Друиди,  Изкуство,  История,  Келтски свят,  Митология

Какво не знаем за древните келти ? /първа част – 1.2/

автор: Rowan Fairgrove, оригинално заглавие “What We Don’t Know About the Ancient Celts“/1994/, преведе и адаптира: Венцислав И. Томов,

Публикува се с изрично съгласие на преводача.

взето от:

https://pdfslide.net/documents/-5572130a497959fc0b917804.html

Уважаеми приятели ! С този превод на Венцислав Томов искам да започна да публикувам в блога статии, в които не само авторът, но и преводачът са добре запознати с келтската култура. С други думи, преводачьт е своеобразен съавтор, който като българин достъпно обяснява някои доста заплетени явления, наблюдавани при келтите. Следвайки тази логика бих искал да ви представя преводача – Венцислав Томов.

За преводача

Венцислав Томов е добре познато име на всички в България, които се интересуват от келтската култура. От 90-те години на миналия век той и създаденото от него Дружество „Дъбова Порта“ активно популяризираше келтската култура, организираше интересни прояви в София и страната, като например Дни на старинните занаяти и изкуства, летни лагери и много много други. Заедно с приятели и симпатизанти на дружеството той построи обла къща от келтски тип на Витоша и лансираше идеята за Експериментален Център-музей на древните култури в Странджа, който за съжаление така и не се реализира.

 Дружество „Дъбова порта“ има награди от Софийска община, Фонд „Мото Пфое“ и други организации и реализираше общи прояви с такива институции като Национален Институт с музей /НАИМ/, Средновековно общество „Модус Вивенди“ и Столичен музей „Земята и хората“.  

Освен преводите Венцислав публикува много статии по келтската култура, като по някои теми като „Wicca“ и за „Ордена на Бардовете, Оватите и Друидите  /ОВОD/“ неговата информация практически е била единствена, достъпна на български език. От 2008 г. Венцислав Томов живее и работи в Канада.

Когато някой заяви, че желае да изучава или може би – реконструира религията или друг аспект от културата на древните келти, е добре на първо време да си изясни какво е значението на това така широко използвано понятие.

“Келти” е название, което се свързва най-вече с определена лингвистична група, разделила се с течение на времето на два типа съвременни келтски езици – “Пе-келтски”(британски), говорен в Уелс, Корнуол и Бретан и “Кю-келтски”(гелски), разпространен в Ирландия, Шотландия и о.Ман.

Келтско-езичните народи населявали значителна част от Европа в продължение на столетия, а техните наследници от западните части на континента все още поддържат живи определени аспекти от келтската култура.

За да осъществява своята дейност, всеки сериозен изследовател на древните келти е необходимо да се запознае със съществуващите извори на информация. Както в ранната келтската книжнина забелязваме тенденцията определени явления да се групират в триади, така и в случая се натъкваме на три възможни източници на знания – археологията, античните автори и регионалните народни традиции, съхранени в съвременните келтски страни.

Археологията изучава материалната култура. Археолозите разкопават даден гроб и изучават тялото и съпътстващите го артефакти – храна, скъпоценности, оръжия. Рядко обаче може да се каже със сигурност дали, например, намерената огърлица е била харесвана и обичана.

Трудно е да се определи категорично какво означава присъствието на едни или други предмети в погребенията, тяхното разположение и значение. Макар че разполагаме с реални факти относно определен исторически обект, това не означава, че можем да достигнем до едно обективно и завършено познание за него. Обикновенно възможностите за интерпретация на фактите са многобройни.

Античните извори за келтите също не са меродавни сами по себе си, защото са непълни. Освен това всеки от древните автори, които са писали за келтите, ги представял тенденциозно, в зависимост от своята идеологическа гледна точка.

Посейдон например разглеждал келтите през призмата на стоическата философия като намиращи се по-близо от вече цивилизованите/покварени гърци) до Златния Век примитиви; Юлий Цезар подхождал към келтите от позицията на завоевателя, който непрестанно се е нуждаел от основания, чрез които да убеди своето правителство да подкрепя военните кампании срещу тях.

Въпреки недостатъците си, този тип информация е от изключителна важност за изследователя, защото произлиза от съвременници на келтите, които са имали контакт с тяхната жива езическа култура.

Самите келти не са ни оставили собствени писмени извори за религиозните си възгледи, за бита и културата си. Цезар ни информира, че келтските друиди забранявали използването на писмеността за нужди, различни от светските.

Регионалните келтски народни традиции в лицето на гелските и британските култури са също един безценен източник на информация за древните келти. Значим дял съществена информация за тях може да се окрие в модифициран вид в ранната келтска книжнина, създавана от християнските монаси от 8 до 13 век, както и във фолклора на келтско – говорещите общности в Ирландия, Шотландия, о.Ман, Корнуол, Уелс, Бретон, старателно изследван и описван от учените от 17 век до днес.

Ранните християнски монаси били мотивирани да записват езическите келтски истории и легенди на Ирландия и Уелс по няколко причини. От една страна, историите и легендите били извор на удобни “легални прецеденти” за доказване на определени идеологически тези (независимо от своя езически произход).

От друга страна, сагите и езическите легенди служели като основа на монасите за да създават историите на своите народи. И накрая, легендите били издирвани и записвани, за да се задоволят нуждите на местните аристократи, които се ласкаели като слушали героични истории за своите предци и ревностно държали да съхранят родословията си.

По-късно, през епохата на пробуждането на интереса към далечното минало, редица възрожденци и ранни фолклористи значително спомогнали за преоткриването и съхраняването на изворите за древните келти. Първите учени-историци и фолклористи нерядко били въвлечени в национални движения, които идеализирали келтите и тяхната минала епоха.

Като християни, възрожденските културни деятели виждали древната келтска религия през една субективна гледна точка. Така например, по време на т.нар. друидско Възраждане от 17-18 век, келтските друиди били смятани за монотеисти, които очаквали рождението на Иисус и подготвяли почвата за неговото пристигане в Европа.

Едва ли не била нужна само една Негова дума за да оставят своята езическа вяра и да се обърнат в новата християнска религия. (Отлично есе на Д-р Michael Raoult, посветено на ранното друидско Възраждане, може да се открие в книгата “Druid Renaissanse”, която на български език бе издадена под името “Завръщането на друидите” от издателство “Шамбала”, под редакцията на Филип Карр-Гомм).

Очевидно е, че никой от тези източници сам по себе си не е достатъчен за да ни даде изчерпателно разбиране за религиозните вярвания и практики на древните келти. Опасявам се, че дори и да ги разглеждаме в съвкупност и да ги подкрепим чрез сравнителните анализи на други индо-европейски култури, отново едва ли ще успеем да придобием нещо повече от едно частично разбиране за мирогледа на нашите европейски предци.

В конкретния случай, този материал ще ограничи изследването си основно върху археологическите и античните източници на информация.

Кои са били древните келти?

Когато говоря за древните келти, имам предвид споделящите общи езикови и културни връзки общности, които населявали по-голямата част от Европа между 800г. пр.Хр. и 400 г. след Хр. Вероятно народите от т.нар. култура на полевите погребални урни (Urnfield Culture) също са говорили разновидности на келтските езици, но въпреки това не могат да се нарекат келти, защото все още не били създали материалната култура, която съврзваме с келтите от Желязната епоха.

Халщатската култура (800-250 пр.Хр.), наречена така на местността Халщат, Австрия, е името с което археолозите обозначават материалната култура на ранните келти от Желязната епоха. Тази култура се простирала от Парижката равнина до Моравия, Източна Европа, и от Алпите до Северно-Европейската равнина.

От времето на ранния Халщат (800-600 пр.Хр.) не са открити богати и открояващи се с пищност погребения. Малцина били погребвани с колесници и конски впрягове, като повечето от тези хора били войни (от двата пола), заровени с мечовете си. Останалите мъртъвци били погребвани с личните си вещи, украшения и съдове съдържащи храна. Гробищата от ранния Халщат са малки и се намирали в близост до селища, които били съставени от едно или няколко семейства.

Между 600-450 пр.Хр. с навлизането на средиземноморските стоки обстановката започнала да се променя. Появили се укрепления, разположени по хълмовете, както и различни по богатство и пищност гробове. Те принадлежали на аристократите, които изпитали влиянието на гръцкото изкуство. Археолозите ни информират за няколко типа погребения, които се отличавали според степентта на сложност и стойността на артефактите, които съдържали.

Погребението на Върховния вожд включвало както и по-рано полагане на тялото в дървена камера, заедно с четирикола колесница и конски впряг. Но за разлика от преди, след 600г. в гробовете на върховния вожд започнали да се полагат множество вносни стоки, които включвали бронзови съдове за напитки, коприна, злато, кехлибар, стъкло и корал.

Васалният вожд бил погребван по подобен начин, но предметите, които го съпътствали, не били изцяло вносни и така разнообразни и многобройни.

Клановият вожд бил полаган с изделия, произведени от местните занаятчии. Хората с по-нисък статус от този на клановия вожд не били погребвани с колесници.

Изброените типове погребения и съпътстващата ги икономическа система на престижни стоки била разпространена от Бургундия до среден Рейн. Икономиката на халщатските келти се основавала на едно разточително потребление и раздаване на благата от типа на “потлач-културата” на американските индианци.

Тъй като разчитала на непрекъснатия поток от внос и износ, като цяло тази икономическа система била нестабилна. Тя се градяла върху върху активността на воинските общества, чиито богатства идвали от ограбване на уседналите по-богати култури и съседни племена.

Разбира се, скоро крехкото равновесие било нарушено вследствие на политическите промени в Средиземноморието и същевременно заради нарастване на населението сред келтските племена. След колапса, около 400 пр.Хр., започнала епохата на келтските преселения.

Латенската култура, която се отличава със сложно и изящно изкуство, датира от последните 50 години на Халщата да 50 г.след Хр. Тя била пренесена и доразвита в хода на експанзията на келтите в различните части на Европа.

Келтите се устремили на юг и изток, към богатите земи на културите от средиземноморието, с които до този момент търгували. Рим бил нападнат през 369г.пр.Хр., а Италия подложена на грабежи. През 279г.пр.Хр. придвижващи се през Балканите келти се опитали за разграбят храма в Делфи, след което продължили своя поход на югоизток до Мала Азия.

Миграциите, които отговаряли на нуждата от нови места за живеене, продължили и през следващите няколкостотин години. Тяхната връхна точка бил опитът за преселение на хелветите, който завършил безуспешно, според коментарите на Цезар.

Драстична промяна за келтите настъпила по време на 8-те години на война с Рим, когато стотици хиляди от тях били убити, продадени в робство или осакатени. След като Юлий Цезар се върнал в родината си, за да отдаде внимание на вътрешно-политическите дела, Галия и Британия били оставени в покой през следващите 15 години.

Когато по-късните римски императори започнали да въвеждат своята администрация, обстановката отново се променила за келтите. По-голямата част от южна и източна Галия били приобщени към империята сравнително лесно, защото келтите , които живеели там вече били възприели градският начин на живот на римляните и тяхната търговско-икономическа система.

Междувременно границите на империята започнали да се изменят под напора на т.нар.германски племена, които връхлитали от изток и в крайна смeтка допринесли за разгрома на Рим през 5в. пр.Хр. Съществува известна неяснота относно степента на различие и родство между келтските и германските племена. Трудно е да се определи точно в кои отношения тези народи се различавали, тъй като античните извори често дават противоречива информация, според която нерядко едни и същи племена първо са наричани келти, а след това германи.

Сам Юлий Цезар наричал всички, които живеели на север от р.Рейн германи, а хората, населяващи териториите на юг от реката – келти. Археологията свидетелства, че обективно съществували две различни материални култури (с различни типове постройки и погребални стилове), но същевременно потвърждава, че те съществували по-скоро в смесен вид, и не били така ясно разграничаеми, както научаваме от римското опростено виждане.

H.R. Ellis-Davidson обсъжда взаимовръзките и различията на келтските и германските култури в няколко книги, които препоръчвам на заинтересования читател.

Континентални и островни келти

Съществува известна разлика между религиозните практики на континенталните и островните келти. Някои божества са общовалидни за целия келтски свят, но повечето имат регионален характер.

Келтската култура от южната част на Англия, заселена някога от белгите, била свързана повече с континенталната келтска култура, докато северните територии на Британия (Шотландия) имали свои, по-различни божества и религиозни практики. Контактът на ирландските келти с Европа бил още по-ограничен и тяхната самобитна култура се съхранила до най-късно.

Келтите от континентална Европа били подложени на културно-икономическия натиск на средиземноморските култури много по-рано от островните келти. Активните връзки между Галия и източното средиземноморие започнали около 8-ми в.пр.Хр. и дори по-рано.

Редовната търговия с южна Британия започнала през 6-ти в.пр.Хр. И все пак връзките на базата на епизодичната търговия били доста по-слаби от тези, осъществявани чрез редовния речен стокообмен на континента.

Източници на информация

Антични коментари

Дузина антични автори споменават келтите. За пръв път името Keltoi е използвано около 500 пр.Хр от гръка Хекатей Милетски. Повечето от гръцките и римски автори, чиито творби са запазени, не са имали информация от първа ръка за келтите. Данните за тях произхождат основно от началото на новата ера и се основават на наблюденията на стоическия философ Посейдон (ранния 1-ви в.пр.Хр.), чиито собствени писания са изгубени.

Неговата информация се базира на непосредственото му наблюдение върху келтска общност в Галия. Части от творби на Посейдон се съдържат в по-късни писания и най-вече в тези на Атеней, Диодор Сицилийски (средата на 1-ви век пр.Хр.) и Страбон (40 г.пр.Хр.)

От Посейдон научаваме, че келтите приемали питагорейската идея за трансмиграцията на душата. Същото споменава и Юлий Цезар, за да обясни смелостта на келтските войни. Цезар също имал възможност да наблюдава келтите, живеещи както на континента, така и в Британия, но той отразявал предимно военните си взаимоотношения с варварите.

Проявявал интерес и към религията на келтите, или по-точно към влиянието на друидите върху благородниците. Според Цезар

друидите “извършват богослужението, ръководят обществените и частни жертвоприношения и дават отговори на всички религиозни въпроси. Голям брой младежи отиват при тях за да бъдат обучени и те са почитани много от своите съплеменници. Служат като съдии практически във всички спорове, както между отделните хора, така и между племената.”

Цезар споменава още, че друидите имали властта и силата да забранят на някого да участва във жертвоприношенията, което означавало отлъчване от общността – най-тежкото наказание. Информира ни, че келтите имали много и различни божества, но не назовава никое от тях със собственото му име, а дава названието на съответстващото му по функции римско божество.

Представата за друидите, които берат имел със златен сърп, дължим на Плиний Стари (1-ви век сл.Хр.). Тази информация била всъщност бележка към глава, посветена на имела в негова книга за растенията и дърветата! Думата, която използвал, била sacerdos, а не друид, и вероятно онези, които са изпълнявали описания ритуал са били ватеси.

За делението на келтското “жречество” знаем от Страбоновата “География”, писана в края на 1 век пр.Хр., където се казва, че:

“Сред всички галски племена, общо взето има три типа хора, които се ползват с голяма почит: бардовете, ватесите и друидите. Бардовете са певци и поети; ватесите, гадатели и природни философи; докато друидите, освен природната философия изучавали също и моралната философия.” (От думите му разбираме, че във всяка от тези три прослойки имало и жени).

Ирландската келтска традиция също дава сведения, които потвърждават това троично разделение.

Повечето съвременни историци смятат, че античните извори са склонни да търсят сeнзации в келтската религия. В крайна сметка те са писани от чужденци, които възприемали келтите като варвари.

Съобщавала се е предимно екзотичната и “нецивилизована” информация, която вероятно се е преиначавала и доукрасявала допълнително. Много малко е писано за келтските божества сами по себе си, защото античните автори по-често ги сравнявали със своите собствени богове, когато откриели сходство между функциите им.

Пример за сензационен тип информиране е сведението на Лукан (1-ви век сл.Хр.), който отбелязва, че галите имали три главни божества, които изисквали човешки жертвоприношения – Таранис (изгаряне), Тевтат (удавяне), Есус (обесване и промушване). Римляните, които били отхвърлили човешкото жертвоприношение само преди едно-две поколения вероятно чувствали превъзходство над келтите и тази тяхна предполагаема религиозна практика.

Някои антични писатели споменават по няколко думи и за външността на келтите. Диодор отбелязва, че галите са високи и светли, със силни гласове и пронизващи очи. Добавя, че жените са също толкова големи и силни като своите съпрузи и също толкова свирепи.

Тацит описва каледоните от Шотландия като червенокоси хора с големи, отпуснати крайници, докато силурите от Уелс били мургави, с тъмни къдрави коси. Дий Касий описва Будика като едра и страховита жена, с ярко червена, дълга до коленете коса.

Страбон ни съобщава, че и двата пола обичат да носят по много украшения, което обективно се потвърждава от археологическите данни, разкриващи тежки метални торкви, брошки, пръстени, огърлици и гривни.

Един цитат от Виргилий обобщава добре идеализираната антична представа за келта: “Златна е тяхната коса, златни са носиите им. Бляскави са в своите шарени наметала, а техните млечно-бели шии са обвити в злато.”

Надписи

Редица надписи върху олтари и различни вотивни предмети ни разкриват около 400 келтски имена на божества. За съжаление повечето от тези имена се споменати само веднъж, без последващи насоки, които да ни помогнат да разберем нещо за същността на съответните божества.

Значителна част от имената са допълнителни епитети, прилагани към имената на боговете. На някои места са написани както келтското име на божеството, така и римското такова. Благодарение на това, че разполагаме с информация за римските божества, можем да предположим с известна прецизност атрибутите и функциите на келтските съответствия.

Някои от античните римски божества също получават келтски епитети, а античните богове – келтски съпруги. Когато е възможно исторците съпоставят надписите от различни райони и се опитват да отгатнат характеристиката на боговете, като се осланят и на коментарите на съвременници на келтите.

Космология

Изглежда, че келтите не са имали йерархия на божествените сили в смисъл на еднороден пантеон, който обитавал някое отдалечено място (като гръцкия Олимп например). Човешкият свят и Отвъдният свят били част от едно цяло, в което човешкото и божественото се преплитали.

Всяка природна местност притежавала специални сили, които били отчитани от хората. Пример за това можем да видим в естеството на имената, които били давани на планини, реки и други природни забележителности. Повечето от тези имена са свързани с определени названия на божества, които обладавали специфични магически сили.

При келтското нашествие в Гърция през 278г. пр.Хр., когато вождът Брен влязъл в земите на Делфи и никъде не видял дарове от злато и сребро, а само каменни и дървени антропоморфни статуи, се присмял на гърците, че изобразяват боговете в човешка форма. В тази връзка Цезар споменава, че германите (респективно келтите) почитат единствено силите на природата.

Светилища, храмове и гробници. Домашен култ

Първичното светилище във всяка архаична традиционна култура е домът и/или огнището. Често достъпът до огнището бил забранен за хора, които не принадлежат към семейството или клана. Археологическите находки разкриват, че огнищата и свързаните с тях принадлежности са били богато украсени, което указва, че домашният култ се съсредоточавал именно там.

Всяко семейство имало свои обичаи, извършвало приношения на домашното божество-закрилник (вероятно подобно на римските penates, lar и genius), което осигурявало защита за рода и къщата. Често принадлежностите към огнището били оформяни като коне и овни или други култови същества, възприемани като израз на божественото.

Следващото стъпало на домашната обредност около огнището бил пирът. Чрез археологията знаем, че посудите за хранене и пиене също били украсявани. Посейдон (цитиран от Атеней) ни пре-предава информация за келтския пир:

“Келтите седят на слама върху земята и се хранят на много ниски дървени масички. Храната им се състои от малко количество хляб и голямо изобилие на месо, както варено, така и печено на жар или на шиш. Хранят се чисто, но като лъвове- хващат с две ръце целия бут и ръфат от него. Когато повече хора вечерят заедно, те стоят в кръг, като най-влиятелният от всички, превъзхождащ останалите с воински умения, богатство или славно родословие, се намира в средата, като водач на хор. Отдясно до него стои домакинът, а до него следващият по отличие и т.н. Понякога келтите организират единоборства по време на вечеря. Събират се в кръг и двама подемат престорена битка с голи ръце, но понякога се стига до наранявания и войните така се разяряват, че се стига дори до убиства, ако зрителите не ги разтърват навреме. Когато се поднася храната, най-смелият воин получава най-хубавото месо – дяла на героя – и ако друг го поиска за себе си, двамата стават и започват битка до смърт.”

Друга важна съставна част на пира е т.нар. раздаване. Келтите подарявали богатствата си по време на пировете, установявайки така една сложна психо-социална система, която поддържала обществото в единство. Получателят на дарове можел да отвърне на доброто благоразположение на имотните в натура или чрез вярност и служба. В краен случай, бенефициентът можел да заплати дори с живота си.

Описаната система е документирана както в митовете, така и в древното законодателство на Ирландия и Уелс, които са достигнали до нас чрез средновековните книжовници.

Друго интересно сведение относно важността на пировете за келтите са откритите в гробовете храни, които показват вярата в Отвъдния пир. Тя е засвидетелствана и в ирландските и уелски митове и легенди, като този за Мананановия Пир на Мъдростта, пирът, посветен на Бран и пирът на Гоибню, в който участниците не знаели нито старост, нито смърт.

Отличителна черта на отвъдните пирове са идеите за вечно пълния котел, в койно храната никога не свършвала и за магически животни, които се съживявяли на следващия ден, след като били изядени. Погребалния инвентар вклювал големи съдове за вино, съдове за пиене, принадлежности за огнище и др.

Обществен култ

Общественият култ играе различна роля в социума, в зависимост от съответния период от келтската история. В по-ранни времена върховната власт имала свещен характер. Кралицата или кралят били харизматични личности, които извършвали гаданията, жертвоприношенията, откривали свещените потоци или специалните свойства на други природни феномени.

Вождовете извършвали и останалите религиозни задължения в рамките на клана, в това число и дълга да се самопринесат в жертва по време на бедствия – факт, за който научаваме от митовете.

През последните няколко века преди Хр. континенталните келти започнали да развиват свои градове. Това довело до установяването на светска администрация. Някои градове били построени около светилища или религиозни училища, други се сформирали около търговски центрове или военни укрепления.

Знанията ни за видовете градски ритуали са сравнително оскъдни, защото келтската археологията сравнително отскоро изучава този въпрос в детайли.

Обичайната форма на светилищата в по-ранните времана (500-250г. пр.Хр.) била оградено пространство, чрез ров или дървена ограда, в рамките на което имало издълбани в земята ями и побити стълбове. Последните обозначавали свещеното място, където се оставяли даровете.

С времето се появили и прости постройки от дърво и здания от камък. В археологията интерпретирането на дървените сгради създава редица трудности, защото единственото, което се е запазило от тях до днес са дупките, в които са били побити подпорните стълбове! По време на завоюването на келтите повечето светилища били разрушени или разтурени и скрити от своите поклоници за да бъдат спасени от поругаване.

Земята, на които били разположени някога старите светилища съхранила своята свещена природа и на тяхно място били построени гало-римски храмове. Тъй като формата на светилищата на римляните и галите била сходна, не било трудно да се стигне до обединение на идеите. Повечето гало-римски храмове имали централно светилище, което било разположено в покрита вътрешна галерия/аркада, заобиколена от стена и ров.

Срещали се храмове, които включвали вътрешни спомагателни постройки и разделено на няколко части светилище. Описаните храмове не били предназначени за богослужение от масов тип.

Разполагали с малки светлища, където се съхранявали изображения на боговете или свещени символи на вярата, както и покрита галерия с олтари, които били достъпни за очите на поклониците. Всички други големи постройки вероятно били разположени извън пределите на централната храмова част.

Светилищата от гало-римския период били правоъгълни и понякога кръгли. Откритите в тях многобройни артефакти дават основание да се мисли, че всяко свещено място било посветено на определено божество със съответните религиозни функции. Налице са свидетелства, че стълбовете, трегерите, портите, оградите и другите елементи на светилището били изцяло украсени: гравирани, изрисувани и обкичени с дарове.

Входът на храмовете бил от особено значение. В по-ранните светилища, обградени с ров, входът преставлявал просто негова просека. С появата на оградите входовете продобили вид на портали, монументални портици и др.

В Gournay, Франция, бил прокопан трап под входа и за да се влезе във свещеното място, се спускал дървен мост. На входа били закачени човешки черепи. От двете страни на рова имало две големи купчини от кравешки черепи и оръжия. Те могат да са просто останки от разтурянето на можеството дарове, украсяващи входа.

Във вътрешността, където било централното място на светилището имало стълб, яма или затворено обиталище. Вероятно този център бил възприеман като най-близката до Отвъдното точка, бидейки най-далеч от външния свят, намиращ се отвъд рова или оградата. Около центъра на светилището била издигната математически съобразена система от стълбове, които имали пространствено-религиозна и астрономическа функция.

Освен стълбовете, в близост до центъра (или в самия център) имало ями в земята, чиито размер и форма варирали в зависимост от мястото. В един храм в Чехословакия централната яма била с големина 11м x 8м и дълбочина 2м !

По-често в светилищата имало десет ями, групирани 3х3, като една се намирала в средата им. Вероятно даровете се оставяли в централната яма, докато другите били запечатвани, така че положените жертвени животни в тях да се разложат. След това костите им се хвърляли в рова, който обграждал светилището.

Вероятно в древността такива ями били възприемани като входове към Другия свят (като гръцкия bothroi и римското mundi например). Тъй като навсякъде в келтските земи се срещат изкопани дълбоки шахти, които съдържали ритуални дарове и предмети, може да заключим, че келтите също споделяли това схващане.

Като допълнение към темата обществения култ и светилищата, могат да се добавят и входовете на градовете, които също били важни обществени места за богослужение. При входовете на множество британски хълмови укрепления са открити ритуални ями, където били погребани коне, хора и по-рядко кучета (такива останки са намерени и около главния път, който водел до укреплението). Засега не може да се каже със сигурност дали човешките кости са останки от жертвоприношения или обикновени погребения.

Страбон ни предоставя малко информация относно градските порти. Според неговото сведение, келтиберите почитали един неназован бог на пълната Луна. “Те се молели със семействата си пред портите на градовете и танцували безспир цялата нощ.”

Античните автори споменават (вероятно основавайки се на единствен, сега загубен източник) за религиозната практика да се избира изкупителна жертва – животно (човек?), която бивала отглеждана в охолство на разноските на общността в продължение на една година, преди да бъде ритуално убита за да отнесе със себе си лошия късмет на хората. Тъй като първичният източник на това сведение е изгубен, трудно може да заключим къде е била наблюдавана въпросната практика. Един автор я свързва с Marseilles.

Военен култ

Предполага се, че келтите, подобно на архаичните култури в Океания, Австралия и Африка например, практикували специални воински ритуали преди и след военни походи.

Разполагаме със записани “обещания” за жертвоприношения, които били давани преди важни събития и съответно извършвани на свещените места след това.

Открити са множество олтари (от гало-римския период) посветени на различни божества, съпътствани от надписи подобни на следния: “ … с радост и доброволно изпълни своя обет”. За съжаление рядко става ясно какво божеството е осигурило в замяна. Даровете, свързани с воинския култ често били полагани във вода, както ще видим по-долу.

Животински духове

Преди влиянието на средиземноморските култури келтите изглежда не са антропоморфизирали своите божества. Открити са множество находки на статуи на глигани, коне, бикове, птици и т.н., които били направени дълго преди да се появят първите човекоподобни изображения на богове .

Не знаем обаче как хората са възприемали животинските фигури. Дали животните са били виждани като символи на природните сили? Или атрибутите на животните, които келтите почитани, са били възприемани като израз на божественото?

С времето духовете придобили човешки облик, но запазили връзката си с определени животни, които станали техни спътници. Такива божества например са Епона (конете), Кернунос (елените), Артио (мечките), Ардуина (глиганите) и др.

Редица животни участвали в култовия живот на келтите като кръвни жертви. В Gournay-sur-Ardone са открити огромно количество животински кости. Анализите показват, че откритите останки на коне и едър рогат добитък принадлежат на възрастни индивиди. Върху костите им не били открити следи от порезни рани и готвене, което означава, че не са били консумирани. Такава била участта на прасетата и овцете, които били предимно млади екземпляри.

Трудно е да се заключи дали конете и едрия добитък били доведени на култовото място за ритуал или погребение. В Южен Катбъри, Англия са открити конски черепи, които били внимателно погребани с дясната страна нагоре.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *