Български автори,  История

Рим и германските племена – част първа

сп.Българска Наука, бр.65, 2014г., автор: Владимир Попов, взето от: https://image.nauka.bg/magazine/bg-science65.pdf

Кратък обзор на римско-германските конфликти

Първият сблъсък на Рим с германците започва с миграцията на племената кимври и тевтони в края на 2 в. пр. н. е. След като разгромили няколко римски армии, нашествениците били спрени в Северна Италия от Марий и реорганизираните му легиони през 102г. пр.н.е.

Като цяло римляните не правели особена разлика между гали и германи до войната между Цезар и германският вожд Ариовист през 58 г. пр.н.е. Прославеният пълководец отбелязал, че жреците на германските племена са жени, а и войниците им превъзхождат по свирепост и сила келтите.

Намесата на Цезар предотвратила мащабното преселване на германците в Галия. След разгрома на Ариовист и покоряването на галите, Цезар предприел няколко показни демонстрации на римското оръжие отвъд р. Рейн, но не се задържал там.

Конфликтите между римляни и германи зачестили по време на управлението на Август, когато легионите му покорили земите по протежението на р. Рейн. Талантливият пълководец Друз през 12 – 9 г. пр. н. е. предприел походи отвъд реката и подчинил племената, живеещи между р. Везер и Елба. Обаче след поражението на Вар и унищожението на три римски легиона в Тевтобургската гора /9г./, Рим се отказал от отвъдрейнските си владения. От време на време римляните предприемали наказателни експедиции в Германия, каквато е например широко мащабната кампания на Германик /сина на Друз/ през 15 – 17г., целяща да върне загубените орли и да отмъсти за поруганата римска чест.

По времето на императорите Клавдий и Нерон, политиката на империята се свеждала до подклаждането на раздори между германските племена, тъй като „животът на един римлянин струвал повече от 1000 германски такива“ /според Тиберий/. Умело разпалвайки междуособни войни, империята осигурила мир и спокойствие на рейнската си граница.

През управлението на император Адриан /117 – 138г./ бил изграден т. нар. рейнски лимес – система от укрепления и фортове, имаща за цел да държи варварите далеч от благата на цивилизования свят.

Първото голямо раздвижване на германските племена започнало през 160 г. когато обединените сили на маркомани и квади нахлули в Панония и дори застрашили Италия. В проточилата се 20 години „Маркоманска вой-на“ императорът Марк Аврелий успял да разбие нашествениците и да стабилизира североизточната граница на империята.

От 3 – 4 в. започнала консолидацията на германските племена. В Германия имало глад за земя и липсвало „жизнено пространство“. Различията между старите племена били забравени и се оформили военно-племенните съюзи – франки /свободни/, сакси /ножари/, алемани /сган/, шваби /скитници/…

Предимството на тези племенни съюзи била силната централизирана власт /както при ордата/, съсредоточена в ръцете на крал /конунг/. Използвайки кризата, която настъпила в Римската империя тези съюзи извършвали все по-чести и успешни набези. През 250-269 г. рейдовете на готите опустошили Балканите и Мала Азия, а алеманите и франките тормозели Галия и Панония.

Войнишките императори, управлявали Рим след династията на Северите прекарвали повечето време в походи срещу германските племена. През 251г. готите разбили римляните при Абритус. В сражението загинал и император Деций. Причината за успеха на германците се кореняла в слабостта на римляните. В империята царял сепаратизъм и децентрализация на властта, а изоставянето на традиционната римска тактика и въоръжение, поради варваризацията на армията, също бил значителен фактор за честите поражения на легионите.

Достатъчна била обаче силна личност с необходимите тактически умения и римското оръжие отново надделявало. Така през 269г. Клавдий II разгромил готите при Наисус и преустановил за близо век нашествията им на Балканите. Наследникът му Аврелиан пък се разправил с алеманите и възстановил рейнско-дунавската граница на империята, за сметка на изтеглянето на римляните от Дакия.

През 4 в. Юлиан, назначен за Цезар на Галия, с ограничени ресурси и войски пак успял да разбие нахлулите в Галия алемани. При Аргенторат /Страсбург/ през 357г. той им нанесъл значително поражение и пленил вожда им Хнодомар.

Тъй като населението на империята отказвало да служи в армията, императорите използвали германците за наемници. Все по-често римляните, позволявали на варварите да се заселят на територията на империята в качеството си на федерати /съюзници/ и да изпълняват воинска повинност. Това имало плачевни последствия през 378г., когато въстаналите готи унищожили римската армия при Адрианопол и убили императора на Източната Римска империя – Валент. В следващите десетилетия те вилнели необезпокоявани из Балканския полуостров и се прехвърлили в Италия, където оплячкосали Рим през 410г.

Рейнският лимес също се пропукал през 408 г. и вандали, свеви, бургунди и франки опустошили западните провинции. Римляните даже изтеглили контингентите си от Британия и я оставили на произвола на скотите, саксите, ютите и фризите. В крайна сметка римляните, безсилни да спрат варварските орди, позволили на последните да се заселят на територията на империята.

Това довело до срив в икономиката и финансите, тъй като откъснатите територии спрели да плащат данъци на централното правителство, а така то нямало ресурсите да поддържа армия, която да им противодейства. Постепенно на завладените римски територии възникнали варварските кралства на остготите – в Мизия и Италия, на вестготите – в Аквитания; на свевите – в Испания; на вандалите – в Африка; и на франките – в Галия.

Германците проникнали във всички слоеве на късноримското общество. Особено тежко било положението в Западната Римска империя, където императорите фактически се издигали и детронирали по волята на варварските вождове. Така херулът Одоакър свалил последния император Ромул Августул през 476 г. и изпратил инсигниите му на „източния колега“ император Зенон, с което сложил край на Западната Римска империя.

Варварските държави

Образуването на държавите, създадени на територията на империята от германските племена, най-общо преминало през 3 сходни етапа:

1) Като съседи на империята – няма много данни за този етап на развитие на древните общества, освен откъслечните упоменания на римските историци и хронисти, когато германските коалиции влизали във въоръжен конфликт с империята.

2) Като федерати или съюзници на империята. Подробни описания за взаимоотношенията между Рим и варварите откриваме например у Амиан Марцелин. Тук все още варварските вождове се подчиняват и признават върховенството на империята, макар и често да водят въоръжени конфликти с нея. Германците възприемат римският начин на живот и служат във войската като федерати.

3) Като самостоятелни държавни образувания. След завладяването на територии на империята, варварските крале установяват там свой порядък, често взаимодействайки с влиятелни римски аристократи, които им помагат в управлението на новите територии. Не е прецедент кралят да се ожени дори за римска принцеса /какъвто е случаят с Гала Плацидия/ и дори да оспори авторитета на императора. Стига се до парадокса, че императорите са назначавани и свалени по волята на варварите /например от Арбогаст на запад и Гайна – на изток/.

Като федерати или съюзници на империята на варварите е улеснен достъпа до армията. Единствената движеща сила на тази варваризирана армия, която няма нито признателност към владетеля, нито обвързаност със земята която защитава са парите. Приемайки варварите за свои наемници императорите дават в ръцете им оръжието с което те по късно ще погубят империята.

Варварите получават географски, занаятчийски и научни знания. Разкрити са им важни търговски пътища и важни политически центрове. Те приемат латинският език, а по-късно във варварските кралства законите лежат не само върху родовите традиции, а и върху базата на древното римско право. Всъщност тези закони са обвързани с римските правни традиции, но са доразвити в новата историческа обстановка.

Процесът на възникване на новите по етнически произход държавни формации започва през V – VI век. В ново възникналите държави религиозно-политическите доктрини имат много сходни черти. На първо място се търси пряка връзка с доктрините на по-старите държави, известни исторически събития, легендарни предшественици и т.н. Във Франкската държава например се разпространява учението, че Римската империя не е загинала, а е пренесена при франките. По-късно при упадъка на франките теорията преминава в Германия, с което германците оправдават нападенията си над Италия. В Средна, Източна и Юго-източна Европа се търси връзка с легендарни личности от езическото време или големи завоеватели.

От друга страна религията на средновековието е християнската монотеистична религия проповядваща търпимост. Тази религия е продукт на късната античност станала емблема за Средновековието. В периода на раждане на първите ранно феодални държави светската и духовната власт все още се борят за първенство, но в по-късното средновековие първенството утвърдително заема духовната власт.

Феодалното общество имитира йерархията на Християнството, а властта се приема като осветена от Бога т.е обикновените селяни нямат право да се опълчат срещу властта, което е в по-мощ на процеса на феодализация. Все пак първите държавни образувания са продукт на амбициите на варварските племена да заживеят отделен етнически живот.

Бургундско кралство

Бургундите са източно германско племе. Прародината им е Южна Норвегия. През II век се преместили на остров Борихолм, а след това на територията между среден Одер и долна Висла. През III век достигнали Рейн. През 30-те години на V в. бургундите се опитали да проникнат в провинция Белгика, но срещнали силен отпор от римския пълководец Аеций. С помощта на хунски наемници на два пъти /435 и 436г./ той ги разбил. В тези битки загинал и кралят им Гундахар с братята си. Остатъците от бургундското племе, успяло да избегне унищожението, било настанено от Аеций в качеството на римски федерати в областта Сабаудия, обхващаща територията на днешните западна Швейцария. През 443г. бургундите се заселили и в алпийските области на Южна Галия отново като федерати на империята. Те възприели латинският език, римските правни норми, усвоили опита в селското стопанство, скотовъдството и занаятите. Главната задача на бургундските федерати в Сабаудия била да защитават северната граница на Римската империя от алеманите.

Впоследствие обаче на тези територии възникнало независимото Бургундско кралство. Първоначално негова столица била Женева. При крал Гундиох кралската власт укрепнала в тесен съюз с гало-римската аристокрация, чиито представители и в Бургундското кралство заемали високи държавни постове.

След смъртта на император Авит през 456 г. бургундите, възползвайки се от нестабилността в империята, започнали постепенно да разширяват териториите си на юг, по долното течение на река Рона. В 457г. в ръцете им паднал и град Лион. На следващата година император Майориан си върнал града, но от 461г. той окончателно преминал в бургундски ръце и станал столица на кралството. В кралството била преодоляна робовладелската система и били създадени предпоставки за феодализация. След периоди на междуособици, през 534г. кралството паднало под ударите на франките. През 843г. възникнало Бургунското херцогство, а през 1477 г. бившата провинция Бургундия била присъединена към Франция.

Вандалско кралство

Вандалското племе обединявало много общности от които се откроявали адсинги и силинги. Предполага се, че прародината им е в скандинавският полуостров и Ютландия. От там започнали да се разселват по долна Елба, Висела, Ордер. През III век нападнали Панония и Реция, но претърпели неуспех. През 335 г. Константин Велики им позволил да се заселят в Панония като федерати на империята. През IV век в съюз с аланите те се насочили на запад и се установили в Испания.

След продължителни войни император Валентиниан III сключил мир с тях, като било постигнато съгласие асингите да се заселят в Източна Галисия, селингите в Бетика, аланите в Лузитания. През 429г. наместникът на Африка Бонифаций вдигнал бунт срещу император Валентиниан III и поканил вандалите за съюзници, но те завладели провинцията за себе си. През 432г. вандалският крал сключил нов мир с Рим. В резултат на преговорите алани и вандали останали като федерати на империята. Били им предоставени Проконсулска Африка и провинциите Нумидия и Мавритания.

Обстоятелството, че Картаген не влиза в посочените земи довело до влошаване на отношенията между Рим и вандалите. Крал Гейзерих нарушил мира и завладял Картаген, както и Проконсулска Африка и Бизацена. Формирано било кралство със столица Картаген. През 455г. под ударите на вандалите паднал Рим, разграбван в продължение на 2 седмици. Единственият по-голям опит на римляните да им се противопоставят и да си възвърнат Африка бил през 460г., но вандалите унищожили римската флота, още преди десантът да се качи на корабите. Източната Римска империя също събрала флота, но и тя била разбита при нос Бон през 474 г., а Гейзерих приел титлата „Крал на Земята и Морето“. Устройството на кралството било изградено по модела на Римската империя. Вандалите били робовладелци, издържащи се чрез средствата на войната. Изповядвали арианството, а католическото духовенство било подложено на преследване. Кралството паднало през 546г. под ударите на Източната Римска империя.

Вестготско и Остготско кралство

Първите готски нахлувания на римска територия започнали през средата на 3 век. Готите оплячкосали Балканите и Мала Азия и дори убили император Деций. Към 280г. императорите успяли да неутрализират варварите и да стабилизират Дунавския лимес. Част от победените готи били заселени в Мизия. Сред тях се разпространило и Християнството, а готските младежи били зачислени в римската армия.

Отвъд Дунава готите основали доста обширен племенен съюз при крал Германарих от рода на Амалите /305-373 г./, заемащ територията от Балтийско до Черно море.

След разгрома му през 373 г. от хуните, източните готи /остготите/ влезли в състава на хунския съюз и се заселили в Панония. Част от тях нахлули в Италия заедно с вандалите през 406 г., под предводителството на Радагас, но били разбити от Стилихон.

Западният клон – вестготите, бягайки от хуните, били допуснати от император Валент да се заселят в качеството си на федерати в пределите на Мизия и Тракия през 376 г. През 378 г. обаче под предводителството на Фридигерн, готите въстанали и разбили римската армия при Адрианопол, а Валент загинал. Разюзданите варвари опустошили провинциите Македония, Ахея и стигнали чак до стените на Константинопол. Дори и Теодосий Велики не могъл да ги спре. След смъртта му, империята била поделена окончателно на Източна и Западна, а готите избрали за крал 19-го-дишния Аларих /от рода на Балтите/. Той подновил варварските набези в Македония и Тесалия.

Атина се спасила благодарение на богат откуп, а Коринт, Аргос и Спарта били разграбени. На помощ на Източната империя се явил западният главнокомандващ Стилихон. След няколко битки в Аркадия той принудил Аларих да се изтегли в Епир. Източният император Аркадий, завиждайки на успехите на Стилихон, сключил мир с Аларих и го назначил за наместник на Илирия.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *