Сражението при Банекбърн през 1314 г.
Част 1 от 3
Е-музеен вестник, бр.5/8/ август-септември 2010г., автор: Даниел Иванов, взето от:
https://militarymuseum.bg/Pages/Vestnik/Vestnik_August-September_2010/Svetovni_bitki/01.html
Битката при Банекбърн през 1314 г. се явява едно от най-знаменитите сражения на Британкия остров, а също така и в цяла Европа през Средновековието.
 |
| Паметна плоча на мястото на битката при Банекбърн 1314 г. |
Тя се е кулминационната битка в първата война за независимост на Шотландия от Англия. Дълъг път трябва да извървят двете воюващи страни за да стигнат до нея. Стълкновенията между келтските племена, населяващи Шотландия от една страна и англо-саксонците, а впоследствие и норманските завоеватели от друга, са без особенен успех и за едните и за другите в продължение на столетия.
Тази историческа картина се променя в края на ХІІІ в. по време на управлението на английския крал Едуард І, наречен „дългокраки” (longshanks). Той управлява в продължение на 35 г. Английското кралство (1272 – 1307), като успява да укрепи кралската власт, от тук и самата държава.
В началото, след нормандското нашествие, се издига преграда между местното население и аристокрация от една срана и норманската управляваща върхушка от друга. Като преграда между двете страни са езикът и ненавистта на местите към норманските благородници.
Постепено те се смесват, като английското население започва да зачита норманския ред и начин на управление, а норманските управници и сеньори започват да почитат английските обичаи. При възкачването на Едуард І на английския трон това смесване е почти пълно. По произход той е нормандец, но като символ и обединител на народа си носи старо англосаксонско име.
Английският владетел е първият от династията на Уилям І Завоевателя, който се наименува с такова име. Дори погледнато само по името, той може да бъде определен като обединяващата фигура на народа си. След стабилизиране на своето кралство, у него се заражда идеята за обединение на всичките британски земи под един скиптър, този на английския крал.
Изпълнението на тази негова цел минава през няколко военни кампании. Това създава угрозата от унищожение на последните келтски кралства – Уелс и Шотландия.
Още докато е лорд и граф де Честър, Едуард прави опит да наложи в неговите земи (в Уелс) английски обичаи. Това негово начинание търпи неуспех, тъй като местните се разбунтуват. Едуард е разорен, но пък успява да научи военните им методи и стойността на стрелците им.
Лъкът им е сравнително по-дълъг, по-тежък и с по-голяма пробивна сила. През 1277 г. английският крал подготвя експедиция, която предвожда лично. Изпратена е също и флота, която стои по протежението на брега във връзка с войската. По този начин тя осигурява снабдяването на войската с продоволствия и муниции.
Уелсците, начело с Ливелин, брат му Дейвид и техните приближени са обградени в Сноудънския масив. С настъпването на зимата, те се виждат принудени да се предадат. В последствие Едуард І издава статутите за Уелс, като управлението трябва да се осъществява по английски образец (1284).
Създава графства, съдилища и изпраща пътуващи съдии. Местните жители започват да протестират, тъй като държат на техните стари обичаи. Английския крал е непреклонен, поради което народът на Уелс въстава. В това въстание двамата братя, които не спазват клетвата, са разбити.
Ливелин пада в бой, а брат му е обесен и нарязан на парчета. Въпреки, че Едуард въвежда английски закони и обичаи, Уелс остава извън Англия и не изпраща депутати в Парламента. Чак два века и половина по-късно Хенри VІІІ ще ги обедини в едно кралство, чрез Акта на Съединението от 1536 г.
През 1301 г. първородния син на Едуард получава титлата принц на Уелс. Той е първият принц от английското кралско семейство, който получава тази титла, титла която се предоставя на престолонаследниците на Англия и до днес.
Уелсците имали нещастието да воюват с един могъщ и суров английски владетел. След като Едуард завършва първият етап от обединяването на всички британски земи, с победата над Ливелин и реорганизирането на земите му, той насочва своя поглед към Шотландия.
В „Планинската земя” цяла една провинция е заселена с англичани. Много от бароните притежават земи от двете страни на границата. По всичко личи, че Едуард иска да се възползва от тази територия, като плацдарм за постигане на целта – завоюване на цяла Шотландия.
След като шотландския крал Александър ІІІ починал през 1286 г., той оставя за свой наследник малката си внучка – т. нар. „Норвежка дева”, която е дъщеря на норвежкия крал Ерик и дъщерята на починалия крал Маргарет. Съобразителният Едуард предлага един брачен съюз между неговия син Едуард и малката наследница.
Той изпраща кораби към Норвегия за норвежката принцеса Маргарет и шотландска престолонаследница, но детето не успява да издържи пътя и починало в Оркни (сеп. 1290 г.). В Шотландия, след като разбират за смъртта на малкото момиче, благородниците започват да си оспорват короната. За нея се борят цели 13 претенденти.
Два от клановете успяват да надделеят над останалите. Техни представители са Джон Белиол и Робърт Брус, родственици на кралското семейство, от френски произход, като и двамата имат еднакви основания за шотландската корона. В зараждащият се спор Едуард І изиграва важната роля на арбитър. Той подкрепя Джон Белиол, който е коронясан в Скан.
Но това не е всичко, английският крал иска от Белиол и шотландците да го признаят за техен сюзерен. Високопланинците не желаят едно такова сюзеренство. Самият Джон Белиол се съюзява с френския крал (1295 г.), като отказва на Едуард да се подчини на едно негово призоваване.
След отказа на шотландският крал (условно може да се нарече крал, тъй като той фактически не е управлявал), „дългокракият” навлиза в Шотландия през 1296 г.: „Безумният ли е извършил тази лудост? Ако той не иска да дойде при мен, ние ще отидем при него”. Тези думи на Едуард ясно показват решимостта на владетеля. След като навлиза в Шотландия той пленява Белиол и взима свещеният за шотландците камък на Скан.
Този камък олицетворява шотландската независимост и с отнемането му, английския крал иска да им покаже, че всъщност те вече са под властта на английската корона. Едуард прави опит постепенно да наложи английски закони и обичаи в шотландската действителност, но среща голяма съпротива от самия шотландски народ.
Избухва въстание, чиито предводител е един шотландец, който ще стане синоним на свобода, чест и достойнство за всички шотландци – Уилям Уолъс. В началото въстанието има известен успех. Въстаниците и техният предводител постигат значителен брой победи.
Паметна за тях е битката при Стърлинг бридж на 11 септември 1297 г., в която командващият английските войски Джон де Уорън, граф на Съсекс, с всички налични сили се опитва да удържи шотландският устрем, уви неуспешно. В тази битка Уолъс губи своя приятел и военен съветник сър Андрю де Морей, който умира в ужасни мъки от раните, получени в битката.
След сражението Уолъс нахлува в северните английски графства. Изключително важна се оказва битката при Фолкърк през следващата 1298 г. В нея Едуард успява да вземе победа, а в последствие и да залови Уилям Уолъс и да го обеси. Тази победа, всъщност се оказва прелюдията на катастрофата.
През 1305 г. английският крал вече се чувства господар на Британските острови, като успява да подчини и Шотландия. Но през 1306 г. Робърт Брус надига отново Шотландия, като е коронясан за крал в Скан.
Едуард вече е твърде стар за нови кампании, но осъществява един последен поход, който не успява да довърши поради своята смърт. Той починал на 7 юли 1307 г., като е положен почти 4 месеца в Уестминстър преди да бъде погребан в Бъро-ъпон-дъ-Сендс на Слоуей.
Неговият син Едуард ІІ няма интерес към Планинската земя, но принуден от обстоятелствата трябва да се срещне със шотландската войска. През 1310-1311 г. е осъществен английски поход в Шотландия, но той е неуспешен. Постепенно шотландците успяват да освободят град след град, територия след територия и през 1313 г. на практика шотландските земи са изцяло освободени от английския деспотизъм.
Само два замъка остават в англиски ръце, като единият е замъка Стърлинг. Той е построен през 1288 г. и заема важно стратегическо положение на пътя от юг към северните територии на Шотландия. Крепостта се намира на висока скала на южния бряг на р. Форт и чрез морската подръжка на практика тя е непревземаема.
Обсадата на тази крепост е водена от братът на Робърт Брус, Едуард. Английският гарнизон успява да удържи шотландсите нападения, но постепенно провизиите в замъка започват да привършват и комендантът Филип Моубрей е принуден да търси други вариянти.
Сключено е примирие между шотландци и англичани, от което Робърт Брус се остава недоволен. В това време Моубрей се отправя към Англия и успява да убеди Едуард ІІ в необходимостта от помощ за Стърлинг. През февруари 1314 г. кралят обавява, че ще тръгне на поход малко след празника Пасха. Това означава мащабно сражение между двете страни, нещо което Робърт Брус се опитва да избегне.
Едуард ІІ започва сериозна подготовка за война със шотландците. Въпреки трудностите, кралят успява да събере армията си, като в нея влизат уелски стрелци, ирландци и гасконци. В нея се подвизават и голям брой от английските графове и барони. Докато шотландският крал съсредоточава своите сили южно от Стърлинг и северно от Банекбърн в близост до гората Торууд.
Голяма част от неговата армия се състои от пехота, която е разделена на четири отряда. Армията е възглавявана от самия крал, като в нея влизат и неговия брат Едуард Брус, а също и сър Джеймс Дъглас и сър Томас Рендолф. В армията е зачислен и не голям каварелийски отряд под командването на сър Робърт Кит.
Така се стига до битката между англичани и шотландци при Банекбърн, поток, намиращ се на няколко километра южно от Стърлинг. Именно тази битка ще определи и бъдещето самостоятелно развитие на шотландците и бъдещото развитие на целия Британски остров.