Български автори,  Келтски свят,  Традиции

Дългото сбогуване на уелския принц

07.06.2007г., взето от:

https://politika.bg/bg/a/view/dylgoto-sboguvane-na-uelskija-princ

Уважаеми приятели ! Защо публикувам тази статия ? Защото има хора, за които техните келтски корени са начин на живот …

Видях го на живо през 95-а. Онази година, в която България още пиеше от бронзовата чаша на славата след Световното в Щатите. Беше на 21, юноша бледен, какъвто бях и аз. Черните му къдрици падаха като водопад по лицето и той току ги отмяташе настрани с благородния жест на ленив принц.

Дойде в София за мач с нашия национален отбор, дойде с оня уелски отбор, чиито играчи наистина мязаха на дракони, какъвто впрочем е прякорът на тима от тая горда, обвита в мъгли, страна.

Само ще спомена, че тогава в редиците на хората отвъд Ламанша се подвизаваше Вини Джоунс, който още по онова време, много преди да се появи на екрана с „Две димящи дула“, бродеше мрачен из коридорите на хотела като някакъв келтски войн, на рамото си носеше грамаден касетофон, като онези, които негрите надуват в гетата, а погледът му наистина сееше смъртоносен огън, също като две димящи дула.

В тоя отбор беше и вратарят Невил Саутол, който под тежестта на годините, корема си и опита си ми каза: „Аз винаги съм изморен…“ .

Та Райън Гигс беше в една такава лоша компания, но вече го искаха „Милан“ и „Интер“. Даваха луди пари, вероятно му разтягаха и луди спагети за италианския футбол.

Това обаче не е толкова важно, нито пък е важно, че Райън Гигс и Уелс загубиха от нашите. Важното е, че той просто дойде в България и ние го видяхме.

Запознах се с него на една тренировка на стадион „Българска армия“. Беше кучешки студ, съотборниците му бързаха да се приберат в съблекалнята, за да изпият по чаша чай, а Вини Джоунс и Невил Саутол – вероятно нещо друго.

Гигси напусна терена последен, седна отстрани и изчисти бутонките си от замръзналата земя. Отметна кичур коса и се запознахме.

Попитах го: „Защо играеш за Уелс, когато можеше да играеш за велика сила като Англия?“ Отговори ми: „Защото кръвта ми говори“. Останалото е мълчание…

Не знам дали наистина не трябва да помълчим сега, когато този футболен благородник се отказа от националния отбор на Уелс? Защото има хора, за които тишината и митът говорят повече.

На 2 юни, събота, 2 минути преди края на мача с Чехия „Милениум стейдиъм“ в Кардиф стана на крака, за да изпрати своя принц.

Райън Гигс свали капитанската лента, погледна хилядите по трибуните (стори ми се, че иска да погледне всекиго в очите), отметна кичур коса (който политна, както неговият собственик лети по лявото крило) и погледът му потъна в разветите знамена, за да се напълни със сълзи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *