17.03.2012г., от http://www.nauchensviat.eu взето от:
Португалският генетичен подрайон на Европа характеризира населението на Иберийския полуостров откъм Атлантическия океан, включващо съвременна Португалия, Галисия в северозападна Испания, и (до някаква степен) Андалусия. Тези земи служели като западен изходен пункт на Иберия от най-древни времена, в контакти със Северна Африка и северните части на Атлантическия океан.
По-специално, тази португалска зона е свързана с ранните контакти между Пуническата (финикийци и картагенци) и Индо-европейската култури (келти, лузитани и латини).
Древнитке гръцки търговци свързват тези западни земи с легендарния град Тартесос, изключително богат на метали. Въпреки че точното местоположение на Тартесос е неизвестно, най-вероятно се е намирал в Андалусия (южната част на Испания), близо до древния финикийски търговски пункт Гадир (съвременен Кадис).
Кадис е един от най-древните, открити досега градове в Западното Средиземноморие. Ранните писмени фрагменти, открити в района, включват келтски думи и лични имена. Обаче, останките от този тортесиански език все още не са класифицирани. Вероятно съществува връзка между тортесианците и по-късните народи, такива като турдетаните от Андалусия и турдилите от Португалия.
Според римския историк Ливий, турдетаните били миролюбиви и цивилизовани. Обаче, отвъд териториите на този древен град, била границата населявана от свирепите и независими лузитански и келтски култури, които дълго предоставяли воини за иберийските урбанизирани центрове, както и търговци за картагенците (базирани в Северна Африка).
Тези най-западни култури, говорели келтски езици, свързани с древните езици, говорени в Ирландия и Британия, както и във Франция и Северна Италия. Античността на келтските култури в Атлантическа Европа е неизвестна. Келтските езици произхождат от итало-келтския клон на индо-европейските езици.
По западното крайбрежие контакти се осъществяват и по време на Атлантическата Бронзова епоха, повлияни от размяната на престижни стоки от метал между Британските острови, северозападна Европа и Иберийския полуостров. Тези контакти от Бронзовата епоха колапсират около 700 г. пр.Хр., заменени в северозападна Иберия от много по-локализираната култура Кастро, която изгражда множество фортове в равнините.
Въпреки че иберийските келти били завладени от Рим, традиционните келтски знания били съхранени в други части на Европа, включващи няколко легенди около Иберийския полуостров.
Една група легенди описва милезианците, група скити, които завладяват Испания, и по-късно отпътуват за Ирландия, за да станат родоначалници на гоиделите (ирландските и шотландските гали).
Едно от тези милезиански племена били бреоганците, които в Галисия построили забележителни градове. От тук била организирана експедиция за заселването на Ирландия. Според легендата, Ирландия и Испания осъществявали търговия от известно време преди експанзията, така че милезианската миграция към Ирландия била в контекста на съществуващи морски контакти.
По време на епохата на миграциите, съвпадаща с фрагментацията на Римската империя, северозападна Иберия била заселена от нови вълни от имигранти, включващи германо-говорящите суеби и вестготи, както и ирано-говорящите алани. Вестготите и аланите идвали от евразийските степи (изтласкани от хунското нашествие от изток).
Друго ново поселище била Бритония, основана от романизирани бритонци, изтласкани от англо-саксонската инвазия в Британия през същия период. Бритонските пришълци били асимилирани от местните романизирани келтски култури и формирали суебското кралство Галисия, което в последствие било абсорбирано от по-голямото кралство на вестготите.
Към 712 г. тези кралства се разпаднали, когато Родерик „последният крал на готите” бил победен от мюсюлманския генерал Абд ал-Азиз ибн Муса.
Муса станал първият владетел на новата държава Ал-Андалус („земя на вандалите”), част от Омаядския халифат, базиран в сирийския град Дамаск. След последвалото завоюване на по-голямата част от Иберийския полуостров от арабските и берберските армии, базирани в Северна Африка, започнал период на относително мирно съжителство и процъфтяваща култура, който трае през следващите няколко века.
Също така през същия период били представени т.н. роби „сакалиба”, идващи от славяно-говорящите части на Европа (включително скитските и сарматските територии), които служели като работници и търговци под мюсюлманско управление.
Един от тези сакалиба бил Сабур ал-Саклаби, който управлявал Тайфа на Бадахос, мюсюлманска държава в южна Португалия.
През този период северната част на Иберийския полуостров била слабо засегната от мюсюлманската експанзия, а планинските северни региони на Астурия станали дом на християнското кралство Астурия, под ръководството на вестготът Пелагиус. Тези северни територии послужили като база за „Реконкистата” (презавоюването на Испания от християните), подпомогнато от рицари-кръстоносци от Франция и други части на Европа.
Презавоюването на територии от християните прогресирало от север на юг, а вариантите на латинския език се разпространили в Галисия, и се превърнали в съвременните португалски и галисийски език.
| Генетичен анализ на Португалския подрайон на Европа | |
| Регион | Генетично разпространение (в %) |
| Испански | 50 |
| Белгийски | 24.9 |
| Северно-африкански | 15.2 |
| Фински | 4.5 |
| Други | 5.4 |
Най-голям генетичен дял има Испанския подрегион (50%). Това предполага предимно автохтонния (местен) произход на португалското население, между популациите населявали Иберийския полуостров от древни времена, може би включващи ранните роднини на иберийско-говорящите култури и предхождащи дори най-ранните праисторически миграции споменати в тази статия.
Също така налице е и северен белгийски (24.9%) генетичен дял. Той се дължи на многовековните контакти с Атлантическа Европа, включващи и връзките с келто-говорящите култури.
Това предполага по-специалните контакти с келтите от Галия (съвременна Франция), и Белгия и Холандия, въпреки че някои легенди свидетелстват за директни контакти с Британските острови.
Резултатите сочат и за наличието на северно-африкански (15.2%) генетичен дял, който е донесен при контактите със Северна Африка, датиращи от ранните пунически търговски връзки, както и с контактите с по-късно дошлите мюсюлмански завоеватели през Средновековието.
В допълнение резултатите сочат и за по-малък фински (4.5%) дял. Той е рефлектиран от контактите с урало-говорящи популации, привнесени от номадските степни култури, като готи и алани, живеещи в близост до балтийските фини, и от сакалибите дошли от Източна Европа в Ал Андалус.
Налице е и малък западно-африкански генетичен дял (в графата „други”), донесен от римските гладиатори, или от африканските роби през Средновековието.
Около 1% от населението носи гените и на германските вестготи.