Български автори,  История,  Келтски свят

Битката за Британия – 3


Сражението при Банекбърн през 1314 г.

Част 3 от 3

Е-музеен вестник, бр.5/8/ август-септември 2010г., автор: Даниел Иванов, взето от:

https://militarymuseum.bg/Pages/Vestnik/Vestnik_August-September_2010/Svetovni_bitki/01-3.html

Битката през втория ден

Карта на битката през втория ден

Въпреки неуспеха, английския крал не губи увереност в победата, като се стреми да продължи битката. След като се посъветва със своя Съвет, Едуард взима решение войските му да се прехвърлят на другия бряг на потока Банекбърн и да заемат полето източно от Нов парк. През цялата нощ на 23 срещу 24 юни английската армия с помощта на гарнизона на Стърлинг преминава потока при селата Банекбърн и Крукбридж.

На следващата сутрин, когато слънцето изгрява английската армия още не успява да се подреди за бой. Докато на сутринта на 24 юни шотландците решават да излезат от гората на Нов парк, разделена на четири отряда, под командването на Едуард Брус, граф Морей, сър Джеймс Дъглас и самия крал Робърт Брус, а също и немногочисления конен отряд с командващ Робърт Кит.

Виждайки, че по-голямата част от шотландската войска е съставена от пехота, английският крал изпада в удивление. На него не му се вярва, че те ще се бият насериозно.

Един от английските рицари Игрем де Умфравил предлага на Едуард да изтегли една част от войската си в лагера с надеждата, че шотландците няма да могат да се сдържат и ще почнат да грабят, което ще отвори възможност да бъдат лесно разбити. Кралят гневно отхвърля неговия съвет, като смята, че едно такова връщане на английската армия пред „такава паплач” ще е унизително.

Съмнения в леката победа на англичаните изказва и племеника на английския крал граф Глостър. Той предлага битката да бъде отложена с един ден, за да може войниците да отдъхнат. В отговор кралят го обвинява в малодушие и предателство. Междувременно шотландците решават да настъпят, като не изчакват англичаните да се приготвят за битката.

Първи напред се втурва отрядът на Едуард Брус, като атакува авангарда, там където е часта на граф Глостър, който се стреми да докаже своята храброст. Той е един отпървите, които загиват. Кавалерията неуспява да пробие плътния ред от копиеносците, и скоро след това английския авангард е принуден да се отегли от бойното поле с големи загуби.

След този частичен успех Робърт Брус пуска в сражението отрядите на Томас Рендолф и на Джеймс Дъглас, а заедно със своя отряд остава в резерв. Шотландците се стремят да не изпускат инициативата и продължават да настъпват, скупчвайки английската конница.

Предният ред на рицарите не съумява да пробие шотландските отряди, отстъпвайки те се натъкват на останалите в резерв английски войски. Тези събития се случват на неголямо пространство, като английските войски се оказват в капан между бреговете на Банекбърн от едната страна и шотландската войска от другата.

В това време се оказва, че на практика английската пехота не взима участие в битката. Всичко, което в този момент могат да направят стрелците, намиращи зад кавалерията, е да стрелят със своите стрели в средата на битката, където могат да навредят освен на противника и на своите войски. Все пак един от англиските капитани премества стрелците си на десния фланг на английската войска. Пред тях се появява възможността да осъществят ефективна стрелба, за която до сега са нямали тази възможност

Робърт Брус много добре разбира това, което е запланувано от англичаните. Именно по същия начин през 1298 г. при Фолкърк е разбит Уилям Уолъс, когато уелските стрелци успяват да разстрелят шотландските отряди. Предусещайки какво ще се случи, шотландския крал заповядва на Робър Кит и неговата конница да нападне и разбие уелските стрелци.

Атаката е повече от успешна, като впоследствие тя е обявена за една от най-славните атаки в историята на шотландското рицарство. За няколко минути част от уелските стрелци са премачкани, а друга част се разбягват и вече не могат да повлияят на хода на битката, а в това време шотландските стрелци безпрепятсвено продължават да обстрелват англичаните и им нанасят сериозно поражение.

След което, заедно със своя отряд, който се намира до тогава в гората западно от пътя на Стърлинг, Робърт Брус влиза в битката. Сраженията се разгарят с още по-голяма ожесточеност. Англичаните постепенно започват да отстъпват. В това време от хълма Кроксет сраженията наблюдават шотландския обоз и прислугата на шотландския крал, оставени в тила на войската.

Те решават да се включат в сраженията и да допринесат за всеобщата победа. Избирайки свой капитан, въоръжавайки се с каквото могат шотландския обоз се впуска да помагат на своите съплеменници.

Виждайки тази маса от хора, преиждаща от хълма и влизаща в сраженията, окончателно смачква мъжеството на англичаните и тях ги обзема паника, последвана от паническо бягство. Те се насочват към Банекбърн, като голяма част се издавят в потока и блатата по брега при опита си да се спасят, а в това време шотланците избиват тези английски воиници и рицари, които неуспяват да намерят спасение.

Крал Едуард ІІ се оказва много по-добър рицар, отколкото пълководец. Той лично участва в битката. След като успяват да убият коня му, кралят съумява да намери друг и да се върне отново в боя. Докато смърта на Едуард ще е славна загуба, то неговият плен ще означава катастрофа за англичаните. Поради този факт граф Пембрук и рицаря Джайлс д`Аргентан извеждат краля, след което събират отряд от рицари и си пробиват път до Стърлинг.

Когато успяват да заведат краля на безопасно място, сър Джаил д`Аргентан решава да се върне в боя и загива. Граф Пембрук също се връща в битката, но успява да се спаси заедно с броя оцелели уелски стрелци, като заедно с тях преминава границата и стигна до Карлайл.

След като достигат до Стърлинг, Едуард иска от коменданта сър Филип Моубрей да го приюти, но сър Моубрей му дава да се разбере, че тъй като битката е загубена, то по договора с шотландците, крепостта трябва да им бъде предадена. Ако кралят бъде приютен в нея, то това е означава, че той ще попадне в шотландски плен.

Така Едуард ІІ е принуден да бяга на запад, далеч от своите преследвачи, организацията на които е поверена на сър Джеймс Дъглас. След безмилостна гонитба денем и нощем английския крал успява да се добере до замъка Данбар, от където с кораб успява да се стигне до северния английски град Берик.

Много от английските войници и рицари загиват по време на бягството си, като значителен брой се издавят в потока Банекбърн и реката Форт, а други са избити от местните жители по пътя до границата между двете страни. Едно предположение, което може да се направи е, че ако Робърт Брус притежаваше по-многочислена конница, вероятно никой от врага нямаше да има шанс да се спаси.

Монумент с паметна плоча в памет на
битката при Банекбърн 1314 г.
Паметник на Робърт Брус намиращ се
на мястото на битката при Банекбърн

Битката при Банекбърн се смята за едно от най-големите поражения на английската армия през Средновековието и за една от най-знаменитите победи в историята на шотландците. Фактически за известен период от време Английското кралство се оказва без армия.

Тази битка успява да укрепи авторитета на шотландската корона и в частност на тогавашния шотландски крал Робърт Брус, който се приема от високопланинците за национален герой на Шотландия. Сражението при Банекбърн е връхната точка в борбата за независимост на шотландските кланове.

Всъщност войната им за сомостоятелност срещу англичаните продължава още няколко години за да завърши през 1328 г., когато новият английски крал Едуард ІІІ, внук на великия Едуард І, на практика признава независимостта на Шотландското кралство.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *