19.09.2016г., автор: Костадин Костадинов, взето от сайта на Списание за политическа култура Infacto, бр.29
https://infacto.bg/skritite-narodi-na-evropa/
Една от най-старите все още съществуващи държави в Европа тази година отбеляза 1037 години от своето създаване. Тази държава има свой парламент, който е сред най-старите в света – създаден е през 979 г.
Има своя валута, свой монарх, свое знаме и герб, не членува в Европейския съюз, но е член на почти всички международни организации. Тази държава е Манското господарство и макар че е една от най-богатите в света, има един съществен проблем – не е отбелязана на картата на Европа.
Причината за това е в особения международен статус на Ман, намиращ се в Ирландско море между остров Британия и остров Ирландия. Той заедно с Джърси и Гърнси е една от трите държави в света, които имат васален статут. Островната монархия е подчинена на лорда на Ман, чиято титла на български се превежда буквално като „господарят на Ман”, а съответно формата на управление се превежда като „господарство”.
Островът е независимо кралство до момента, в който английската корона не успява да го завземе през 1345 г. и от тогава до днес кралят на Англия носи и титлата господар на Ман, а островната държава става васал на английската корона.
Англичаните запазват автономията на острова, който се управлява от собствен парламент – Тинвалд. Показателен в това отношение е фактът, че през 1866 г. островът става първата държава в Европа, която дава избирателно право на жените – десетилетия преди това да стори самата Англия.
Най-важното от всичко обаче е, че островната държава, макар и неотбелязана на картите, освен всичко друго има и своя собствена уникална култура и език. Манският език, който е другият официален език в държавата (заедно с английския), е келтски и е обект на особена грижа от страна на местните власти.
Въпреки че е говорен едва от 1800 души (2% от цялото население, което е 88 000 души), на него се изписват всички официални държавни документи. Девизът на тази кампания е „Гин шенгий, гай шеер”, тоест „Без език няма държава”.
От 2006 г. насам, когато се учреди Либералната партия на Ман, се засилиха настроенията за обявяване на пълна независимост. Либералната партия заедно с по-старата и по-радикална партия „Мек Ванин” (която настоява за обявяване на независима република) води кампания за постепенно придобиване на пълен суверенитет.
След референдума във Великобритания тези настроения се засилиха още повече. Разбира се, жителите на Ман не участваха в референдума, защото не са граждани на Великобритания, но той им откри прекрасна възможност да заговорят на още по-висок глас за независимостта си, загубена през 1345 г.
Така широко коментираният референдум във Великобритания изведнъж извади на бял свят въпроси, които досега бяха обсъждани изключително едностранчиво. Когато се заговори за сепаратизъм, национални движения, национален въпрос, национални малцинства, някак си инстинктивно започваме да си представяме Източна Европа, особено Балканите, представяме си Русия, Кавказ, Близкия изток, Африка, Азия, Латинска Америка, само не и Западна Европа.
Няма и как да бъде другояче, след като цялата информация по тези въпроси идва точно от основните медийни канали на САЩ и Западна Европа. Досега, ако въобще в българското медийно пространство се промъкваше нещо по тази проблематика, то беше представяно като екзотично и маргинално политическо явление без особена обществена подкрепа.
Когато Шотландия гласува на референдум за независимост през 2014 г., цялата пропагандна машина у нас, а и не само у нас, беше впрегната да обяснява колко безсмислено и антиевропейско е това начинание, а шотландските националисти бяха напълно демонизирани.
Загубата на референдума, който не мина само с няколко процента, не отчая Шотландската национална партия, която на следващата година спечели още по-голямо мнозинство в парламента в Единбург. Сега след Брекзит ситуацията е съвсем различна.
Първо, резултатите показаха, че за Шотландия и Северна Ирландия оставането в Европейския съюз е гаранция срещу английския хегемонизъм, от който и шотландците, и ирландците имат изключително лоши исторически спомени.
Резултатите в Уелс са аналогични като настроения, защото, въпреки че като цяло Уелс гласува против ЕС, западните части на страната – Гуинед, Поуис, Дъфд и Клайд, които са населени основно с уелскоезично население, гласуваха за оставането.
Англицизираните южни и източни райони обаче, които са демографски по-развити и населени, гласуваха против и наклониха везните за цял Уелс. По подобен начин, но с обратен знак гласува и Северна Ирландия – католическите и ирландскоезичните райони гласуваха „за”, а протестантските юнионисти гласуваха „против”, но последните вече са по-малко от 50% от общия брой на населението и не надделяха във вота.
И се случи немислимото! Шотландските националисти и северноирландските републиканци, до вчера заклеймявани в сепаратизъм и всички възможни грехове, изведнъж станаха обект на най-нежно внимание от страна на медиите, та дори и на нездрав интерес от страна на Европейската комисия.
Заговори се, и то буквално още на следващия ден, че Шотландия и Северна Ирландия имали право да свикат свои референдуми за независимост или в ирландския случай за обединение с Ейре. На Шотландия, която през 2014 г. беше плашена с изключване от Европейския съюз, започнаха да се правят предложения за светкавични преговори за членство в случай на излизане от състава на Обединеното кралство.
„Шин Фейн”, политическото крило на обвиняваната за редица терористични актове Ирландска републиканска армия, стана желан източник на коментари за бъдещето на Великобритания. Коментарите, както можем да се сетим, далеч не бяха ласкави.
Но отварянето на този въпрос неизбежно ще породи и други подобни. Два месеца след като шотландците гласуваха за независимост, подобен референдум свикаха и каталонците.
Те го спечелиха, но Испания не им разреши да продължат процедурата, а впрочем не беше дала и разрешение за самото провеждане на референдума като цяло.
Каталонското правителство в Барселона често задава въпроса, защо Каталония, която има 14 милиона население, БВП, надвишаващ средния за Европейския съюз, и 10 милиона души, говорещи каталонски език, да не може да бъде държава, а Люксембург, държава джудже без свой език (великото херцогство ползва като официални френски, немски и немския люксембургски диалект) да може?
Още повече, че Каталония има далеч по-стара история като независима държава от Люксембург. Това обаче далеч не са всичките подобни казуси. Великобритания има още няколко такива – Княжество Уелс, Корнуол и херцогствата Джърси и Гърнси. Уелс подобно на Шотландия и Северна Ирландия има свой парламент и правителство, чиито правомощия няколко пъти през последните години бяха засилвани в т.нар. процес на деволюция – прехвърляне на власт от Лондон към Кардиф, уелската столица.
Уелс е част от Англия от 1282 г. и след кратък период на възстановена независимост в началото на XV век попада под английско владичество, продължаващо до днес. Англичаните започват процес на насилствена асимилация на местното келтско население, особено силен през XIX век, който води до там, че днес едва 20% от уелското население говорят уелски (или кимраег, както е названието на езика).
Въпреки това числото не е за пренебрегване – това са над 700 000 души, които от своя страна са ядрото на уелската националистическа партия „Плайд Кимри”.
Партията успешно участва в управлението на Уелс вече няколко мандата и неизменно поставя въпроса за провеждане на референдум за независимост на княжеството от Англия.
Корнуол е друг келтски регион с богата история и собствена езикова и регионална идентичност. Независимо кралство до 939 г., когато е покорено от англосаксонския крал Етелстан, Корнуол запазва своята обособеност и висок статут в рамките на английската монархия, като през XIV век е превърнат в херцогство.
Постепенно обаче корнуолският език започва да отстъпва под натиска на английския и през XIX век е вече напълно изчезнал. Към този период областта е напълно лишена от всякаква автономия.
Началото на XX век дава началото и на корнуолското възраждане. Местни жители започват отново да изучават корнуолския език и да го възвръщат в обществото по начин, по който впоследствие ще сторят същото и жителите на Ман. Създава се и местна политическа партия, „Мебион Керноу”, която се бори за автономия на Корнуол в състава на Обединеното кралство.
Херцогствата Джърси и Гърнси в Ламанша са по-различен случай. Те имат същия статут като Ман – не са част от Великобритания, имат свои валути, флагове, гербове, не членуват в Европейския съюз. Въпреки че са доста англицизирани, те запазват силна местна идентичност, която е наследник на френската култура и език, доминирали на Нормандските острови до срeдата на XIX век. Джърси, която е по-голямата от двете държави, има два официални езика – английски и френски, като френският е говорен, или разбиран практически от всеки местен жител.
От 2005 г. в местния парламент започна да се води разговор за независимостта на острова. Разговор, който присъства не само в политическите прения, но и на съвсем битово ниво сред гражданите. Гърнси е по-консервативен и там тези дебати не са толкова актуални, още повече, че на местно ниво френският език не е толкова разпространен.
Но двете херцогства, васални на английската корона от 1066 г., имат обща съдба почти 1000 години и ако Джърси избере пътя на независимостта, едва ли Гърнси ще остане настрана.
От другата страна на Ламанша, във Франция, се намира последната келтска страна в континентална Европа – Бретан. Това е поредната скрита държава, която е основана през IX век като независимо кралство и съществува самостоятелно до началото на XVI век, когато е присъединена към Франция.
Благодарение на изключително агресивната и асимилаторска политика на централното френско правителство в Париж езикът и културата на бретонците силно ерозират през столетията на френското владичество.
Бретан е автономен до 1789 г., но след това е приравнен към другите френски провинции. Само през XX век броят на бретонскоезичните му жители намалява от 1 милион през 1910 г. (50% от населението) до 200 хиляди през 2011 г. (8% от населението). Забраната да се говори бретонски език в публичните учреждения и институции пада едва след Втората световна война!
Въпреки това бретонците запазват силна регионална идентичност. Проучване на Министерството на образованието на Франция от 2014 г. показа, че 60% от жителите на областта имат бретонско, а не френско самосъзнание (официалното френско преброяване отчита само езиците, но не и самоопределението на хората).
От 2004 г. бретонският език получи признание като регионален език от Областното събрание на Бретан и за първи път му се даде официален статут във френската държава.
Това беше първата голяма победа на партията Демократичен съюз на Бретан, която се бори за пълна автономия. Партията непрекъснато засилва своите позиции във всички местни институции и печели огромна популярност най-вече сред младите жители.
Келтските народи имат богата история, но са най-малкото езиково семейство в Западна Европа. Романските народи доминират в югозападните части на континента. Малко е известно, че броят на романските народи е два пъти по-голям от този на романските държави. За Каталония и каталонците вече стана дума.
Техните съседи окситанците са далеч по-непопулярни и неизвестни. Окситания е област в Южна Франция, Северозападна Италия и Североизточна Каталония, която се населява от окситанците – потомците на провансалската, или южнофренската народност.
Въпреки че регионът има богата културна и политическа история, той губи своята независимост още в началото на XIII век, когато е покорен от севернофренските рицари, които започват постепенно да налагат на Юга своите език и култура.
Поради езиковото родство този процес е мирен и бавен, но все пак поражда обратните съпротивителни движения и през XIX век започва постепенният ренесанс на Окситания. Процесът е преди всичко културен, но в средата на XX век започва да се превръща в политически.
Създават се партии, които се борят за автономия (Окситанска партия) или независимост (Партия на окситанската нация). Най-сериозното им достижение е признаването на окситанския като регионален език в някои от южнофренските региони и правото езикът да се изучава в училище.
Към 2015 г. близо 90 000 ученици и студенти учат на език, който до преди 50 години официалните френски власти наричат диалект на френския. Все пак асимилацията и официалната политика дават своите резултати – едва 1,5 милиона души говорят (10% от цялото население на Окситания) на езика на своите предци.
Много по-сериозни неприятности Париж има с друг свой регион – Корсика. Средиземноморският остров има свой народ (корсиканци), говорещи свой език (корсикански) и имащи своя политическа история.
Когато Луи XV завоюва Корсика през 1769 г., тя е независима република, която дори успява през 1794 г., възползвайки се от хаоса във Франция след буржоазната революция, да извоюва отново своята независимост. Само две години по-късно през 1796 г. французите покоряват острова отново и френското владичество продължава и до ден днешен.
Въпреки че корсиканците дават на Франция най-великия владетел в нейната история Наполеон Бонапарт (чието корсиканско име е Напулионе ди Буонапарте), след неговата абдикация през 1815 г. те са подложени на силни репресии от централната власт.
Островът остава нестабилен, а отношенията на местните жители към французите са крайно враждебни. Ситуацията не е променена особено и сега. След 1962 г., когато Франция загубва Алжир, тамошните французи са принудени да напуснат страната. Париж решава да засели една част от тях на Корсика и така да асимилира местните жители.
Този ход има ефект, днес едва 30% (100 хиляди души) от жителите на острова са корсиканци. Случва се обаче и друго – корсиканците създават революционна организация – Фронт за национално освобождение на Корсика, която повече от 30 години води въоръжена борба за независимост на острова.
След стотици жертви и стотици осъдени през годините през 2000 г. френското правителство предлага план за автономия на острова, който трябва да бъде одобрен на референдум от местните жители.
Естествено, предвид новите етнодемографски реалности референдумът не одобрява автономията, което създава своеобразен политически пат – корсиканците, организирани в „Коалиция за Корсика”, редовно печелят местните избори с около 30%, но това не им е достатъчно, за да извоюват повече правомощия за местната власт. Напрежението в отношенията между острова и метрополията остава.
Съседният остров Сардиния няма толкова драматична история. Нещо повече – по ирония на съдбата точно Кралство Сардиния се превръща в обединител и създател на модерната италианска държава. Сардинският език, който на практика почти няма отлики от съседния корсикански, е с признат регионален статус в Италия, говорим е от 70% от местните жители, а италианската държава никога не е провеждала репресивни мерки срещу сардинците, изхождайки от убеждението, че в крайна сметка става дума за италианци, говорещи италиански диалект.
След 1945 г. се засилва регионалното движение за независимост, което в комплект със същите движения в Сицилия, Южен Тирол и Венеция води до създаването на автономни области през 1948 г. Сардиния получава автономия, право на ползване на сардинския език в администрацията и образованието, право на свое собствено законодателство, знаме и герб.
Въпреки това местните партии „Независимост – Република Сардиния” и „Сардинска независима нация” водят силна кампания за независимост. Засега техните резултати не са доминиращи на изборите, но не са и за подценяване. За разлика от Сицилия, която също има автономен статут, но е напълно италианизирана, Сардиния пази своята идентичност и език.
Подобна е и историята на Галисия. Регион в Северозападна Испания със своя история, език и култура, но далеч не толкова активен в запазването им. Родствен на португалския, галисийският език се подкрепя от испанската държава, самата Галисия има автономен статут и всичко това като че ли напълно удовлетворява галисийците.
Локалните партии като „Блок на галисийските националисти” и „Галисийска земя” не се ползват с особена подкрепа. За разлика от тях Еускади има съвсем различна съдба. Жителите на тази страна, известни като баски, живеят разделени от повече от шест века между Испания и Франция.
Потомци на най-старото местно население на Европа за разлика от всички останали европейци, които са индоевропейци и пришълци от изток, баските имат самочувствието на най-стария европейски народ. От друга страна, те губят своята независимост през XVI век, а автономията си в началото на XIX век.
От там насетне започва непрекъснатата им борба за запазване на идентичността и културата им. За кратко получават автономия през 1936 г. в Испания, която Франко ликвидира през 1938 г. Подложени на брутални репресии от франкистския режим, те отговарят със създаването на една от най-ефикасните европейски нелегални организации – легендарната ЕТА („Еускади и нейната свобода”).
Борбата им срещу две от най-големите европейски държави, Испания и Франция, продължава от 1959 г. до 2010 г. В тази борба баските успяват дори да ликвидират испанския министър-председател Луис Кареро Бланко. Подобно на ИРА в Ирландия те създават и политическо крило, партията „Хери Батасуна”, с която успяха да се преборят за автономия на част от баските региони в Испания през 1978 г.
Страната на баските обаче все още е разделена. В Испания баските са разделени между четири региона, а във Франция между три. Затова един от символите на баското движение е следното уравнение: 4+3=1.
Обединението на двойно разделените баски, от една страна, между Франция и Испания и, от друга, вътре в самите страни към този момент изглежда невъзможно. Баските обявиха през 2010 г., че разпускат ЕТА, а „Хери Батасуна” се саморазпусна през 2013 г.
Скрит народ живее и в Холандия. Северната част на страната не се обитава от холандци, а от фризийци. Потомци на един от най-старите германски народи, те са сред тези племена, които успяват да спрат напредването на римските легиони към Германия през I век и да създадат силно кралство, просъществувало до края на VIII век, когато е покорено от франките на Карл Велики.
Фризийският език е родствено най-близък до английския и част от фризийците участват в етногенезиса на съвременния английски народ. По-голямата част от тях са подложени на силен асимилационен натиск от немците и холандците, в резултат на който фризийският народ е разкъсан на три части – западни фризийци в Холандия, източни и северни фризийци в Германия.
Само западните фризийци успяват да запазят напълно своите идентичност и език. Те са 300 000 души и съставляват 60% от населението на провинция Фризландия в Холандия. Там езикът им е със статут на официален наред с холандския, а местната „Фризийска национална партия”, бореща се за по-голяма автономия на Фризландия, е в управлението на провинцията и редовно получава внушителни резултати на изборите.
В Източна и Северна Фризия фризийците са почти напълно асимилирани. Едва 2000 души в Източна и около 10 000 души в Северна Фризия говорят все още езика на своите предци, въпреки че езикът има официалната закрила на германската държава.
Германия покровителства и друг малък народ, който всъщност е коренното население на източната част на страната. Това са сербите – славянски народ, живеещ в древната прародина на балканските сърби Лужица, която днес е разделена между германските провинции Бранденбург и Саксония.
Лужишките сърби, както още са известни сербите, губят своята независимост още през 939 г. след близо стогодишна война срещу тръгналите на изток франки (по-късно немци). Въпреки многобройните въстания срещу германската власт те не успяват да се освободят повече.
Започналата немска колонизация на техните земи, както и непрекъснатите германски репресии срещу славяните по течението на Лаба (днешна Елба), водят до там, че постепенно сербите са откъснати от другите славянски народи на запад, които са напълно германизирани, и от съседните чехи и поляци, които също постепенно загубват своята независимост.
Въпреки огромния натиск те оцеляват, макар и с цената на разпадане на езика им на две. Сербите представляват уникален случай – заради немската колонизация те са разделени на две части, които постепенно развиват два отделни езика – горнолужишкосръбски (в Горна Лужица) и долнолужишкосръбски (в Долна Лужица).
Самосъзнанието обаче остава общо и след края на Първата световна война те заедно поставят въпроса за своя държава. Такава не им е предоставена, а в резултат на тази тяхна активност нацисткият режим започва подготовка за пълното им изселване от Лужица в Рур, Западна Германия, където да бъдат окончателно асимилирани. Втората световна война попречва на тези планове, а след нея лужишките сърби отново искат независимост, но отново не я получават въпреки огромната поддръжка на Полша и Чехословакия.
Дадена им е обаче културна автономия и им е признат статут на коренно население на Германската демократична република. Въпреки това асимилационните процеси се засилват заради форсираната реиндустриализация, която засяга селските райони на сербите. В тях се преселват много германци и става така, че въпреки културната автономия броят на говорещите горно- и долнолужишкосръбски намалява драстично заради огромния брой смесени бракове.
Днес на двата езика говорят едва около 60 000 серби, които продължават да се ползват с пълната подкрепа на Германия, продължила в това отношение политиката на ГДР. Сербите имат своя политическа партия – „Сербска народна партия”, но тя има незначителна политическа роля. Най-известният сербски политик в момента е Станислав Тилич, който е министър-председател на провинция Саксония от 2008 г. до сега.
За да се изчерпят етнодемографските парадокси, трябва да се завърши с един скрит народ, който живее не къде да е, а точно в географския център на Европа. Центърът на европейския континент е до с. Требушани (дн. Диловое) в Закарпатска Украйна, която пък от своя страна до 1938 г. е известна като Подкарпатска Рус.
Наричала се е така, защото в нея живее народът на руснаците. Това са славяни, които са запазили древния руски етноним в най-западните части на бившата Киевска Русия и които в момента представляват геополитически кошмар за Украйна. Наличието на руснаци на западните граници на Украйна превръща всички тези за съществуването на украинска нация още през средните векове в обикновени исторически фалшификации.
Въпросните руснаци (известни още и като русини или рутени) нямат нищо общо с руснаците в Русия освен общия етноним, който споделят, но живеят не само в Украйна (където са около 1,5 млн), а и в Словакия (около 100 000), Полша (50 000), Румъния (30 000) и Унгария (1500). Има руснаци дори в Сърбия, където техният език е признат за един от шестте официални в автономната сръбска провинция Войводина.
Украйна беше принудена да ги признае за отделен народ едва през 2010 г., но веднага след това киевските власти фалшифицираха преброяването на населението в Закарпатието и изкараха руснаците едва 10 000 души.
Сред тях обаче все повече се засилват автономистките тежнения и настроения. От началото на украинската гражданска война през 2013 г. постоянният страх на Киев е да не би да бъде отворен втори, западен „фронт” на войната в Украйна.
Европа има своите скрити народи, но има и своите скрити квазидържави. Такава квазидържава са Фарьорските острови, официално част от Дания, но населена от фарьорци и имаща статут, подобен на този на Нормандските острови.
Аландските острови, официално част от Финландия, са населени с шведи и имат пълен автономен статут. Районите Елзас във Франция (населен с немци), Южен Тирол в Италия (населен с немци), Фландрия в Белгия (населена с холандци), макар и да нямат свое уникално население, също представляват потенциално проблемни зони.
В Южен Тирол през 70-те години местните немци дори сформират революционна организация за борба с италианците и осъществяват серия от терористични актове. Днес областта има автономия, но… Фландрия откровено желае да се отцепи от изкуствената държава Белгия, създадена под френско влияние през 1830 г., и да се обедини с Холандия, от която е разделена през същата тази 1830 г.
На пръв поглед Западна Европа изглежда мирна и подредена, без конфликти и напрежения. Всъщност това съвсем не е така. Излизането на Великобритания от ЕС и паническата и необмислена реакция на брюкселските еврократи, които, решавайки да се борят с центробежните тенденции в съюза, искат да използват центробежните тенденции в самите държави, само ще дадат тласък на движения, имащи потенциала да променят картата на Европа буквално пред очите ни.
Историята обича да си прави шеги. Предстои да видим дали тези, които наставнически и високомерно напътстваха източноевропейците при решаването на техните национални проблеми, няма да се сблъскат със същите ситуации, за които обвиняваха уж незрелите източни съседи.