по следите на един забравен летопис
21.05.2012г., автор: Иван Митев, взето от: https://bnrp2012.ucoz.ru/publ/istorija/blgarska_istorija/ivan_mitev_prvoblgarite_narecheni_kimeri_kimerijci_po_sledite_na_edin_zabraven_letopis/13-1-0-6
Нашите принципи в народоизследователското дело
С настоящия труд ние не издигаме нова теория за произхода на българите, а се стремим да преразгледаме и допълним досегашните изследвания по този въпрос. Големите разногласия по въпроса за произхода на българите са показателни за липсата на сериозна историческа школа у нас.
Причините за това се коренят в цялостното обществено-политическо развитие на България от Освобождението до днес. На българския народ бяха наложени чужди на неговия дух институции, които утвърдиха чужди на неговите традиции управници и обществени деятели.
Те отклониха народа от неговия исторически път и нанесоха трайни поражения върху българското народностно съзнание. С други думи ние, българите, не бяхме Себе си, и затова претърпяхме толкова много беди и разочарования през изтеклия ХХ век.
Отстъплението от народностните традиции доведе и до груби извращения в българската история. В качеството на академични историци се издигнаха хора без вътрешен дух и призвание за това свято за Народностната общност дело.
С лека ръка тези „учени” прокараха в трудовете си разни чужди клишета и внушения, и така създадоха една крайно изопачена представа за българските прадеди. А същевременно те подцениха и малкото оцелели фрагменти от народностната ни памет, запазени в средновековните летописи и народните песни и предания.
Нещо повече – за да утвърдят престъпните си теории , тези титлувани „историци” иззложиха на най безсрамно отрицание и поругаване светините на българската народностна памет. Те обявиха трудовете на Паисий и Раковски и за ненаучни, а сборниците на българската митология „Веда Словена” и „Сказание за дъщерята на Хана” – за фалшификати. Така се възпита едно нихилистично отношение към българската история и митология, които днес дава своите отровни плодове.
Нашият път е друг. Ние вярваме в Себе си и в историческата памет на своя народ. Нашият принцип е: „Народът помни”. Да, българският народ помни всичко най-свято от своето минало – своите праотци, царе и герои, както и по-важните събития от своята история. Затова народните предания и летописите, написани от българите за Себе си, са опорните точки на нашето народоизследователско дело.
За да се изгради едно научно-издържано учение за произхода на българите без залитания към едностранчиви и взаимно-изключващи се тези, необходимо е изчерпателно проучване на всички следи и хипотези, имащи отношение към произхода на българите – хунорска, кимерийска, келтска, иранска, та дори и тюркска.
За тази цел трябва да се събере всичкият възможен исторически и етнографски материал за народите, считани за прадеди на българите, и да се съпостави с наличните извори за древните българи. Оттук нататък трябва да се претеглят всички плюсове и минуси, като се отдава първостепенно значение на родствените връзки между народите, а не само на културните успоредици между тях. Само така ние ще открием Себе си сред народите от нашата кръв.
Ние поддържаме тезата на великия български революционер и народен будител Георги Раковски за произхода на българите. Българският народ произхожда от две основни народностни групи – КИМЕРИ (БОЛГИ) и АРИИ . Те са създали държава в земите на днешен Афганистан, известна под името Балхара, според древноиндийските източници. От техните имена произлиза нашето име БЪЛГАРИ (БОЛГ-АРИИ).
Петър Добрев отнася древните българи към източно-иранските народи, позовавайки се на езиковите и културни успоредици между нас и народите на Памир. Наистина в нашия език има много думи от ирански произход. Ирански следи забелязваме също и в българските народни обичаи.
Но древните българи са имали особени държавни титли, непознати за иранските народи. Такива като КАНАС ЮБИГИ, БОИЛА, КОЛОБЪР, ТАРКАН, БАГАТУР, БАГАИН.(1) Техни успоредици са открити в наследствата на древния Шумер и келтските народи.
Изследвайки митологията на древните българи, записана в „Сказание за дъщерята на Хана”, ние откриваме божества, непознати в митологиите на иранските народи: Небесният Бог ТАНГРА, Богът-ковач ХУРСА, Богът на справедливостта БАРС, близък по своите функции до Шива, Богът на войната Барин, близък до Один. (2) Тези следи водят към най-древния пласт от нашето културно-историческо наследство, към онзи пра-народ, който стои в основата на нашия народ и цивилизация.
Един народ със силна държавна и военна организация и висока духовна култура, който определено не е от ирански произход. За такъв народ ние приемаме кимерите, посочени в някои извори като прадеди на българите. Той е предметът на настоящото ни изследване.
Кимерите в старата българска история
Съвременният германски културолог и философ Пиер Кребс отнася началото на Европейската цивилизация преди около 4000 години , когато „индоевропейските номадски племена се превърнаха в келтски, германски, елински и римски народи и чрез високите култури на езическата древност тя /Европейската цивилизация – б.а./ постигна своя разцвет.” (3) Единственият исторически документ , който осветлява тази далечна епоха, е един български летопис под заглавие „Вкратце о болгарословенском народе”, публикуван от Георги Раковски. (4)
В него се разглежда най-старата история на българите, представени като един от най-старите народи на Европа. Една истина, която неуморно отстояваше и достойният български историк Ганчо Ценов. Летописът започва така:
„Българският народ излезе в древността до Черното море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ, където се умножиха и още преди Александър Македонски дойдоха първи в тази страна. Илирик беше първи крал след 3522 от Сътворението на Света (1986 г. пр.Хр. – б.а.), а след него царуваше Крал Бладилий, и той Филипа Македонски цар победи и свой поданик го направи.
После през 3685 (1823 г. Пр.Хр. – б.а.) крале бяха двамата братя Брем и Болг, и понеже много крале надвоюваха и много земи завладяха, то народът се назова на техните имена. Брем завоюва Западната страна, и остана там покрай Западното море, Балтийско до Померания, и назоваха се Пеми и Словаци, а след това и Бранди-Бури. Болг завоюва и усвои земя на Източната страна, и засели се там със своя народ, и назоваха се Българи, които след това с Александър Македонски воюваха и с неговите македонци.”
По своето значение за българската история Летописът на Раковски е съизмерим с Именника на българските царе , но за съжаление той и днес не се признава за достоверен от официалната историческа наука. Очевидна причина за това е смесването на събития от различни исторически епохи в него:
Преселението на кимерите в началото на II хил. пр. Хр. и царуването на келтските царе Брем и Болг през III пр.Хр. По всяка вероятност смесването на историческите събития е допуснато при преписа на този летопис от по-стар оригинал, но това зло съвсем не изглежда непоправимо.
Защото царуването на Брем и Болг е документирано и от някои антични историци като Полибий и Павзаний (5). Като цяло то е свързано с келтските завоевания на Балканите и Мала Азия. През IV-III в. пр.Хр. келтски племена се спускат от Централна Европа към Балканите и се установяват в завладяните от тях земи.
Двамата братя-царе Брем и Болг основават келтско царство в Тракия със столица Тиле (Туле , днешно Тулово) , което просъществува близо 60 години. Те действително воюват с Александър Македонски.
Като изключим тези изкуствено-наслоени събития от съдържанието на летописа – а именно царуването на Брем и Болг и отношенията им с македонските владетели, пред нас се откриват съвсем други събития протекли в много по-далечна епоха.
Става дума за преселението на кимерите от Скандинавия към Волга и Черно море в началото на II хил.пр.Хр., не на келтите от Централно Европа по времето на Филип Македонски. Кимерите завладяват много земи и създават две царства – царството на Брем на Запад , в Померания и Бранденбург , и царството на Болг на Изток.
Тези царства нямат нищо общо с това в Тракия, където келтските царе Брем и Болг управляват заедно. Особено важно за нас е, че Цар Болг дава името на нашия народ – българи. Според летописа ние произхождаме от онези кимери, които са негови поданици и приемат неговото име.
Действително Цар Болг е тачен от българите като Праотец , той е превърнат в един мит, увековечен в известната коледарска песен „Болг се роди, Коледо”. Но същевременно келтският цар Болг не е известен като праотец на българите.
Тези изводи показват , че през различните исторически епохи се явяват двама царе , носещи името Болг – един кимерийски и един келтски. Общото им име става причина неизвестният летописец да смеси техните дела. Възниква и въпросът за връзката между келтите и кимерите, който ще разгледаме по-нататък.
Паисий Хилендарски също разказва за разселването на българските прадеди от Скандинавия към Волга и Бранденбург в своята История славянобългарска. Там обаче вместо кимери те са наречени скандавляни по името на Скандинавия.
Произходът на българите се извежда от кимерите и в историята на волжките българи „Джагфар тарихи” (История на Джагфар). Там те са наречени камирци:“Камирците са клон на синдийското племе. Те се наричат така, защото вярвали в легендата, че Всевишният направил тяхната пра-майка от тесто.”
Тук синдийци са наречени народите, обитавали планините на север от Индия, наричани някога с общото име Синд.(6) Що се отнася до пра-майката, сътворена от тесто, „легендата” за нея е съчинена при късния препис на Джагфар тарихи на татарски език, където камир значи „тесто”.
По нататък се разказва за странствуванията на кимерите из Средна Азия , където от тях са се отделили различни народи, считани за техни потомци – масагети (масгути), арменци (армани), алани, саки (саклани), включително и българи. „А преселниците от Идел (Волга – б.а.) които отишли най-далеч от всички, били наречени българи. В Джагфар тарихи обаче се уточнява, че този разказ се основава на „Хазар тарихи” (История на хазарите).
Подобно родословие на българите извежда хазарският каган Йосиф, които ги представя за потомци на Гомер. Той допълва библейското родословие Яфет – Гомер – Тогарм с имената на Болгар и неговите девет братя. Известно е, че след утвърждаването на християнството и исляма (и юдаизма сред хазарите) извеждането на родословията на различните народи от синовете на Ной става обичайно явление.
Изглежда хазарите са знаели историята за произхода на българите, и поради близкото звучене на КИМЕРИ (ГИМЕРИ) и ГОМЕР тя е възпроизведена в това родословие, изведено от библейското. Възможно е обаче Гомер наистина да е пра-отецът на кимерите, а не тяхната пра-майка.
Близко до това родословие е пресъздадено и в неуточнен източник, вписан в „Ориенталската библиотека” на Ербело дьо Моленвил (1697): ”Друг син на Яфет, Гомари (Гомер – б.а.), разчиствайки пътя си, стигнал до същата река (Волга – б.а.), където уседнал и имал двама сина: Булгар и Бертис…” И тук събитията са свързани с река Волга, както и в Джагфар тарихи. Възможно е Волга да е наречена на името на българите, а не обратното, както например твърди Паисий Хилендарски.
Ценни сведения за древните българи се съдържат в съчинението на Прокопий Кесарийски „История на войните”. Той разглежда родословието на българските племена утигури и кутригури, които той отнася към хуните:
„В старо време хуните , на които тогава викаха кимерийци, живееха там (отвъд Азовско море) и всички се повинуваха на един цар. Веднъж имало езин такъв, който имал двама сина. Името на единия било Утигур, а на другия Кутригур. След смъртта на баща си те разделиха бащините си държави и дадоха названия на управляваните от тях, защото според тях и днес едната част се казва утигури, а другата кутригури ”
С твърдението , че хуните в старо време се наричали кимерийци Прокопий осветлява въпроса за народностната принадлежност на хуните, или по-точно на една част от тях, тъй като под общото название хуни са известни различни народи.
Припокриването на понятията за хуни и кимери показва, че хунорската теория за произхода на българите, развита от Димитър Съсълов, има основание, ако се приеме, че западните хунори, считани от него за прадеди на българите, са всъщност кимери.
Преминаването на Азовско море е имало съдбоносно значение в живота на утигурите и кутригурите. Ето защо те свързват това събитие с една легенда, която Прокопий представя така:
„Ако е вярно това , което хората приказва, голямо число кимерийски момчета, като били на лов, гонили една сърна и тя пред очите им скочила във водата. Момчетата подбудени било от честолюбие, било от любов към лова или някое божие предопределение, последвали сърната и не я оставили, докато не стигнали с нея на оная страна на брега.
Това, щото те преследваха изчезна – кой може да каже какво бе то! … Момчетата наистина не донесоха у дома си лов , обаче повод за бой и плячка. Щом се върнали в отечеството си, известили на всички кимерийци, че оная вода е проходима. Веднага грабнали оръжие и без много да му мислят, преминали на другия бряг”
… Същата легенда е записана и от Йорданес и това показва , че тя е добила известност в Европа през Ранното Средновековие. Легендата за сърната, извела нашите прадеди към нови земи, в никакъв случай не е забравена.
Отглас от нея срещаме в стиха на една сватбарска песен: ”елен плува по море”.(7) Наистина , не е известен друг такъв мит за елена (сърната) , който плува по морето, като този на утигурите и кутригурите. Тази песен свидетелствува за нашата приемственост с тях, а заедно с това и за кимерийския ни произход.
По собствен път руският историк Василий Татищев изследва произхода на българите и определя българските прадеди като келтокимери-брамини , а също така намира сходство между тях и описаните от Херодот аргипеи.
Със своята теза Татищев повдига и въпроса за историческата връзка между древните българи и брамините, както и за произхода на самите брамини. Наистина в Латинския хронограф се посочва общия произход на българи и брамини (гимнософисти) -„те всички са бактриици”, т.е. от Балхара.
Самите брамини също извеждат произхода си от там и тачат двете свещени планини, издигащи се в старата им родина – Су Меру и Мандара. Те са почитани и от древните българи под имената Самар (по Джагфар Тарихи) и Мадара, както е наречено главното светилище на Дунавска България.
Дотук ние излагаме основните исторически свидетелства за кимерийския произход на българите, заедно с обсъжданията по тяхното съдържание. Повечето от тези извори са известни от историческата литература, но и до днес те се подминават с повърхностни бележки от страна както на академичните историци , така и на независимите изследователи.
Все едно, че кимерите не са древен народ със собствена културна самоличност, разпрострял своята военна мощ и цивилизация по Стария свят. Още повече, че и самите българи са писали за кимерийския си произход.
Наистина и в световната историческа наука кимерите си остават един слабо-проучен народ. Но това не бива да ни разочарова, а напротив – да ни насърчава сами да търсим истината за своите прадеди. Основно внимание на кимерите се отделя в литературата за келтите, тъй-като е известно, че една част от тях влизат в състава на келтската народност.
Така съвременните уелсци носят собственото име Cymru, а езика си наричат Cymreig. Поради връзката им с келтите някои учени, като например Татищев , определят кимерите като келтокимери.
Раковски използува същото определение и разглежда историята на кимерите във връзка с келтите на Брем и Болг, приемайки безкритично смесването на историческите събития в издирения от него летопис. Все пак той си остава единственият български историк , който се стреми изчерпателно да изясни въпроса за кимерийския произход на българите.
Като поддържаме тезата , че древните българи са кимери, ние ни най-малко не подценяваме името БЪЛГАРИ и свещения му смисъл в нашето народностно самоопределение. Вярно е, че българите винаги са държали на своето име, както заключава Петър Добрев. Но той също твърди, че кимерите не са прадеди на българите, а само родствен на нас народ.
Това може да се каже за кимерите, познати от историята на Европа и Близкия Изток – те не са известни като български прадеди, и наистина са само наши роднини. Историческото развитие на народите обаче е едно цялостно и динамично явление, което не търпи еднозначни определения.
В това отношение Летописът на Раковски е нещо повече от исторически документ. В него е засвидетелствувана великата истина за родословието на народите: как един пра-народ – в случая кимерите, се умножава и разселва, и от неговите клонове се обособяват нови народи – българи, словаци-брандибури, както и кимери, останали под старото си име, чиито потомци са уелсците. Но този летопис показва и как българите не са забравили по-старото си име.
Така, както персите и индоариите (бхарата) са продължили да носят свещеното име на своя пранарод – арии, записано в Авестата и Ведите. От друга страна името на Българския Праотец – Болг, не е само българско. Чрез кимерите то е преминало и при келтите. То и днес съществува в уелската именна традиция. Тези изводи показват, че двете имена – КИМЕРИ и БОЛГ (БОЛГАРИ) вървят успоредно в кимерийското народностно наследство.
Пътят на кимерите през вековете
Според общоизвестните източници кимерите излизат на историческата сцена през VIII в. пр. Хр. , след като напускат своята родина на север от Черно мор , прогонени от скитите. Херодот разказва тези събития така:
„Скитите номади живели в Азия , но масагетите ги притиснали с война и те, преминавайки през река Араксес, се отправили към Кимерия; разправя се, че земята, където живеят скитите, някога била на кимерийците. „(IV;11)
По нататък Херодот продължава разказа си с една тъжна и невероятна легенда: как народът на кимерите решил да напусне земята си пред многобройния противник, а царете решили по-скоро да умрат , отколкото да преживеят този позор.
„Като взели тези решения, се разделили – били равни по брой,, и започнали да се бият помежду си. След като всички царе били избити, народът на кимерийците ги погребал при река Тюрас (и гробът им още се вижда) и така, след като ги погребал, напуснал страната.”
Жорж Дюмезил обаче открива подобна легенда в митологията на осетинците, считана за приемствена със скитската. Там вместо за кимерийски благородници се говори за хероите-нарти, главните действуващи лица в осетинския епос.
При подобни обстоятелства те са предпочели да се самоубият, като предварително са си издигнали могили. Така Дюмезил заключава, че Херодот разказва една скитска легенда, свързана с кимерите след завладяването на Кимерия.(8)
„И сега в Скития има още кимерийски стени, има и кимерийски бродове, и страна на име Кимерия; има и Босфор , наречен Кимерийски.”(IV;12)
От всички тези древни названия , свидетелствуващи за някогашното кимерийско царство, днес е съхранено само името на полуостров Крим – то наистина е производно на Кимерия. Що се отнася до Кимерийския Босфор, това е древното име на Керченския проток, свързващ Черно с Азовско море.
По нататък Херодот разказва как кимерите се изтеглят от старата си родина по източните брегове на Черно море, минават покрай Кавказ и се установяват да живеят на полуострова, където по неговото време се намира гръцкия град Синопе – на черноморския бряг на Мала Азия. Той не уточнява времето на кимерийското преселение.
Неговият разказ обаче се съгласува със сведенията на гръцките поети Архилосус и Калинус за кимерите, навлезли по тяхното време в Мала Азия. За Архилосус е известно , че е живял от 720 до 660 г. пр. Хр.
Движението на кимерите се потвърждава и в историческите летописи на Асирия , където те са наречени гимираи. Саргон II воюва с кимерите, нападнали северните провинции на империята му. През 706 г. той се придвижва до Табал, където среща кимерите. Саргон загива през 705 година в една от битките с тях.
По времето на асирийския цар Ерсархадон, управлявал от 681 до 668 г., северните граници на Асирия са нападнати от кимери, съюзени със сафаради, мидяни и мини . Този военен съюз в асирийските летописи е известен под името Уман-Манда (многочислени орди).
От своя страна Ерсархадон се съюзява с Бартата, цар на ишгуцаите (скитите), и с негова помощ отблъсква нашествието на кимерите и техните съюзници. В битката при Хубуша през 677 г. загива кимерийският цар Теуспа.
По време на войната с Асирия кимерите разрушават Фригийското царство на Мидас и завладяват част от Мала Азия за най-малко 30 години. През 685 г. те достигат северните граници на Лидийското царство, а през 660 г. лидийците са застрашени от разгром.
Царят на Лидия Гигес призовава асирийците за помощ, надявайки се, че те ще нападнат южния фланг на кимерите и така ще отблъснат тяхното нашествие в Лидия. Според асирийски източници Гигес печели една победа над кимерите. Но опитите на Гигес да създаде здрав съюз с Асирия се оказват базплодни.
През 652 г. кимерите разгромяват Лидия и завладяват нейната столица Сардис, а също така опустошават гръцките градове по егейското крайбрежие на Мала Азия. Някои антични историци твърдят, че много преди историческото нападение над Сардис Лидия е нападана от север от племе, носещо името кимери. Еузебиус отнася тези нападения към XII в.пр. Хр.
Успехите във войната срещу Лидия дават самочувствие на Тугдам , царят на кимерите, да поднови войната срещу Асирия, настъпвайки през Киликия. Кимерите обаче не успяват да задържат Киликия. В последвалите боеве Тугдам загива, а неговия син Сандакшатра става новият кимерийски цар.. По-късно синът на загиналия Гигес – Ардис, а също и внукът му Алиатес отблъскват кимерите от Западна Мала Азия.
Много по-късно кимерите отново се завръщат на историческата сцена на Европа. Те застрашават Рим, който още е в разцвета на силите си. В римските източници кимерите са известни под името кимбри. На Балканите кимерите се съюзяват с тракийското племе трери, поради което Страбон ги определя като тракокимери. Той ясно посочва пътя на тяхното преселение.
Те
„се придвижиха на запад в Европа, минавайки покрай Дунава в Мизия и достигайки Панония. Те веднага разпознаха гробовете на своите прадеди, напомнящи за понтийския им произход. Възможно е появата на тези чужденци, довели със себе си ценна порода коне, да е оказала влияние върху възникващата на Запад аристокрация.”
Кимерите се появяват в Централна Европа към 120 г. пр. Хр. и заемат град Тевтобургиум, разположен между реките Сава и Драва в днешна Хърватия. През 113 г. те разбиват една римска армия в Норикум в Австрийските Алпи. Рим изпраща още две армии да ги отблъснат, но те също биват разбити.
Кимерите настъпват към Гаул. Две нови армии са изпратени да ги спрат, но те също претърпяват поражение , при което римляните губят общо 80000 души. Победоносното настъпление на кимерите продължава до Италия, и то предизвиква така наречената „Кимбрийска паника” в Рим. Накрая Галиус Мариус успява да ги отблъсне от град Верцеле на река По през 101 г. пр. Хр.
Въпреки римския отпор кимерите продължават своето нашествие в Европа. Част от тях преминават Пиренеите и навлизат в Испания , където се присъединяват към келтиберите. Друга част от тях през Галия преминават на Британските острови. В Южна Галия се заселва кимерийското племе волци, чието име е звучи близко до нашето име българи.
По същото време Рим е нападнат и от германското племе тевтони. Много често съвременните историци причисляват и кимврите към германските племена заедно с тевтоните. Наистина според Плутарх кимбрите са високи и синеоки мъже, поради което римляните ги вземат за германци.
Но Страбон и Плутарх опровергават тази погрешна представа. Те поясняват , че по своето облекло и въоръжение кимбрите се различават от тевтоните, поради което са смятани за келти.
По това време кимерийските племена бритони (брити) и логри , прадедите на днешните уелсци, се заселват в Южна Британия (наречена на тяхното име). Те съставляват отделен клон в келтското семейство, за разлика от местните келти – гели, които те изтласкват в земите на Ирландия и Шотландия (гелите са прадеди на днешните шотландци и ирландци) през V в.от Хр.
Англосаксонските нашественици принуждават кимерите да се оттеглят в земите на Уелс, Корнуол и Североизточна Англия.
И днес в Англия и Уелс има много местни названия , производни на името кимери, които са отглас от времето на кимерийското могъщество. Такива като Cambridge, Cumberland, Cumberworth, Comberford, Comberback, Combermere, Comberton, Cummersdale, Cumrew.
Повечето от тях носят отпечатъка на римското господство в Британия, тъй-като са производни на римското название на кимерите – кимбри. Но самите уелсци, както вече споменахме, собствено се наричат Kymro – в единствено число, и Kymru– в множествено.
Така се подрежда историята на кимерийското нашествие в Централна и Западна Европа, но Страбон уточнява , че то не е първото по рода си в тези земи. Когато през II в.пр.Хр. кимерите навлизат в Унгарската равнина, те разпознават народите на своите прадеди, напомнящи за понтийския им произход.
От това следва да се разбира, че и по-рано кимери се преселват там откъм Черно море, вероятно през VIII в.пр.Хр., когато скитите завладяват старата им родина Кимерия. Точно към това време археолозите отнасят възрастта на много златни и сребърни съкровища, открити в Австрия, Бохемия и Южно Германия.
Те са наследство от развитата по тези земи Халдщатска култура, считана от археолозите за най-ранната келтска култура. Тези съкровища изглеждат набързо заровени и изоставени, след като собствениците им са загинали под ударите на някакви чужди нашественици, покорили тези земи. Възможно е тези нашественици да са били кимери.
Различните изследователи на предисторическите култури достигат до извода , че още тогава кимерите са имали важна роля във формирането на келтската народност по Горния Дунав. (9)
От този кратък исторически преглед не можем да получим вярна представа за цялостното разпространение на кимерите. Кимери са живели и по други земи, отдалечени от местата на разгледаните исторически събития. За тях древните летописци съобщават съвсем накратко.
Според римските класически автори кимерите са живяли в северните области на Германия, близо до полуостров Ютланд в днешна Дания. Плиний съобщава, че кимерите са живяли до река Парапамис над Балтийско море в днешна Литва. (IV;13) Затова и Балтийско море е наричено с тяхното име – Кимерийско. Клювериус в своята География също извежда произхода на кимерите от северните страни. Следи от кимери откриваме и по на изток от посочените страни.
В Русия на 100 км северно от Москва се намира съвременният град Кимри. Накрая следва да си припомним , че и Летописът на Раковски започва със спомена за северната прародина на нашите кимерийски прадеди – Скандинавия. Събраните дотук географски сведения се съгласуват с изложеното в Летописа и потвърждават неговото историческо основание.
Всички тези доводи налагат да преосмислим ограничената представа за кимерите, основана върху едностранчивото разбиране на Херодотовата история. Въпросът за прародината на кимерите все още е предмет на научни спорове, а тези спорове не са от вчера.
И древните римляни не са били съвсем наясно откъде тези завоеватели са навлезли в техните земи. Съществуват предположения , че кимерите се заселват на север под натиска на скитите, или по-късно след войната с Рим. От разказа на Херодот не бива да оставаме с впечатление, че описаната от него Кимерия е първата и единствена родина на кимерите по това време.
Още повече , че по негово време познанията на древните елини за северните народи са били твърде ограничени. Точно това са имали предвид и някои съвременници на Плутарх:
„Други обаче казват , че познатите на древните гърци кимери са били неголяма част от целия народ. .. докато по-голямата и войнствена част от този народ е останала на края на Земята, покрай външното море. От тези области тогава тези варвари се отправиха срещу Италия, и първо бяха наречени кимери, а после кимбри, което съвсем не е погрешно.”
За северната прародина на кимерите разказва и Омир в своята Одисея. Тя е и най-ранният извор за кимерите. Както е известно , Омир е живял преди Херодот – през IX в.пр.Хр., но според съвременните изследователи Одисеята е изградена върху предания от много по-ранната Микенска епоха (XV-XII в.пр.Хр.).(10)
В разказа на Омир страната на кимерите се отъждествявя с Царството на Хадес (Плутон, Богът на смъртта ). Тя е
„обхваната от мъгла и студ, там Слънце не грее и не ги докосва със своите лъчи (хората – б.а.) , то нито се издига на звездното небе, нито се връща обратно от небето до земята, а само печална нощ се простира над нещастния народ.”
Под „нещастен народ” тук се разбират душите на мъртвите , които са обречени на вечно скърбящо съществуване в Царството на Хадес според гръцката митология. За да отиде там Улисес, изпратен от чародейната Кирка, той е бил длъжен да поеме дългия път на запад от нейния остров през Средиземно море и да продължи по „река Океанус” оттатък Херкулесовите стълбове (Гибралтар).
В съдържанието на този разказ неуловимо се преплитат географията и митологията. В царството на Хадес, описано в гръцката митология , географските и природни дадености имат метафизическо измерение. Това царство на смъртта се намира под земята, отвъд водите на вледеняващата река Стикс, където не свети Слънцето на живота.
Тези митологически представи са пренесени в разказа за едно морско пътешествие, пресъздаден в Одисея. Там Атлантическият океан е наречен „реката Океанус” по аналогия със Стикс, а страната на кимерите е оприличена с Царството на Хадес. Като изключим тези митологически наслоения, не е трудно да се досетим, че тази страна е някъде по северните брегове на Европа.
Много малко се знае и за източните обитания на кимерите. Когато Птоломей описва народите около Каспийско море, той заявява: „нагоре живеят кимери.” Под това той е имал предвид земите около Волга.
Точно там, в Ростовска област, на левия бряг на Волга се намира село Кимра, за което съобщава Татищев.(11) Останките от древни селища, разположени наоколо, са показателни за историческата приемственост на неговото име.
Кимери са живели и в Средна Азия. Стралтенберг открива следи от тях в Бухара. В земите до Имеон (Памир) са живяли българските племена утигури и кутригури, според Прокопий Кесарийски, който толкова упорито ги нарича кимери. Те са били известни още по времето на Херодот , който ги нарича утии и кутии.
От обобщението на изложените исторически и географски сведения заключаваме, че кимерите са били един голям и силен народ, разпрострял се в древността по Евразия. Точно така те са представени и в Летописа на Раковски.
Този летопис ни дава една вярна представа за разселването на кимерите – от прародината им Скандинавия към Волга, Черно море и земите на Северна Германия. Така на север от Черно море възниква и описаната от Херодот Кимерия.
Историческото присъствие на кимерите във всички земи, посочени в летописа, се потвърждава от различни извори и географски названия, производни на името КИМЕРИ. С това се доказва и достоверността на този ценен за нас, българите, исторически документ.
Забележки
1.Петър Добрев. История на българската държавност – София ,1995, 72-82с.
2.Петър Добрев. Сказанието за Атиловите хуни – С.,1997.
3.Пиер Кребс. Стратегия на културната революция, май 1986г., Университет Виена, www.thule-seminar.org
4.Георги Стойков Раковски. Съчинения т.4 – С., 1988,261-264с.
5.Мирослав Домбрадски. Келтите на Балканския полуостров – С., 1984, 76-79 с.
6.Петър Добрев. История разпъната на кръст.Част II :Манипулациите на 20 век – С., 1998 , с.90.
7.Кузман Шапкарев. Сборник от български народни умотворения – С.,1968,с.204
8.Жорж Дюмезиль. Скифы и нартиы – Москва,1990,53-54с.
9.Reinhard Schmoeckel. Die Indoeuropaer.Aufbruch aus der Vorgeschichte – Berlin , 1999 , s.281-278. 10.Стефан Никитов. Древните цивилизации. Книга II – С., 1983 , 7-12 с.
11.Василий Татищев. История России т.1 – 260 с.