено говори за някакъв напредък. Не беше силна в историята, но беше сигурна, че сегашните средства са в пъти повече от тези, примерно през Средновековието. Веднъж бе прочела, че годишният оборот на банката, в която работи е няколко пъти по-голям от годишния бюджет на нейния областен град, тоест банката с оборотните си пари теоретично можеше да си го купи целия.
-За какво са им били парите в древността, – си мислеше тя с лека ирония, – най-много за имот или оръжия. Коли, молове, козметика нямаше – къде да ги похарчиш ?
Днес потокът от клиентите не беше голям. Тя чакаше следващия клиент и в този момент, софтуерът започна да показва проблеми – скоростта се забави и накрая мониторът „замръзна“. Това се случваше вече няколко пъти.
Клиентът каза обичайното „Добър ден !“ и седна в креслото. Тя се обади на супервайзера си и получи нареждане да изчака, без да отказва на клиент.
-Кажи на клиента, че правиш анкета за банката и го поразпитай, надявам се дотогава да се оправи, – каза шефката.
Клиентът беше добре сложен мъж, с тъмни очи и проницателен поглед. Тя се усмихна /знаеше, че има хубава усмивка/ и каза:
-Може ли да получа малко информация за Вашата организация. С какво се занимавате ?
-С келтска култура, – отговори мъжът. Тя явно не беше готова за такъв отговор:
-Каква култура? – попита тя.
-Келтска, – повтори клиентът.
-Не съм чувала за келтите тук. Знам за траките и римляните. Явно е бил малък народ, най-вероятно подчинен на траките. Така ли е ? – попита тя /програмата на монитора не мърдаше/. Клиентът не отговори.
-А Вие келт ли сте ?
-Не съм, – кратко отговори мъжът.
-А как изглеждали келтите ?”
-Като Вас!
-Е, аз не съм келтка, моите корени са български и тракийски.
-По-скоро влашки и каракачански.
Тя се стресна и дори забрави да погледне монитора.
-Чакайте, не съм Ви казала за това. Откъде разбрахте ?
Мъжът я погледна с проницателен поглед и каза:
-Преди 23 века в Тракия са живели келтите. На местата, където са били вашите далечни роднини е имало келтско царство Тиле с култови места, в които се намирали друидите. Те можели да четат мисли.
-Значи вие сте друид ? – попита тя, мислейки, какво точно са правили те. Мъжът не отговори, а тя изведнъж се сети за друга тема за разговор, защото компютърът не показваше никакъв живот.
-Колко богати са били келтите и откъде печелели парите си ? – попита тя.
В проницателния поглед на мъжа се появи лека ирония.
-Келтите получавали пари от такси, – каза той.
-От такси ? Тя толкова много се учуди, че забрави компютъра и погледна клиента в очите.
-Какви такси ? Да не са имали банки ?
-Не, става дума за такса „Спокойствие“, – каза мъжът.
-Мутри ? – се развесели тя, – не знаех, че професията е толкова стара.
В този момент компютърът се оживи и заработи. Тя бързо обработи документите на мъжа и му ги подаде. Той се изправи и каза гледайки я директно в очите:
-Зададохте ми въпроси и искам да отговоря. Келтският цар Кавар е държал в подчинение цялото крайбрежие, включително и града, в който се намираме. Той никога не е живял тук, а е взимал определена парична такса за ненападение в продължение на около 80 години. В годината преди размириците, довели до оттеглянето на келтите в Анадола, годишната такса „Спокойствие“ на траките е била 80 таланта. Един гръцки или атически талант злато е 26 килограма. Сама пребройте, колко пари са имали келтите. И като стана дума за нашия град – ще изкарате пари колкото е половината градски бюджет.
С тези думи клиентът леко се поклони и излезе.
Заинтригувана, тя веднага се захвана с броенето . Така, 80 таланта по 26 кг. Добавяме три нули за грамове. Един грам злато сега е към 60 лв. Тя гледаше цифрите в калкулатора и не можеше да повярва. Провери още два пъти – излязоха същите числа. За една година келтите са получили приход само от траките в размер на 124 600 000 лв. в днешни пари.
История Втора
Колумба вървеше с бодра крачка. След като прекоси двата пролива – от остров Иона до остров Мул и оттам до континента, той вървеше на север към Инвернес и се радваше на хубавата природа. Беше стигнал до половината от пътя, когато в далечината се показа величествената Лох Нес. Гледката бе великолепна, а самото езеро изглеждаше спокойно и толкова голямо, че се губеше на хоризонта. Пътят на Колумба минаваше покрай северния бряг на езерото и тук животът беше по-активен, отколкото на малкия остров Иона, където той през 563 година основал манастир и оттогава живееше там с 12-те монаси като настоятел на този храм.
Колумба бе роден в Ирландия с името Кримтан, но напусна родината си и се установи тук в Шотландия. Наближавайки езерото той видя хората, вероятно рибари, покрай които трябваше да мине и се сети за местния обичай, който се спазваше в цялото кралство и всъщност беше своеобразен „тест за самоличност“. Бяха му обяснили, какъв е ритуалът за приветствието и той знаеше, как да реагира. Когато наближи непознатите хора до езерото, те извикаха „Здравей !“, той отговори със същата дума и кимна с глава надолу, показвайки , че не се познават /за среща с познати трябваше да вдигне главата нагоре/. Видимо доволни от реакцията, показваща, че е „местен“, те го предупредиха да върви по-далеч от брега и да се пази от Змията.
Единният от тях – мъж на около 50 години каза:
-Живея тук отдавна и не съм виждал Чудовището, но едни познати твърдяха, че напада хората. Стойте по-далеч от брега.
-Благодаря, –отговори Колумба и продължи по пътя си. Той отиваше в Инвернес с много важна мисия: местният вожд трябваше да даде съгласието си да покръсти хората му и да въведе поданиците му в християнството.
Колумба реши да направи кратка почивка, намери подходящо място и извади от торбата си комат хляб и сирене. Предстоеше му важна церемония, на която той трябваше да бъде концентриран и всякакви странични мисли и желания, дори и за храната, само можеха за объркат нещата. Той произнесе молитвата преди ядене, хапна и изведнъж реши да отиде до брега. Никога досега не беше виждал толкова голямо езеро, а и мислите за Чудовището възбудиха любопитството му.
Езерото наистина бе впечатляващо. Колумба застана на брега и се любуваше на безкрайната му шир. Наоколо нямаше жива душа. Той се сети, как преди няколко години ходи в монашеското селище Глендалоу, в Ирландия, което беше на брега на едноименното езеро.
Потънал в приятните спомени, той съвсем се доближи до брега и в този момент нещо грамадно и мокро се появи пред него и го окъпа целия. Животното приличаше едновременно на древно влечуго и на невероятно голяма змиорка, поне две метра дълго, а двете му очи със зъл поглед внимателно оглеждаха Колумба. Отначало той се уплаши, което беше нормално за всяко човешко същество в такава ситуация, но след няколко мига в него се събуди християнският мисионер.
Колумба бавно прекръсти Чудовището три пъти, но то въобще не реагира на това „морално оръжие“ и продължаваше да гледа на човешкото същество като вероятна плячка. Той направи няколко крачки и застана точно срещу него.
И тогава Колумба си спомни нещо и очите му блеснаха. Той вече знаеше какво да прави. Християнинът Колумба не винаги е бил такъв, като Кримтан той беше обучаван за друид.
Колко отдавна не съм правил това, – си помисли той, затвори очи и запя Трите Закона на Друидите. Когато стигна до последния „Не Прави Зло“, Чудовището се отдръпна назад, сякаш усети отрова в тялото на плячката.
-Ако правиш Зло, – пееше Кримтан, – ще останеш завинаги тук, самотен, во веки веков. Без да дочака края на песента Чудовището се дръпна и изчезна във водата на езерото.
Светна слънце, което Колумба прие като добър знак и той реши да продължи по пътя си без да спира за сушене на дрехите. След два часа той пристигна при племето, което нетърпеливо го очакваше.
Всичко беше предварително уточнено и приемането на християнската вяра мина бързо. Развълнувани и радостни хората обкръжиха Колумба и го помолиха да им каже първата молитва.
Колумба правеше това от години и знаеше наизуст всички текстове. Той се изкашля, но преди да каже първите думи изведнъж се сети за грамадния звяр на езерото и за това, че ако не беше друидският му опит, той нямаше да чете молитвата на това място, а щеше да лежи на дъното на езерото Лох Нес. Настана пълна тишина. Колумба огледа хората, тихо и напевно каза:
-Не притежавам гласа на птиците, нито късмета на земния свят, не вярвам в случайностите. Нямам нито син, нито жена. Христос, Божият Син е моят Друид, Христос, синът на Мария е нашият игумен, той е Бащата, Синът и Светият Дух. Аз самият принадлежа на него, Краля на Кралете“. „In ainm an Athar agus an Mhic agus an Spioraid Naoimh – завърши той развълнуван на родния си ирландски – В името на Отца, Сина и Светия Дух“
История Трета
Питър Мак Кормак пътуваше от родния си Бостън в Портланд по много тъжен повод. Преди няколко дни почина дядо му Арт и адвокатите го помолиха да присъства при описа на вещите в малката му къща в града. Той наскоро говори с дядо си по телефона и му беше обещал да гостува „за ден-два“, но така и не се накани. Той дори се сети, че дядо му тогава много се зарадва и каза, че ще му покаже нещо уникално, но Питър забрави за обещанието си и сега се чувстваше леко гузен.
-Не е кой знае колко далече, към 112 мили, трябваше да намеря време да видя дядо си жив, – помисли той. Всъщност не беше ходил от доста време, но намери къщата, паркира и влезе вътре.
Адвокатът вече правеше описа на нещата и когато го видя, спря и каза:
-Един приятел на дядо Ви идва преди малко и искаше да говори с Вас. Изчакайте да му се обадя да дойде.
Приятелят на дядо му се оказа висок слаб мъж на средна възраст, тъмнокос и добре облечен. Но това, което веднага направи впечатление на Питър, бе проницателен поглед на човек, който знае много неща. Той се представи като Мананън и помоли Питър да му отдели малко време. Адвокатът не възразяваше и двамата мъже излязоха и седнаха на масичка в двора пред къщата.
-Вашият дядо беше човек на традициите. Сигурно ви е разказвал за вашите ирландски корени?
Питър се сети, как преди много години, сигурно е бил на 5-6, дядо му разказваше за ирландските герои, кралете на Тара и нашествениците.
-И друидите“ – изведнъж каза Мананън. Питър се стресна, неговият събеседник сякаш беше чул мислите му.
-Да, и за друидите, – каза Питър, – но какво общо има с тази къща в Портланд ?
-Дядо Ви Арт и, естествено Вие, сте далечни наследници на Върховните крале на Тара, управлявали Ирландия преди викингите. Арт много четеше за това и често говорихме на тази тема. Той притежаваше една много стара вещ, на която бих искал да Ви обърна внимание. Вие я наследявате, но не я губете , не я продавайте и не я подарявайте. Ако не Ви интересуват подобни стари вещи, продайте я на мен.
Питър вече 20 години работеше в софтуерния бизнес и нищо не разбираше от история. Но той продаваше компютърни програми и веднага отбеляза, че приятелят на дядо му явно отдалече опипваше почвата, за да купи нещо от тази къща.
-Кой знае за какви вехтории става дума, – помисли Питър и реши да погледне това, от което се интересуваше Мананън, – ако е готов да купува, защо не.
-Не е въпрос за пари, – каза Мананън, – просто Ви моля да запазите един стар предмет.
Питър пак се стресна. Той със сигурност не беше говорил на глас, от което излиза, че Мананън му четеше мислите. Той се замисли и се сети, как дядо му Арт преди много години му обясняваше как друидите пренасяха, запазваха и най-вече „четяха“ или „сваляха“ мислите на хората така, както сега го правят компютрите в болниците с датчици по главата и тялото на пациентите.
-И какъв е този скъпоценен предмет ? – попита саркастично Питър / нали е в сферата на най-новите технологии, с какво могат да го учудят предците му от не знам кой си век ?/.
-Една чаша, – каза Мананън.
-Какво? – попита Питър, – Една чаша?
Той изведнъж схвана цялата работа. Приятелят на дядо му харесваше някаква чашка, кажи го за спомен и искаше да си я запази. А той вече развъртя въображението си за друиди и прочие мистерии.
-Няма проблем да си я вземете, – каза Питър – къде е тя ?
Той извика адвоката.
-Може ли да ни кажете нещо за една стара чашка ? – попита го Питър.
Мананън и адвокатът влязоха в къщата и след малко мъжът донесе една стара неголяма чаша за пиене толкова потъмняла, че не можеше да се разбере от какъв метал е направена.
Мананън я гледаше с такова възхищение, че Питър помисли: „Какво толкова го впечатлява ? Сякаш е магически уред в единствен екземпляр“.
-Тя е точно такава, – каза Мананън отново прочитайки мислите на Питър, – това е чашата на Кормак. Сега е Ваша, но е била на краля Кормак Мак Арт.
-Не се връзва, – помисли си Питър, – това си е една потъмняла чаша за пиене, другото е красива приказка. Накрая ще излезе една обикновена антикварна вещ, – си помисли той.
И тогава се случи нещо, което в един миг събори всички технически познания на Питър. Металната чаша сякаш се счупи на три парчета, все едно някой с уникална точност я е разрязал. Питър пипна парчетата, бяха студени, без никакви следи от рязането и с отчаян поглед се огледа наоколо. И тогава видя Мананън. Той стоеше изправен и гледаше с тържествен поглед чашата.
-Ти каза лъжа, – тихо произнесе Мананън, – и разряза чашата. Извикай адвоката.
Питър машинално влезе в къщата и се върна с адвоката.
Мананън огледа двамата мъже и каза със заповеден тон:
-Чашата на Кормак е разрязано от изречената лъжа. За да стане отново цяла, всеки от нас трябва да каже по една истина. Моята истина е: аз съм Друид и ще направя каквото е необходимо, за да върна чашата на предците ни.
Питър гледаше Мананън с уважение и сега започна да разбира, че е докоснал паметта на далечните му предци.
-Съжалявам за лъжата, нека тази чаша да стане собственост на Мананън, за да може да се върне при моите далечни предци, – каза той.
-Ще подготвя документите, – каза адвокатът, след което и тримата погледнаха чашата.
Чашата на Кормак, от втори век на новата ера, притежавана от Върховния Крал на Ирландия Кормак Мак Арт, стоеше на масата в цялата си красота, светнала в златния си блясък !