История,  Трако-Келтика

проф.акад. Димитър Ангелов „Образуване на българската народност“

Уважаеми приятели ! Не искам да навлизам в дискусионните въпроси, свързани с българската история преди 681г., но ми прави впечатление, че за връзката между траки и келти постоянно се водят спорове. Затова нека да се допитаме до учените. Статията е големичка, но е академична и доста убедителна. Приятно четене !

Издателство Наука и изкуство 1971 г.,

http://macedonia.kroraina.com/da/da_1_1.htm

ГЛАВА ПЪРВА. Тракийският етнически субстрат

1. ТРАКИТЕ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ

Траките са първото засвидетелствувано от писмени данни население в източните краища на Балканския полуостров, и по-специално в днешните български земи. Сведенията относно най-ранната им история са твърде оскъдни и все още не може да се установи с положителност дали те са автохтонни балкански жители, или са дошли впоследствие на територията южно от река Дунав по време на миграционните процеси през III хилядолетие пр. н. е. Това е дискусионен въпрос, който излиза извън рамките на настоящата работа и няма да бъде поставян на разглеждане. [1] За нас е важно да отбележим, че през първото хилядолетие пр. н. е. тракийската етническа общност е населявала вече балканските земи и че тя е привличала погледа на своите съседи гърците, както личи това от запазените писмени паметници. Първи известия за траките се съдържат в Омировия епос, който се отнася приблизително към IX—VIII в. пр. н. е. Впоследствие сведения за Тракия като географска област намираме у гръцкия лотограф Хекатей от Милет (VI—V в. пр. н. е.), автор на една интересна творба под наслов „Описание на земята”. Особено подробни стават данните за тракийските племена в съчиненията на гръцките историци от V в. пр.

47

1. По-важна нова литература във връзка с този въпрос: В. Георгиев, За произхода на древното население от североизточната част на Балканския полуостров, ИАИ, XIX, Сборник в чест на Гаврил Кацаров, II, София, 1955, с. 305 сл.; същият, Тракийският език, София, 1957, с. 82 сл.; същият, L’ethnogenése de la peninsule balkanique après les données linguistiques (Actes du Symp. intern. sur l’ethnogenése des peuples balkaniques — Plovdiv, 1969, Sofia, 1970); В. Миков, Българските земи в края на неолитната епоха, ГСУ, ИФФ, т. XLIII, 1946/47, с. 3 сл.; И. Венедиков, Произходът на траките, Сборник Изследвания в памет на акад. Ст. Романски, София, 1960, с. 525 сл.; М. Гарашанин, Хронология на неолита в централната и югоизточната част на Балканския полуостров, Археология, VIII, 1966, кн. 1, с. 16 сл.; А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, София, 1970, с. 82 сл. Въпросът за произхода на траките бе поставен на специално разглеждане на състоялия се в град Пловдив през 1969 г. Международен симпозиум по етногенезис на балканските народи.

н. е. насам, като Херодот (около 484—425), Тукидид (роден към 460 г.) и Ксенофонт (около 440—365 г.). [2] Наред с писмените извори богат материал за живота, бита и културата на тракийския етнос през този период ни предлагат находки от археологически проучвания на тракийски селища и некрополи.

От изворовите сведения се вижда, че към VI—V в. пр. н. е. траките заемали една обширна територия в югоизточния дял на Балканския полуостров, включена между Дунав, Черно и Егейско море (т. е. на част от земите на днешна България, Гърция и Европейска Турция). Предполага се, че първоначално тракийски племена живеели и в западния дял на Балканския полуостров, чак до Адриатическото крайбрежие, но по-късно, вероятно към 1300 г. пр. н. е., там навлезли илирите, които погълнали част от траките, а други изтласкали в източна посока. В резултат на илирийското нашествие отделни тракийски племена били принудени дори да напуснат балканските земи. Това са т. нар. бриги (или фриги) и мизи [3], които се заселили в Мала Азия и за чието съществуване през I в. пр. н. е. в тази област има редица изворови данни (топоними, хидроними, каменни надписи и пр.).

Освен в Балканския полуостров и в Мала Азия сродни с траките племена живеели и в земите северно от река Дунав, на територията на днешна Румъния, а отчасти и на днешна Унгария. Това са тъй нар. даки, които представляват най-старият етнически компонент на образувалата се през средновековната епоха румънска народност. Близки с даките били агатирсите, които живеели в днешно Седмиградско. Тракийски елемент е засвидетелствуван и в Южна Русия (в западните области на Украйна, по долното течение на Днепър, по крайбрежието на Азовско море и др.). [4]

Заели през I хил. пр. н. е. една обширна територия траките били заобиколени с редица други етнически общности. На североизток техни съседи първоначално били тъй нар. кимерийци, които са най-старото засвидетелствувано от писмени паметници население в причерноморските райони на Южна Русия. Изказано е предположение, че кимерийците са сродни по своя език с траките и че спадат към една и съща етнолингвистична група. Според друго гледище те спадат към иранската етническа общност. [5] През IX—VIII в. пр. н. е. част от кимерийците навлезли дълбоко в земите, заселени с траки, прекосили целия –

48

Балкански полуостров и се заселили в Мала Азия. По време на своето движение през балканските земи те увлекли и отвели със себе си тракийското племе трери, което също се заселило в Мала Азия. Отслабени след извършената масова миграция, кимерийците, които останали в Южна Русия, станали лесна плячка на скитите (племена от ирански произход), които ги завладели и си създали огромна държава. От VII в. пр. н. е. насам скитите били вече главните съседи на тракийския етнос и влезли с него в тесни политически и културни връзки. Постепенно те разширявали своята територия и в началото на V в. пр. н. е., след като разгромили персийския цар Дарий, който се бил опитал да ги покори (513 г.), те проникнали дълбоко на юг в балканските земи. Към 40-те години на IV в пр. н. е. скитите си създали в североизточния край на Балканския полуостров (в днешна Добруджа) държава, която станала непосреден съсед на тракийското племе гети. Най-голяма сила достигнала тази държава през средата на III в. пр. н. е.

По името на тези скити заетата от тях област получила названието „Малка Скития”, което се запазило векове наред в административната и географска терминология на антични и средновековни автори. [6]

2. Подробен обзор на сведенията на гръцките писатели за Тракия и траките в студията на Хр. Данов, Към облика на древна Тракия, I, ГСУ, ИФФ, XL, 1943/44 г. с. 1—61 ; същият, Древна Тракия, София, 1968, с. 44—74.

3. Срв. В. Георгиев, Тракийският език, с. 82. Вж. и Г. Кацаров, Битът на старите траки според класическите писатели, СбБАН, Клон ист. фил. и фолкл., I, София, 1916, 4 сл.

4. Срв. М. И. Ростовцев, Эллинство и иранство на юге России, Петроград, 1918, с. 30, 88. Специално по този въпрос срв. сборника „Древние фракийцы в Северном Причерноморье”, Москва, 1969.

5. Литературата върху произхода и историята на кимерийците е значителна, но поради оскъдните изворови данни редица въпроси остават все още твърде спорни. По-важни работи: М. И. Ростовцев, Эллинство и иранство на юге России, с. 26 сл., който е склонен да приеме гледището, че те са родствени на траките; В. Д. Блаватский, Процесс исторического развития античных государств в Северном Причерноморье (Проблемы истории Северного Причерноморья в античную эпоху), Москва, 1959, с. 9 сл.; същият, Пантикапей, Очерки истории Боспора, Москва, 1964, с. 22 сл., 136; Т. Д. Златковская, К вопросу об этногенезе фракийских племен, Сов. этн. 1961, кн. 6, с. 82 сл.; Хр. Данов, Древна Тракия, с. 192 (с добър библиографски обзор); същият, Zu der Ethnogenese und den Lageverschiebungen der Volksstämme Altthrakiens in der zweiter Hälfte des II und der ersten Hälfte des I Jahrh. v. u. Z., Actes du Symp. Inter. sur l’ethnogenése des peuples balkaniques, Sofia, 1970; А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 93.

49

На юг съседи на траките били елините (гърците), които заемали приблизително днешните гръцки земи, част от Мала Азия и островите в Егейско и Бяло море. На Балканския полуостров гърците дошли след две последователни преселвания – на ахейските племена (към края на III хил. пр. н. е.) и на дорийските племена (около 1200 г. пр. н. е.). След тяхното установяване тук първоначално досегът им с местните тракийски племена е бил сравнително ограничен, но от VII в. пр. н. е. насам той се усилил значително поради това, че гърците основали редица градове-колонии по северното и западното крайбрежие на Черно море (като Олбия, Пантикапей, Нимфей, Фанагория, Херсонес, Истрос, Калатис, Одесос, Месемврия, Анхиало и др.) и по крайбрежието на Бяло море (Енос Абдера и пр.). Така се разширила твърде много пространствената основа, на която се срещали траки и елини, и се създали благоприятни условия за тесни икономически, политически и културно-религиозни връзки между двата етноса. [7]

На запад траките граничели с редица илирийски племена, които заемали през I хил. пр. н. е. целият северозападен дял на Балканския полуостров (приблизително територията на днешна Югославия и на Албания). Точната граница между тракийския и илирийския етнос е трудна за определяне, но в общи линии тя е минавала по басейна на реките Морава и Струма. [8] Западни съседи на траките били и редицата македонски племена, които населявали през първото хилядолетие пр. н. е. голяма част от днешна Македония и които си създали през V в. една доста силна държава с пръв владетел Пердика. Относно етническата принадлежност на македонците съществуват различни мнения. Някои изследвачи считат, че те са били гърци или сродни с гърците, но по-вероятно е да се приеме, че те са самостоятелен етнос, който е бил близък по произход и език с илирийския. [9]

Освен македонските племена западни съседи на траките били и тъй нар. пеонски племена, които през първото хилядолетие пр. н. е. населявали също така една част от Македония. [10] Изобщо етническата пъстрота в тази област през разглеждания период била твърде голяма.

50

Траките спадали към индоевропейската етнолингвистична група и в това отношение били сродни със съседите си илири и гърци. Според описанията на някои древни автори те били едри и снажни хора, с руса или червеникава коса и със сини очи. Трябва да се предположи, че такива са били главно траките в южния край на Балканския полуостров, които гърците като техни преки съседи познавали най-добре. Понастоящем в Родопската област, както личи от направените антропологични проучвания, е установен един макрокефален тип със светла пигментация, т. е. такъв тип, който отговаря приблизително на описанията на старите автори. [11] От изследвания на тракийски некрополи, чийто брой непрестанно нараства може да се установи обаче, че голяма част от тракийското население е спадало към средиземноморския антропологичен тип, отличаващ се

6. За скитите срв. М. И. Ростовцев, Эллинство и иранство на юге России, с. 32 сл. Относно похода на Дарий и нахлуването на скитите на Балканския полуостров вж. Хр. Данов, Древна Тракия, с. 341 сл. Срв. и В. Велков, Пътища по западното Черноморие в предримската епоха (VI—V в.). Известия на Варненското археологическо дружество, 14, 1963, с. 25 сл. Относно скитската държава в Добруджа, срв. Historia Romîniei, I, Bucureşti, 1964), passim; D. M. Pippidi-D. Berciu, Din Istoria Dobrogei, I, Bucureşti, 1965, passim.

7. Относно гръцките колонии по северния бряг на Черноморието срв. редицата статии в сборника „Проблемы истории Северного Причерноморья в античную зпоху” , Москва, 1959, с. 1—300. Вж. още А. А. Иессен, Греческая колонизация Северного Причерноморья, Ленинград, 1947. За гръцката колонизация по Черно море срв. Хр. Данов, Западният бряг на Черно море в древността, Университетска библ. № 358, София, 1947, с. 1—147; същият, Древна Тракия, София, 1969, с. 218 сл. (с указания върху най-новата литература, предимно българска, съветска и румънска). Относно гръцките колонии по Егейското крайбрежие срв. В. Бешевлиев, Гръцката колонизация на Беломорието в древността, Беломорски преглед, I, София, 1942, с. 157—177; Хр. Данов, Древна Тракия, с. 227—264 (с добра библиография).

8. По този въпрос има значителна литература. Срв. напр. I. Russi, Graniţa etnicá intre Traci si Illiri, Cercetĕri epigrafice şi onomastice, AISC. IV, 1941—43, p. 73—147.

9. По-важна литература: O. Abel, Makedonien und König Philipp, Leipzig, 1847; Г. И. Кацаров, Етнографическото положение на старите македонци, сп. „Минало”, год. I, кн. 2, с. 156—175, и кн. 3, с. 263—281; същият, Цар Филип II Македонски, София, 1922; А. Keramopulos, Μακεδονία καὶ Μακεδόνες, 1930; В. Бешевлиев, Към въпроса за народността на старите македонци, ГСУ, ИФФ, XXVIII, София, 1932, с. 1—74; J. N. Kalleris, Les anciens Makedoniens, Études linguistiques et historiques, t. I, Athena, Paris, 1954; A. C. Шофман, История античной Македонии, I, Казань, 1960; А. Фол, Възникване и развитие на македонския град през VI—VII в. пр. н е., ГСУ, ФИФ, LVII, 1963, кн. 2, с. 149 сл.

10. Срв. Г. Кацаров, Пеония, София, 1921, с. 1—62, който счита, че пеонците подобно на македонците са били сродни с илирите.

51

със своята тъмна пигментация. Би могло да се предположи, че този тип е бил свойствен на едно по-старо, автохтонно балканско население, докато светлопигментираният тип е донесен от север и свидетелствува за миграционни и преселнически движения в балканските земи. Въпросите все още се нуждаят от по-детайлни проучвания на един широк пространствен фронт, който да обхване всички райони в Балканския полуостров, заемани през античността от тракийските племена. [12]

Основно занимание на траките (първо хилядолетие пр. н. е.) било земеделието и животновъдството. Съобразно с това преобладавал селският бит и селото било основна поселищна и производствена единица. [13] Към VI—V в. пр. н. е. в икономическия живот на тракийския етнос се забелязва видим напредък, засилва се занаятчийството, започва обмен на стоки между отделните племена. За напредналия стопански живот свидетелствува обстоятелството, че се появила вече нужда от употребата на различни форми на платежни средства. Трябва да се отбележи, че социално-икономическо-то развитие на тракийския свят се движело неравномерно. По-напреднали били племената в Южна и Югоизточна Тракия и на това се дължи и обстоятелството, че там възникнала първата тракийска държава.

Един от съществените въпроси е да се види каква е била числеността на тракийския етнос в балканските земи през разглеждания период. Сведенията ни по този въпрос са твърде оскъдни. Както изглежда обаче, броят на траките към VI—V в. пр. н. е. е бил значителен и това правело впечатление на съвременниците им. Според гръцкия историк Херодот „тракийският етнос след индийския е най-голям от всички народи” (Θρακικὸν δὲ ἔθνος μέγιστόν ἐστι μετά γε ἰνδοὺς πάντων ἀνθρώπων). [14] За многобройността на траките може да се съди и по някои сведения, които се отнасят до числеността на техни войскови единици и които се съдържат в съчиненията на Тукидид, Страбон, Павзаний и други писатели от класическата и елинистическата и римска епоха. Предполага се въз основа на тези данни, че през периода до завладяването на Балканския полуостров от римляните (по-точно между V—I в. пр. н. е.) броят на траките в балканските земи е достигал до към 900 000 души. При това по-голямата част (около 600—700 000 души) са населявали областта на юг от Стара планина, докато в територията между Морава, Дунав, Черно море –

52

и Стара планина са живеели около 150—200 000 души [15]. С други думи, в демографско отношение тракийският етнос е бил разпространен доста неравномерно и главната му жива сила се е съсредоточавала в югоизточните краища на Балканския полуостров.

За това, че броят на траките през доримският период е бил значителен, може да се съди от данни на археологията. През латенската епоха (т. е. за времето от V в. пр.н. е. насам) на територията, заемана от траки, са открити редица селища, предимно от селски тип, който е бил най-разпространен тогава в съответствие с преобладаващия земеделско-скотовъден бит на тракийското население и с обществено-политическото му устройство. [16] Повечето от тези селища са открити при това южно от Стара планина, което отговаря на общата констатация, че в тази област

11. Срв. А. Poulianos, Антропологический состав народов на территории между Эгейском морем и Дунаем. I-er congreés intern. des études balkaniques et Sud-est Europeen., Sofia, 1966, p. 59—60.

12. Понастоящем с изследване на антропологичните типове на траките се занимава главно П. Боев. Срв. статията му „Антропологично проучване на тракийския скелет от с. Калояново, Силистренски окръг”, ИАИ, XXXI, 1969, с. 91 сл.; същият, Тракийски антропологични материали от Севтополис, Археология, II, 1960, кн. 2, с. 52 сл.; същият, Антропологията за произхода на траките (Вечерни новини, 22 юни 1968, бр. 5210). Под печат е сега голяма негова книга на немски език, която има за предмет антропологични изследвания на тракийския, славянския и прабългарския етнос. През последно време бяха публикувани редица нови материали от тракийски, некрополи, които заслужават внимание. Срв. напр. М. Мирчев, Раннотракийският могилен некропол при с. Равна, ИАИ, XXV, 1962, с. 97 сл.; Ц. Дремсизова, Могилният некропол при с. Браничево (Коларовградско), ИАИ, XXV, 1962, с. 165 сл.; М. Чичикова, Тракийска могилна гробница от с. Калояново, Сливенски окръг (IV в пр. н. е.), ИАИ, XXXI, 1969, с. 47 сл., и др.

13. Относно стопанството на траките срв. добре систематизирания очерк на Г. И. Кацаров, Битът на старите траки според класическите писатели. Сп БАН I, 1913, с. 1—72. Подобрено немско издание под наслов Beiträge zur Kulturgeschichte der Thraker, Sarajevo, 1916. Срв. още Хр. Данов, К вопросу об экономике Фракии и ее Черноморского и Эгейского побережья в позднеклассическую и эллинистическую эпоху, сб. Античное общество, Москва, 1967, с. 131 сл. Най-ново изложение на стопанството на траките въз основа на последните проучвания на В. Велков в колективния труд „Икономиката на България”, т. I, София, 1969, с. 22 сл.

14. Herodoti Historarum libri IX, ed. H. D etsch, vol., II, Lipsiae, 1881, 1. V, 3 = c. 2.

15. Срв. А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 125.

16. Системен труд, в който да са събрани и подредени всички известни досега сведения за тракийски селища, установени по пътя на археологически разкопки и находки, все още липсва. Могат да бъдат посочени обаче редица отделни съчинения, в които се съдържат важни данни по този въпрос. Заслужават отбелязване следните по-нови работи: Ж. Въжарова, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI—XI в., София, 1965 (с полезна библиография); Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, I, ГСУ, ФФ, LIV, 3, София, 1961, с. 1—406; II, ГСУ, ФЗФ, LXI, 1, София, 1967, с. 1—101 (срв. особено с. 11 сл.); И. Велков, Градища, Опит за систематизиране на укрепените селища в българските земи, ГНАМПл., II, София, 1950, с. 157—185; Д. Цончев, Старините по северните склонове на Еленския и Сливенския Балкан, ГНАМПл, I, 1948, с. 113—153; същият, Археологически паметници по южните склонове на Панагюрска Средна гора, Материали за археологическа карта на България, кн. IX, София, 1963, с. 1—110; И. Велков, Драгойново — един тракийски селищен център, ИАИ, XIX (Сборник Кацаров, II), 1955, с. 85 сл.; Ст. Стефанов, Старините по долния басейн на Янтра, Материали за археологическа карта на България, кн. VIII, София, 1956, с. 1—84 (срв. специално с. 37 сл.); Д. Димитров, България, страна на древни култури, София, 1963, с. 26 сл.; А. Fol, Le dévellopment de la vie urbaine dans les pays entre le Danube et la mer Egée jusqu’à la Conquête romaine, Études Balkaniques, 2/3, 1965, p. 309—317 (c добри библиографски посочвания). Библиографски указания за периода до 1956 г. във : С. Георгиева, В. Велков, Библиография на българската археология, 1879—1955, София, 1957, с. 44 сл. Срв. и обобщаващата статия на М. Чичикова, Проучвания върху тракийската култура в България (1944—1964), Археология, VI, 1964, кн. 3, с. 52—59 Хр. Данов, Древна Тракия, с. 299 сл.; А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 161 сл.

53

броят на траките е бил по-голям. Извършваните непрестанно археологически разкопки ще допринесат несъмнено за уточняване на нашите представи относно числеността на тракийския етнос и неговото разпределение в отделните области, които той е обитавал през разглеждания период.

От гледна точка на своето обществено-икономическо развитие тракийският етнос се е намирал към средата на първото хилядолетие пр. н. е. на прехода от първобитно-общинни форми към класово ранно-робовладелско общество. Добре известно е от данните на редица писатели (като Херодот, Тукидид, Ксенофонт и пр.), че траките се делели на голям брой племена, разположени на юг или на север от Стара планина, всяко от които си имало собствено име. [17] Като по-важни племена, които играли роля в политическия и културния живот на тракийския свят през периода до римското завладяване, заслужават отбелязване следните: трибали (в областта между реките Морава и Искър), крестони (в областта между долното течение на реките Стримон (Струма) и Аксиос (Вардар), бисалти, одоманти и едони (по долното течение на р. Струма и по басейна на р. Места), серди (в днешното Софийско поле), дентелети (по горното течение на р. Струма), меди (по средното течение на Струма), дий, дерсеи и дерони (по река Места), беси (по горното течение на р. Марица и в Родопите); травси (пак в Родопската област, югоизточно от бесите), одриси (по средното и долното течение на р. Марица и по басейна на р. Регина, дн. Еркене), ниспеи, меландити, мелинофаги, тини, асти (по черноморското крайбрежие, южно от Стара планина), мизи (на изток от река Искър в Северна България), кробизи (източни съседи на мизите, също в Северна България), гети (в днешна Добруджа). У Херодот става дума за общо 19 племена, но, както изглежда, броят на племената по негово време е бил по-голям. Затова може да се съди и от данни на по-късни автори (като Страбон и пр.). [18] При това, както личи от изворовите сведения, повечето от тракийските племена са били разположени на територията южно от Стара планина, а числото на племената между Дунав и Стара планина е било значително по-малко. Това идва да потвърди отбелязаната вече констатация за по-голямата численост на траките южно от Балкана, в областта между Черно море, Бяло море и река Струма.

54

Видимото раздробяване на тракийския етнос на множество племена е било придружено и с известно неединство по отношение на езика. Както се знае, траките спадат към индоевропейската лингвоетническа общност подобно на гърци, илири, славяни, германци, балти и други антични и ранносредновековни етноси в Европа [19]. В продължение на столетия поради липса на тракийска писменост за техния език се е знаело твърде малко

55

[[ По-голяма карта ]]

Източните и централните части на Балканския полуостров до падането им под римска власт (през първото хилядолетие пр. н. е.)

ИЗТОЧНИТЕ И ЦЕНТРАЛНИТЕ ЧАСТИ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ ДО ПАДАНЕТО ИМ ПОД РИМСКА ВЛАСТ

   ( Автор-съставител: Петър Ст. Коледаров )

  1. Тракийски племена, 2. Тракийската одриска държава към средата на V в. пр. н.е., 3. Македонската държава при Филип II (353—336 г. пр. н. е.), 4. Зависими от македонската държава територии към 341 г. пр. н. е., 5. Колонии на елинските полиси, 6. Племенни средища, 7. Македонски колонии, 8. Нашествия на келтите през III в. пр. н. е.

56/57

и е господствувало схващането, че той е бил един и същ за всички племена от тракийски произход, разположени в посочената вече обширна област (в Балканския полуостров, северно от Дунава и в Мала Азия). Последните изследвания сочат обаче, че тракийският език в доримския период не бива да се схваща като нещо хомогенно, но че той се разделя най-малко на три сродни, но все пак различаващи се помежду си езици, а именно; същински тракийски, дако-мизийски и фригийски. [20] Първият от тях е бил говорен главно в областта между юг от Стара планина, където са били разположени повечето от тракийските племена. Дако-мизийски е бил разпространен в днешна Северна България и сред даките в днешна Румъния, а фригийски се е говорел от фригите в Мала Азия, изселени там, както вече се каза, след нахлуването на илирите в северозападните краища на Балканския полуостров.

Наличието на голям брой тракийски племена и липсата на един общ език говори, че през разглеждания период (V—I в. пр. н. е.) траките не могат да бъдат характеризирани от етническа гледна точка като „народ”. Те се намирали все още на такъв етап от своето етническо развитие, когато основна единица е представлявала племето. На това състояние на етническа раздробеност съответствува наличието на множество локални названия за отделни племена (одриси, беси, мизи и пр.) и липсата на единно название, което да ги измести и отстрани.

Наистина у гръцките писатели ние срещаме вече името „траки” като събирателен термин за означаване на техните северни съседи, [21] но наличието на това име не е било в състояние да отмени употребата на цяла редица племенно-регионални имена, които се срещат у Херодот, Тукидид, Ксенофонт и други писатели от доримския период. При това ние не знаем дали самите „траки” са имали по това време едно общо име, или са си служели само с местните си племенни названия, така богато засвидетелствувани в гръцката и елинистическата литература от V до I в. пр. н. е. Това предположение изглежда по-вероятно, тъй като е в съответствие с действителното състояние на нещата и с голямата племенна раздробеност сред тракийския свят. То се подкрепя до известна степен и от един пасаж у Херодот, който твърди, че „(траките) носят много имена, всяко племе според страната си” (ὀνόματα δὲ πολλὰ ἔχουσι

58

κατὰ χώρας ἔκαστοι) [22] Никъде гръцкият писател не отбелязва, че наред с тези отделни имена те имали и едно обобщаващо (траки) и трябва да се предположи, че това обобщаващо название е било в употреба само у съседите на тракийските племена.

Племенната раздробеност сред тракийския свят се е отразявала и върху облика на тяхната материална и духовна култура. Ако се съди от данни на гръцки,

17. Подробно изложение относно различните тракийски племена през периода IX— III в. пр. н. е. и тяхното географско разположение у Хр. Данов, Древна Тракия, с. 100—157, снабдено със специална карта (с. 104—105), както и с добри библиографски указания за най-новата литература по този въпрос. Ценни проучвания върху отделни племена и заеманата от (тях територия у Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, I, ГСУ, ФФ, LIV, 2, София, 1959/60, с. 159 сл.; и II, ГСУ, LXI, 1, ФЗФ, София, 1967, с. 17 сл.

18. Срв. Извори за старата история на Тракия и Македония, с. 224.

19. По-нови изследвания върху езика на траките: D. Dečev, Charakteristik der thrakischen, Sprache, Sofia, 1952; същият, Die thrakischen Sprachreste, Osten. Akad. d. Wiss. Phil.-hist. Klasse III, Wien, 1957; В. Георгиев, Тракийският език, София, 1957; същият, Сегашно състояние на проучванията върху тракийския език, Археология, II, 1960, кн. 2, с. 13 сл.; същият, Исследования по сравнительно-историческому языкознанию, Москва, 1958, с. 112—145; К. Влахов, Морфологично-синтактични данни за езика на траките. Предславянският субстрат в нашите земи, Език и литература, XXIII, 1967, кн. 5; същият, Nachträge und Berichtigungen zu den thrakischen Sprachresten und Rückwörterbuch, ГСУ, ФФ, LVII, 2, 1963, c. 223—367. Кратък очерк върху постиженията на тракийското езикознание през последните години у Хр. Данов, Древна Тракия, с. 90 сл. Специално върху езика на гетите в Добруджа Р. Гандева, Овидий и населението на антична Добруджа, ГСУ, ФЗФ, LXII, 1, 1968, с. 7 сл.; I. I. Russu, Limba traco-dacilor, Acad. Rep. Popul. Romine, Bucureşti, 1967, 2. Редица проучвания върху езика на траките и оставената от тях топонимия излизат през последно време на страниците на списанието „Linguistique Balkanique” от български и чужди изследвачи. Все повече се разработват въпроси относно връзките на тракийския език с други езици. В това отношениие заслужава внимание трудът на I. Duridanov, Thrakisch-Dakische Studien, I, Die thrakisch und Dakisch-Baltischen Sprachbeziehungen, Linguistique Balkanique, XIII, 2, Sofia, 1969; K. Влахов, Трако-славянски успоредици, ГСУ, LXIII, 1, ФЗФ, 1969, с. 175—223. Подробна библиография на излезлите до 1966 г. трудове върху тракийски език у Z. Velkova, Die thrakische Sprache (Bibliographischer Anzeiger 1852—1965), Linguistique Balkanique, XII, Sofia, 1967, c. 156—184.

20. Гледището, че са съществували три различни тракийски езика, се прокарва главно от В. Георгиев (срв. Тракийският език, София, 1957, както и работите му Въпроси на българската етимология, София, 1958, и Българска етимология и ономастика, София, 1960). Същото гледище поддържа и К. Влахов, Срв. по-специално статията му Das thrakische Wort para und Seine Deutung, Živa Antika, god. XV, svitak II, Skoplje, 1965, c. 39 сл.; същият, Името на древните жители на нашата земя – траките, Език и литература, XXIII, 1968, кн. 2, с. 31 сл. Относно фригийския език срв. О. Haas, Die phrygischen Sprachdenkmäler, Linguistique Balkanique, X, Sofia, 1966, c. 1—259.

59

елинистически и римски писатели, може да се заключи, че са съществували редица регионални особености в характера на тази култура съобразно социално-икономическото и етническо състояние на дадено племе. Така напр. узнаваме за регионално местни обичаи на такива тракийски племена като агатирси, травси, гети, мизи, сарапари и др., които се срещали само у тях и не били познати на другите племена. Така напр. агатирсите, които живеели в днешно Седмиградско, имали обичай за общо ползуване на жените, травсите имали обичай да оплакват новородените деца, сарапарите практикували отрязване на главата или одиране на черепа на убития неприятел, някои от мизите (т. нар. капнобати) не употребявали месо, а други (т. нар. ктисти) не се женели. [23] С една дума, налице е било едно разнообразие в различни сфери на материалната и духовната култура, на бита, на общественото устройство, на идеологията, което предава на тракийския свят през доримския период значителна вътрешна колоритност. Това разнообразие е характерно не само за тракийския етнос, но то може да се наблюдава и у други етнически общности, които още не са се споили в една по-устойчива категория (народност) и сред които господствува племенното деление.

Независимо от това обстоятелство обаче у тракийските племена, които векове наред населявали една постоянна територия и живеели в близко съседство помежду си, са били налице и цяла редица общности в техния бит и нрави, в материалното им и духовно творчество, в религиозните им вярвания. За това можем да съдим както от веществени паметници, така и сведенията на голям брой антични автори.

Особен интерес в това отношение предизвиква описанието на Херодот, който е бил един от най-добрите познавачи на тракийските племена. У него срещаме добре известните и твърде показателни известия за еднаквия начин, по който е била третирана жената сред отделните племена, за обичая да се продават деца в робство, общ за всички траки, за обичая да се татуират телата като израз на благородство, за еднаквите погребални ритуали чрез издигане на надгробни могили и устройване на игри, за почитането на едни и същи божества, а именно Арес, Дионис и Артемида и пр. [24] Казано накратко, от изложеното на старогръцкия писател може да се заключи, че сред тракийския етнос към средата на V в. пр.н.е.

60

независимо от регионални особености в бита и нравите на едно или друго племе е съществувала значителна общност по отношение на материалната и духовната култура, на обичаите, нравите и традициите. Специално внимание заслужава обобщаващото наблюдение на Херодот, че траките „носят много имена, всяко племе според страната си, но всички имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение с изключение на гетите, травсите, и траките, които живеят над крестонците (ὀνόματα δὲ πολλὰ ἔχουσι κατὰ χώρας ἔκαστοι, νόμοις δὲ παραπληςίοισι πάντες χρέονται κατὰ πάκτα πλὴν Γετεών καὶ Τραυσὠν, καὶ τῶν κατύπερθε Κρηστωναίων οἰκεόοντων). [25]

Тази констатация на Херодот отговаря на действителното състояние на нещата. Тя свидетелствува, от една страна, за липсата на единна тракийска народност и за наличието на отделни племена със собствени названия и същевременно — за голямата близост на тези племена, намерила израз в разпространението на една еднаква почти за всички материална и духовна култура. Тази общност именно е давала основание на античните автори да употребяват и общото название — траки — за цялото огромно множество от различни племена на север и на юг от Стара планина.

Важен момент в историята на траките през предримския период, който би могъл да подпомогне процеса на изграждане на тракийска народност, е несъмнено създаването на т. нар. Одриска държава. Държавата, както се знае, е един от основните етнообразуващи фактори, който съдействува за преодоляване на племенната разпокъсаност и обединяването на еднородни племена в едно цяло. Одриската държава, възникнала в Източна

21. Относно произхода и значението на името „траки” са изказвани различни пред положения. Срв. по този въпрос К. Влахов, Името на древните жители на нашата земя — траките, Език и литература, XXIII, 1965, кн. 2, с. 31—44, който приема, че то е грецизирана форма на тракийското название Δραςίκες, което означавало „смел, храбър.”.

22. Herod. Hist., V, 2.

23. Срв. за така посочените примери Извори за старата история на Тракия и Македония, с. 22 (за агатирсите), с. 23 (за травсите), с. 226 (за сарапарите), с. 210 (за капнобатите и ктистите).

24. Срв. Herod. Hist. lib. V, сар. 2—7.

25. Срв. Herod. Hist. lib. V, сар. 2.

61

Тракия, с главен център Ускудама, близо до днешния Одрин. Тя се явява резултат от общото социално-икономическо развитие на тракийския свят южно от Стара планина и от видимия подем в стопанския и политически живот след прогонването на персите от Балканския полуостров. Пръв владетел на Одриската държава е Терес (470—440), а след него иде синът му Ситалк (440—424). Първоначално територията на Одриското царство била сравнително ограничена, на впоследствие нейните предели се разширили значително. На изток границите на Одриската държава стигнали до Черно море, на север — до река Дунав, на северозапад — до областта, населявана от трибалите, и на югозапад — до басейна на река Струма. В тази обширна територия влезли редица тракийски и дако-мизийски племена, които се обединили под скиптъра на един общ владетел и повели и обща външна и вътрешна политика. [26] Така се създали, условия за ликвидиране на племенната раздробеност, което би могло да доведе постепенно до формирането на една по-устойчива етническа общност.

За съжаление могъществото на Одриската държава било краткотрайно. Въпреки опитите на одриските царе да укрепят централната власт сепаратистичните тенденции на отделни племенни вождове били много силни и желаното вътрешно сцепление не могла да се постигне. Някои племена непрестанно се бунтували и правели опити да се откъснат, а други (като напр. дии и трибали) останали изобщо извън пределите на държавата. [27] В края на V и началото на IV в. пр. н. е. в резултат на вътрешните борби Одриската държава се разпаднала на две части — на т. нар. „Горна Тракия”, начело с Амадок, и на „Долна Тракия”, където управлявал Севт II. По-късно се създали не две, а три отделни държави, управлявани съответно от Керсоблепт, Амадок II и Берисад (след 359 г.). Политическият и военен упадък продължавал, а в това време като опасен съсед на разпокъсаната Одриска държава се издигнала съседна Македония. Под ударите на македонския цар Филип II (359—336) паднали последователно и трите нейни отделни части и всички тракийски племена южно от Стара планина били поставени под македонско владичество.

През 323 г. след смъртта на Александър Велики Одриската държава била възстановена за кратко време, но наскоро-

62

след това била подчинена под властта на александровия пълководец Лизимах. Македонското владичество продължило до 281 г. пр. н. е., когато в Балканския полуостров нахлули идващите от северозапад келтски племена. Жертва на техните завоевателни действия станали редица илирийски и тракийски племена, между другото и племената в Източна Тракия, където келтите създали своя държава с център Тиле (вероятно близо до днешния Ямбол). През 218 г. келтското владичество било отхвърлено и Одриската държава била възстановена. Тя не притежавала обаче нито предишния си териториален обхват, нито някогашната си политическа и военна сила, а представлявала една слаба, нестабилна държавна формация, раздирана от непрестанни вътрешни борби. При тази обстановка започнали нашествията на римляните на Балканския полуостров. Те заварили тук тракийския свят силно разпокъсан и лишен от здрава държавна организация и това им дало възможност в кратко време да овладеят обширни територии. Един последен опит да се обединят тракийските племена бил направен към средата на I в. пр. н. е. от гетския владетел Бурибиста, който създал голямо царство и разпрострял властта си в земите северно и южно от река Дунав чак до Стара планина. Не след дълго обаче държавата на Бурбиста била разгромена, и то с помощта на одриските владетели, които по това време се намирали вече във васална зависимост от римляните и ги подпомагали във военните им действия. Естествено при това вътрешно раздробяване на траките и взаимното им противоставяне процесът на създаване на единна народност бил съвсем затормозен и

26. Относно възникването на Одриската държава и нейния характер А. Милчев. Социално-икономическият и обществено-политическият строй на траките (VIII—IV в. пр. н. е.), Ист. пр., VI, 1949/50, кн. 4—5, с. 539 сл.; Сп. Мулешков, Обществено-икономическият строй на траките от VIII до IV в. пр. н. е., ИИБИ, 3—4, 1951, с. 154 сл.; Хр. М. Данов, Югоизточна Тракия по сведенията на Ксенофонт, ИИБИ, 3—4, 1951, с. 299 сл.; Т. Д. Златковская, О формах эксплуатации в европейских ранне-классовых обществах, Фракия, Вопросы истории, 7, 1968,. с. 101—118; Хр. Данов, Древна Тракия, с. 296—317; А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 201 сл.

27. Срв. по този въпрос редица данни у Сп. Мулешков, Обществено-икономическият строй на траките (VIII—IV в. пр. н. е.). За неизживените следи от първобитнообщинния строй на влезлите в състава на Одриската държава отделни племена вж. и Д. П. Димитров, Тракийската гробна находка от с. Дълбоки, Старозагорско, РП IV, 1950, с. 238; срв. и Г. Михайлов, Към историята на Тракия през IV—III в. пр. н. е., ИАИ, XIX (Сборник „Г. Кацаров”, II), София, 1955, с. 149—165.

63


не можел да се развива нормално. Тракийският свят въпреки опитите за неговото обединение под егидата на могъщата някога Одриска държава си останал в края на краищата разпокъсан и вътрешното сцепление, което би могло да обедини отделните племена в едно цяло, не могло да се осъществи.

Наред с липсата на здрава и трайна държава друго неблагоприятно обстоятелство, което пречело на траките да се обединят в една по-устойчива етническа общност, било и това, че те не притежавали собствена азбука и писменост. Както изглежда, опити за създаване на тракийска азбука са били правени, доколкото може да се съди за това от един каменен надпис, намерен преди няколко години в с. Кьолмен (Преславско). Този надпис, съставен на някакъв преходен диалект между тракийски и дако-мизийски, се датира приблизително към средата на първото хилядолетие пр. н. е. и е написан с буквени знаци, подобни по своя характер на знаците, употребявани по това време в Северозападна Мала Азия. [28] Опитите за създаване на собствена азбука имали обаче спорадичен характер и не дали особени резултати. Впоследствие, както добре е известно, сред тракийските племена се разпространила и се наложила гръцката азбука. Това се дължало на тесните връзки между гръцките беломорски и черноморски колонии с околното тракийско население а също така и на продължителния контакт между владетелите на Одриската държава и редица гръцки полиси (главно Атина). Немалка роля за разпространението на гръцката азбука изиграла и завоевателната политика на Филип II и Александър Велики, която била свързана изобщо с разширяване на териториалната база на елинската материална и духовна култура.

Едновременно с възприемането на гръцката азбука сред тракийските племена започнал да печели почва и гръцкият език, особено в онези райони, където досегът между гърци и траки бил по-непосредствен (по черноморското и беломорското крайбрежие) и в областта южно от Стара планина. След образуването на Одриската държава гръцкият език станал официален и държавен. С него си служели одриските владетели при издаване на закони и договори при поставяне на надписи върху монети и пр. [29] Богат материал в това отношение ни предлагат откритите гръцки надписи от IV в. пр. н. е. в Севтополис, един от най-значителните градски центрове в Одриското царство.[30] Популярността на гръцкия език като официален и държавен нараснала още повече през

64

елинистическата епоха (III—I в. пр. н. е.), непосредствено преди завладяването на Балканския полуостров от римляните. Силно разпространение добил гръцкият език и в религиозния култ (надписи върху оброчни плочки, върху надгробни паметници и пр.). Много паметници с подобно съдържание, които произхождат от доримския период, са открити във и около селищата по Черноморието (Истрос, Калатис, Одесос, Месемврия, Анхиало и пр.), както и в някои селища в Тракия и Македония. [31] Що се отнася до тракийския език (същински тракийски и дако-мизийски), то той се запазил и продължавал да се развива и употребява като говорим език на населението на север и на юг от Стара планина, но не могъл да се издигне до степен на книжовен и държавен. Вследствие на това запазените до наши дни писмени паметници на тракийски са съвсем малко. Наред с посочения вече надпис от с. Кьолмен могат тук да бъдат посочени известният златен пръстен при с.Езерово (Първомайско), надписът върху четирите сребърни съда от с. Дуванли (Пловдивско), надписът върху едно сребърно съдче от с. Александрово (Ловешко) и др. [32] Възможно е бъдещи

28. Срв. В. Георгиев, Тълкуването на старинния тракийски надпис от с. Кьолмен Преславско (Археология, VII, 1965, кн. 4, с. 1—9). Срв. още: V. Beševliev, Inschrift in unbekannter Sprache in Bulgarien, Linguistique Balkanique, XI, 1/1966, p. 5—9; V. Georgiev, Die Deutung der altertümlichen thrakischen Inschrift aus Kjolmen, ibidem, S. 9—25.

29. Срв. Н. А. Мушмов, Монетите на тракийските царе, Сборник „Б. Дякович”, ГПНБМ, 1925/27, с. 195—256; същият, Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе, София, 1912; Т. Герасимов, Произход и значение на монетите като исторически извори, През вековете (исторически, народописни и археологически статии), София, 1938, с. 296 сл.

30. Срв. Д. П. Димитров, Към въпроса за религията на траките от ранноелинистическата епоха, Ист. пр., XIII, 1957, кн. 2, с. 65 сл. ; същият, Материалната култура и изкуство на траките през ранната елинистическа епоха IV—III в. пр. н. е. (Археологически открития в България), София, 1957, с. 69 сл.

31. Богат епиграфски материал за така посочените области у G. Michailov, Inscriptiones graecae in Bulgaria repertae, t. I, II, III, 1, III, 2, IV, Sofia, 1956, 1964, 1966, passim; същият, La langue des inscriptiones greques en Bulgarie, Университетска библ., № 279, София, 1943, c. 1 сл. Вж. още Г. Кацаров, Елинизмът в Стара Тракия и Македония (доклад, изнесен пред Българското археологическо и географско дружество в София, № 920); същият, Елинизмът в Стара Тракия и Македония ГСУ, ИФФ, XIII—XIV, София, 1923.

32. Подробно за тези паметници у В.Георгиев, Тракийският език, с. 1—26.

65

находки да увеличат броя на подобни паметници на тракийски език, но това едва ли ще измени чувствително общата картина.

Обстоятелството, че през доримския период тракийският език не могъл да се наложи като писмен, а вместо него тази роля изпълнявал гръцкият, се отразило твърде неблагоприятно върху съдбата на тракийския етнос. Липсвал слой от образовани хора, които биха могли чрез разпространението на роден език и книжнина да съдействуват за укрепване на етническото самосъзнание на траките, за възхвала на тяхното минало и постижения, за освежаване на историческата им памет. Доколкото съществувала образована прослойка (главно сред богатите и знатни среди в градовете), тя се възпитавала в елински традиции поради силното влияние на гръцката писменост и култура и не била в състояние да оказва някакво особено въздействие върху голямото мнозинство, което нито знаело гръцки, нито се интересувало от гръцката култура. [32a] Очертавал се постепенно своего рода „разрив” между един слой образовани хора и масата от населението, който разрив се чувствувал вече през епохата на елинизма и който станал още по-подчертан след завладяването на Балканския полуостров от римляните. А това се отразявало неблагоприятно върху процеса на вътрешното консолидиране на тракийската етническа общност, пречело да се създаде духовна спойка между населението от различните краища на обширната територия, населена от тракийски племена. Така наред с факторите от политическо естество (липса на здрава и трайна държавна организация), които забавяли процеса на изграждане на единна тракийска народност, се прибавяли и фактори от културно естество, които действували задържащо в същата насока. На това обстоятелство досега не е било обръщано нужното внимание, а несъмнено то е твърде съществено.

Един от важните въпроси, свързан с историята на тракийския етнос през доримския период, е да се види до каква степен траките са запазили през това време своята самобитност и до каква степен са били повлияни от други етноси или пък сами са влияли върху тях вследствие на взаимен досег.

Между етносите, с които траките са влезли в досег през първото хилядолетие пр. н. е., хронологически погледнато, на първо място трябва да се поставят кимерийците. Между траки и кимерийци са съществували връзки главно в областта на Долния Дунав и Северното крайбрежие на Черно море и с това се обяснява известна общност в

66

материалната им култура. В нашите земи са намерени, както се знае, някои предмети със стопанско и култово предназначение (бронзови секири, бронзови игли, бронзови амулети и др.), които са вероятно продукт на местни майстори, но сочат голямо сходство с подобни предмети, разкрити в задкавказките области, обитавани от кимерийските племена. [33] Налице е подчертана прилика и във формите, и в украсата (силна схематизация и геометризация), което свидетелствува за взаимни трако-кимерийски влияния и за един жив икономически и културен обмен между двата съседни етноса. Връзките между траки и кимерийци се усилили през IX—VIII в. пр. н. е. в резултат на преминаването на част от кимерийските племена през Балканския полуостров на път за Мала Азия. Би могло да се предположи, че по време на този миграционен период се е осъществило смесване между двата етноса и че сред голямата тракийска маса в балканските земи са се претопили известен брой кимерийци. Това е твърде вероятно, като се има пред вид, че кимерийците са били близки до траките и поради това между тях са могли лесно да бъдат извършвани асимилационни процеси.

След завладяването на кимерийците от скитите и след образуването на силна скитска държава в Южна Русия и впоследствие и на друга скитска държава в североизточния край на Балканския полуостров, траките влезли със скитите в тесни политически, стопански и културни връзки, които се развивали в продължение на столетия и се създала видима общност в определени сфери на материалната и духовната култура на двата етноса, които си влияели взаимно един на друг. Такава общност е налице напр. по отношение на някои погребални обичаи

32a. Показателни в това отношение са сведенията за гетите, които ни дава в своите произведения римският поет Овидий, който бил заточен в черноморския град Томи в началото на I в. пр. н. е. Между другото Овидий твърди, че гетите не знаели гръцки и само „тук-там в езика им се срещат следи от гръцки, но те вече са добили варварски облик” (срв. Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 172). Относно езиковото и етническо състояние на Добруджа през този период срв. подробното изследване на Р. Гандева, Овидий и населението на антична Добруджа, ГСУ, ФЗФ, LXII, 1, 1968, с. 1—104.

33. Срв. А. Малчев, Трако-кимерийски находки в българските земи, ИАИ, XIX, 1955 (Сборник „Г. Кацаров”, II), с. 359—373. Според И. Венедиков, Предахеменидски Иран и Тракия, ИАИ, XXXI, 1969, с. 12 сл., това сходство се дължи не на връзките между траки и кимерийци, а на общо влияние, което било оказвано върху тяхното изкуство и материална култура от страна на Иран.

67

по отношение на форми и украса на отделни предмети от бита и въоръжението и т. н. [34] Особено характерен за траки и за скити е тъй нар. зверинен стил (изобразяване на животни или части от животни в силна стилизация), който може да се наблюдава в голям брой паметници от тракийски и скитски произход. Зверинният стил представлява цял етап в развитието на тракийското изкуство и свидетелствува колко много е било свързано то със скитското в резултат на продължителния досег между двата съседни етноса. Съществува впрочем и схващането, че общността между тракийското и скитското изкуство се дължи на силното влияние, което траки и скити са изпитвали от страна на иранската култура, с която се намирали в оживен контакт. [35]

Наред с взаимните културни влияния досегът между траки и скити е водел до осъществяване и на известни асимилационни процеси (т. е. до смесване на двете етнически общности помежду им). За това има изрични данни у Херодот, който отбелязва, че съществували роднински връзки между тракийската и скитската аристокрация, създадени в резултат на смесени бракове. [36] Смесване е имало и сред обикновеното население. Това личи от един пасаж в „Географията” на Страбон, където се описва територията на юг от Дунав до Мраморно море и Дарданелите. В тази област, както отбелязва античният географ, живеели „тракийските и смесените с тях скитски и келтски племена” [37]. Трябва да се предполага, че асимилационни процеси са се осъществявали главно в североизточния край на Балканския полуостров (в днешна Добруджа), където са живеели в продължение на столетия съвместно скити и гети.

Освен със скитите твърде тесен контакт са имали траките и със своя съсед — елините (гърците). Траки и гърци общували помежду си главно в районите около крайбрежието на Черно и Бяло море. Много съществена роля за усилване на взаимния стопански, културен и политически контакт между двата етноса изиграли създадените между VII—V в. пр. н. е. редица гръцки черноморски и беломорски градове-колонии, повечето от които възникнали на мястото на стари тракийски селища и в територии, плътно заселени от траки. Всестранният досег между траки и елини се разширил особено много след образуването на Одриската държава, която поддържала тесни връзки с гръцките полиси и най-вече с Атина. Този досег продължил и през епохата на елинизма до завладяването на Балканския полуостров от римляните.

68

Резултат от продължителното съседство и взаимни връзки между траки и гърци е било, както вече се отбеляза, въвеждането на гръцката азбука и писменост сред тракийския свят. Едновременно с това сред траките се разпространило доста силно гръцко влияние в областта на религията, на архитектурата, на живописта и пр. Знае се напр., че още по време на Херодот (т. е. към средата на V в.) траките почитали наред със своите богове вече и някои гръцки божества (Артемида и Арес). [38] За проникването на гръцки религиозни култове сред траките през елинистическата епоха свидетелствуват особено ясно надписи, разкрити в тракийския град Севтополис (от IV в. пр. н.е.). Находките в Севтополис говорят при това за елинско влияние не само в областта на религията, но и по отношение на градоустройството, на жилищната архитектура, на украсата на сградите и пр. [39] Силно било елинското влияние и по отношение на живописта. За това свидетелствува най-добре прочутата тракийска гробница, открита през 1944 г. в гр. Казанлък. [40]

Разбира се, независимо от гръцките влияния тракийската материална и духовна култура е имала сеои самостоятелни корени, свой собствен облик и самобитно развитие.

34. Относно сходствата в материалната и духовната култура на траките и по-специално в областта на изкуството срв. Б. Филов, Паметници на тракийското изкуство ИАД, VI, 1920, с. 1 сл.; Д. Димитров, Материалната култура и изкуството на траките през ранната елинистическа епоха (IV—III в. пр. н. е.), Археологически открития в България, София, 1957, с. 63 сл.; Ц. Дремсизова, Могилният некропол при с.Браничево (Коларовградско), ИАИ, XXV, 1962, с. 184 сл.; А. Милчев, Трако-кимерийски находки в българските земи, ИАИ, XIX (Сборник „Г. Кацаров”, I), София, 1955, с. 370; А. А. Иессен, К вопросу о памятниках VIII—VII вв. до н. е. на юге европейской части СССР (Новочеркаский клад), 1939, СА, XVIII, с. 110.

35. Срв. И. Венедиков, Торевтиката в Североизточна Тракия, Изв. на Нар. музей във Варна, IV (XIX), 1968, с. 3 сл.; същият, Предахеменидски Иран и Тракия, ИАИ, XXXI, 1969, с. 5 сл.

36. Срв. Herod. Hist. lib. IV, сар. 80.

37. Strabonis Geographica, ed. А. Meineke, Lipsiae, 1915, VII, 5, 1 (= Извори за старата история и география на Тракия и Македония, с. 215).

38. Срв. Herod. Hist. lib. V, сар. 7.

39. Срв. Д. Димитров, Материалната култура и изкуството на траките през ранната елинистична епоха (IV—III в. пр. н. е.), Археологически открития в България, София, 1957, с. 69 сл.; същият, Градоустройство и архитектура на тракийския град Севтополис, Археология, II, 1960, кн. 1, с. 3 сл.; същият, България, страна на древни култури, София, 1963, с. 42 сл.

40. Срв. В. Миков, Античната гробница при Казанлък, София, 1953; Л. Василиев. Казанлъшката гробница, София, 1958.

69

При това не бива да се забравя, че гръцките влияния са прониквали предимно в средите на богатата и влиятелна градска аристокрация и засягали по-слабо бита и облика на тракийското село. Но дори и богати траки, макар и по-склонни към възприемане на елинския начин на живот, пазели ревниво свои стари обичаи, обреди, традиции. Това личи напр. по отношение на погребалните ритуали в гробове на богати траки през доримския период, където чисто тракийският характер е напълно запазен. [41] Не трябва да се забравя и това, че не само гърците оказвали въздействие върху материалната и духовната култура на тракийския етнос, но и сами се влияели от него в една или друга област. Добре известно е напр., че под тракийското влияние сред гърците още сравнително рано проникнали някои религиозни култове от тракийски произход. Такъв е бил например култът към тракийския „Велик бог” Дарзалас, който се наложил като един от популярните божества в гръцката черноморска колония Одесос. [42] От траките бил възприет от гръцкото население култът към бога Сабазий (Бакх), свързан с организирането на шумни празници и процесии. Проникването на тракийски религиозни култове сред гърците било придружено с възприемане на някои тракийски думи в гръцки език, като напр. δὰ (земя), εὐαί σαβαῖ, εὐάν (култови възгласи), ὑῆς, Ἄττης, Ἄττης, ὑῆς (също култов възглас) и др.[43] Известно влияние са оказали траките и върху развоя на гръцкото изкуство, особено в областта на торевтиката. [44]

Взаимните културни влияния между живеещите в близко съседство гърци и траки са били придружени с известни възможности и за осъществяване на асимилационни процеси. Това се отнася особено до гръцките колонии по бреговете на Бяло и Черно море, където наред с гръцките жители имало и траки. [45] Съвместно са живеели гърци и траки и в някои селища в Тракия, напр. в Севтополис. Там са намерени много фрагменти от керамика, върху които са издълбани букви или цели имена[46] Едни от тези имена са гръцки, а други тракийски, което свидетелствува за разнородния етнически състав на населението.

Освен с кимерийци, със скити и с гърци досег е имал тракийският етнос през доримския период и с една група келтски племена. Както е известно, келтите, които в продължение на столетия са населявали днешна Франция, Испания и Англия, започват през последното десетилетие

70

на V в. пр. н. е. да се придвижват постепенно в източна и югоизточна посока. В началото на IV в. те са вече навлезли в римската провинция Панония (по средното течение на река Дунав, в днешна Унгария), а след това се отправят към Трансилвания, в земите на даките, и пò на изток в басейна на реките Днестър и Буг. Към 359/358 г. пр. н. е. се появяват келти и в Балканския полуостров. [47] Голямото тяхно нахлуване в балканските земи се отнася обаче в началото на III в. пр. н. е., по-точно след 281 г. Тук се насочват три групи келтски племена, които влизат в стълкновение с местното население—илири, траки и гърци. Една част от келтите впоследствие се прехвърля в Мала Азия, а останалите се задържат в Балканския полуостров и остават там като заселници за един продължителен период. Между тези балкански келти трябва да бъдат отбелязани на първо място скордиските, които се заселват в пространството между реките Дрина, Сръбска Морава и долното течение на Драва и Дунав и си създават силно племенно обединение, наложило властта

41. Срв. Ц. Дремсизова, Надгробна могила при село Янково (Коларовградско), в ИАИ, XIX (Сборник „Г.Кацаров”, II), София, 1955, с. 82 сл.).

42. Срв. Хр. М. Данов, Западният бряг на Черно море в древността. Унив. библ. 358, София, 1947, с. 104 сл.

43. Срв. Тълкуването на тези тракийски и фригийски заемки у В. Георгиев, Тракийският език, с. 43 сл., където са дадени и други примери за възможно трако-фригийско езиково влияние върху гръцкия език.

44. Срв. И. Венедиков, Предахеменидски Иран и Тракия, ИАИ, XXXI, 1959, с. 42.

45. Срв. Хр. М. Данов, Западният бряг на Черно море в древността, passim. Трябва да се отбележи, че изобщо гръцките колонии са били създадени в райони, където е живеело плътно тракийско население и самите имена на много от тези колонии имат тракийски произход.

46. Д. П. Димитров, Материалната култура и изкуството на траките през ранната елинистическа епоха, с. 83.

47. По-нова литература за келтите Н. Hubert, Les Celtes depuis l’époque de la Téne et la civilisation celtique, 1932; T. G. E. Pawell, I, Celti, 1961. Във връзка с нашествията на келтите в Балканския полуостров и днешните български земи срв. Г. Кацаров, Келтите в старата история на Тракия и Македония, СпБАН, год. XVII, София, 1919, с. 41—64; И. Венедиков, Келтското нашествие в нашите земи под светлината на археологическите разкопки, Ист. преглед, год. XI, 1955, 3, с. 77; Г. Михайлов, Положението в Тракия през IV в. пр. н.е., ИАИ, XXI, 1955. Обстойно изследване върху историята на келтите в българските земи и следите от тяхната култура в студията на Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, ч. II, ГСУ, ФЗФ, LXI, 1, 1967, с. 30—55 (с използуване на богат документален материал и най-новата литература).

71

си над местните илирийски и дако-мизийски племена. В продължение на около два века скордиските играели важна роля в политическия и военен живот на тази обширна област, но накрай били разгромени от римляните и загубили предишната си мощ (84 г. пр. н. е.). Друга група келти, както се отбеляза, се установила в Източна Тракия, подчинила Одриското царство и създала силна за времето държава със столица Тиле (вероятно близо до днешния Ямбол). Тази държава просъществувала до 218 г пр. н. е., когато въстаналите одриси отново придобили независимост.

Заселването на келти в балканските земи и продължителното им съжителство с илири и траки допринесло за постепенното им смесване с тези две основни етнически групи. Поради това, че и илири, и траки били далеч по-многобройни от келтските нашественици, асимилационният процес, който се осъществил при взаимния досег, завършил с победа на илирийския, респ. на тракийския елемент. Както личи обаче от известия на писмени извори (Страбон, Тит Ливий и пр.), подкрепени от данни на топонимията и археологията, този асимилационен процес не се осъществил така бързо. В продължение на столетия на отделни места в Балканския полуостров келтите продължавали да запазват своята етническа, културна и религиозна самобитност. Следи от келтска култура са открити в Софийското поле, в басейна на Горна Струма и Горна Места, в по речието на р. Тополница, около градовете Пазарджик, Казанлък, Пловдив. [48] Северно от Стара планина има следи от келтска култура във Врачанско. Откритите келтски материали произхождат главно от III—II в. пр. н. е., но има и някои паметници, които могат да се датират и от епохата на римското владичество (I—IV в. от н. е.). Изказано е предположение, че от келтски произход е племето серди, за което повечето изследвачи приемат, че е тракийско.

Продължителното съжителство на келтите с тракийското население допринесло за увеличаване на антропологичната пъстрота сред тракийския етнос, която е била налице и преди това в резултат на досега на траките с илири, скити и гърци и др. Същевременно, макар и претопен, келтският елемент допринесъл за внасянето на известни нови черти в живота и бита на траките, в тяхната материална и духовна култура. Предполага се, че под келтско влияние е бил възприет от траките обичаят да се извършват погребения с бойни колесници. Влияние на

72


келтската материална култура се чувствува в изработване на някои накити, сечива, оръжия и пр. [49] Случаят с келтите в тракийските земи сочи, че и изчезнали етноси могат да оставят следи от своето някогашно съществуване независимо от това, че са загубили етническата си самобитност и са се претопили в друга етническа маса.

В заключение може да се каже, че траките през доримския период са имали досег с редица етноси и че в резултат на това се е обогатила с нови елементи тяхната материална и духовна култура. Особено важна в това отношение е била ролята на гърците, с които тракийският етнос е имал продължилен стопански, политически и културен контакт и се е срещал с тях на една широка териториална основа. Същевременно при досега си с чужди етноси (кимерийци гърци, келти, скити и пр.) траките са били подложени и на известни асимилационни процеси. Това не означава обаче, че са се извършили големи промени в същината на тракийския етнос през разглеждания период. Като цяло траките са запазили по това време своята етническа самобитност, своя език, своите нрави и обичаи, своите традиции независимо от смесванията си с други етнически общности и от редицата влияния, на които са били подложени в различни сфери на материалната си и духовна култура. Това е общият извод, който се налага от прегледа на целия материал, свързан с историята и съдбата на тракийските племена до падането им под римска власт.

48. По въпроса за самобитната келтска култура, намерила израз главно в запазването на келтски религиозни вярвания, интересен материал се съдържа в статията на Т. Герасимов, Келтски култови фигури от България, ИАИ, XXIII, 1960, с. 164; същият, Следи от келтите в Разложкото поле, ИАИ, XXV, 1962, с. 89. Вж. още З. Радонов, Култови паметници в окръжния музей в Перник, Археология, VII, 1965, кн. 4, с. 48; Б. Геров, Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, II, с. 42. За разлика от Т. Герасимов и Б. Геров, които са склонни да считат ролята на келтския елемент и на неговата култура в нашите земи за твърде значителна, по-резервирано се изказва по този въпрос Хр. Данов, Древна Тракия, с. 436. Подобна резервираност проявява А. Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия, с. 105 сл.

49. Срв. И. Венедиков, Келтското нашествие в нашите земи през III в. пр. н. е. под светлината на археологическите находки, с. 86 сл. Относно келтския произход на обичая за погребване с колесница срв. Л. Ботушарова, Тракийско могилно погребение с колесница, ГНАМПл, II, 1950, с. 131 ; срв. и А. Милчев, Археологическо проучване на околностите на с. Алтимир, ГСУ, ФИФ, L, 5, 1957, с. 235.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *