Константин Иречек – История на българите

http://istoria.bg/booktext/trako-iliri-i-rimlyani

Написана през 1876г.

Трако-илири и римляни

Първобитните времена на Балканския полуостров тънат в дълбок непроницаем мрак. Какъв народ най-напред е пасъл стадата си по тракийските равнини, по ливадите на Косово поле, звуковете на какъв език най-първо са ехтели в скалистите проломи на Балкана, Шар и Пинд – за това историята мълчи. Ни едно предание, ни една сага не ни разказва за най-старото преселване на човешки род по тия страни; но изглежда, че най-старото познато нам население на полуострова при своето пристигане не е заварило там предшественици.

Напоследък могилните хълмове (tumuli), пръснати в грамадно количество по целия полуостров, обърнаха върху си вниманието на издирвачите като несъмнени паметници от дълбока старина¹. Това са конусовидни хълмове от различна височина, най-големите достигат до 20 м. Малко местности има, дето те да не изпъкват пред очите на пътешественика. Най-много се намират в Тракия, особено в околностите на Пловдив, дето се срещат надлъж покрай р.Марица. В тия места те отдавна са обръщали върху си вниманието на всички пътешественици: Verantius, Dernschwamm, Busbeck (всички от 1533 г.), Gerlach (1573 г.), Братислав (1591 г.), Blunt (1634 г.), Riccaut (1665 г.) и мнозина други споменават за тях; обикновено ги смятали за гробници; малцина само автори мислели, че те са насипани, за да посочват пътя зимно време. Около Одрин и покрай Южна Марица, както и по бреговете на Пропонтида такъв род могили не са редки. Твърде много ги среща пътешественикът покрай р. Тунджа и под южния склон на Балкана, в Казанлъшката розова котловина, в долината на Шипка, в овощните градини на Стара Загора (Железник). На север от Балкана има няколко по пътя от Търново за Русе, после при Шумен и между Ловеч и Плевен. Интересно е, че в XI в. една област в низината между Дунав, Балкана и морето се наричала „Сто хълма”². Надлъж по брега на Дунав се точат редица конусовидни възвишения на еднакво разстояние едно от друго. Също и по влашкия бряг се издигат подобни, но по-ниски хълмове. Няколко групи от тях се срещат в Софийската котловина, покрай р.Рила при с. Стоб и край Струма, близо до Кюстендил; многобройни са те в македонските равнини край Долния Вардар, дето са пръснати в околностите на Воден и Солун и особено изпъкват с грамадния си размер. Същото е в Тесалия. Дори в Херцеговина са намерени няколко. В Албания и в княжество Сърбия те са много редки; а на Косово поле и по планините на Западна Македония, до колкото се знае, съвсем ги няма; по голите варовити адриатически скали, дето плодородната почва спада към най-скъпоценните природни дарове, тия землени насипи се заместят от огромни камъни с различни знакове, каквито твърде често се срещат в Херцеговина, Босна и Далмация.

Ще бъде обаче безосновно да твърдим, че всички тия могили се отнасят към една и съща епоха, именно към дълбоко старинна епоха. Вероятно те били насипвани от различни народи, които са живеели там в различни времена. Повечето от тях принадлежат без съмнение на траките, чиито погребални церемонии Херодот нагледно описва. Когато умирал някой знатен тракиец, трупът му бил излаган цели три дни; при това принасяли в жертва разни животни, които изяждали след обилна със сълзи скръб за умрелия. После мъртвецът бивал или изгарян до пепел, или просто заравян в земята (и двата вида погребения били в употреба); над гроба била насипвана могила (χῶμα), при която се произвеждали бойни игри в чест на покойния³. Една римска императорска монета, намерена от д-р Вайзер в една могила под един череп, свидетелствува, че този обичай се пазел твърде дълго време⁴.

Впрочем не всички могили се отнасят към траките. Келти и славяни погребвали умрелите под подобни паметници. Българите ги означават с особени имена и разказват за тях предания, които и досега не са намерили своя събирач. Когато се строяла железницата през 1871г., няколко могили били разкопани от д-р Вайзер. В някои от тях се намерили съзидани от здрави тухли склепове, закрити отгоре с шистени плочи и съдържащи части от скелети, глинени и стъклени чирепи и ръждясали металични предмети; много обаче се оказали отдавна разграбени от иманяри⁵. Близо до Шипка вътре в една могила намерили един каменен склеп, в който имало скелет и при него лък и стрели. Малките хълмове между другото са служели още от незапомнени времена, също както и в наше време при Пловдив, за означаване на границите и твърде правдоподобно е, че и в първобитни времена те са се насипвали за тая цел. В старите сръбски и български грамоти от XIII и XIV в. често се споменава за могилите; така е в областта Браничево на Дунав, до Призрен, при Скопие и Щип⁶.

Изобщо почвата на целия полуостров, тъй да се каже, е покрита с археологични паметници от всички епохи. За тяхното съществуване в гръцките области е излишно да се разпростираме. В Сърбия се срещат селски хижи, в които подът е постлан с римски тухли; по дворовете и площадите на сръбските и българските градове много често се изпречват могилни камъни и капители от колони. Дори при един бегъл поглед върху сбирките на Белградския музей можем да забележим грамадните археологични богатства на тия страни. За съжаление поради невежество и користолюбие постепенно пропадат безброй скъпоценни старини; колко старинни изделия се унищожават от цинцарите – „куюмджии” (златари) с цел да добият материал за филигранови работи! Европейският пътешественик не може да научи за намерените старини, понеже обикновено престоява на едно място не повече от един или два дни; тук науката трябва да разчита на помощ от страна на туземците. За много находки споменава Стефан Захариев в своето твърде добросъвестно описание на малката Татарпазарджишка област⁷. Ще приведем само един пример: Захариев описва едно бележито място, което служило за жертвоприношения, при с. Балдьово в Средна гора. Там надясно, на един вулканичен конус, стоят развалини Гюргев град и под тях се отваря вход в една голяма пещера; наляво се издига високата Сънлива могила. Между двете височини в една тясна долина протича поток, при който лежи едно мраморно кълбо, тежко приблизително три центнера (около 150 кг); на него на две места е изсечена ръка с разтворени пръсти. Наблизо се зеленее дъбрава, в сянката на която расте, посветено на самодивите, благовонно синьо цвете (ресен). Там всяка година на празника Росалия (Троица) множество болни прекарват безсънна нощ, като лежат на чудесните цветя под открито небе, за да чуят самодивската присъда за своето здраве. И такива свещени места има твърде много.

След тия посочвания на най-старите археологични паметници ще се помъчим да съобщим за първобитното население поне онова, което вече достоверно се знае.

Най-старите жители на днешната българска земя принадлежали към трако-илирското семейство и се разделяли на две племена: източно и западно, тракийско и илирско. Към източното племе принадлежали траките, а също тъй може би македонците, които най-вероятно подобно на днешните албански пришълци в Елада твърде рано изпаднали под гръцко влияние; няма да сгрешим, ако предположим, че и пелазгите били техни съплеменници. Илирите и епиротите образували западното племе. Илирите населявали бреговете на Адриатическо море, от устията на р.По до р.Генус (Шкумба) в Албания; а страната на юг оттам до границите на елинските етолийци съставяла местожителство на епиротите. Между траки и илири съществувало такова родствено отношение, каквото между славяни и литовци или немци и скандинавци⁸.

Траките в сегашно време са напълно изчезнали; техни романизирани потомци са днешните румъни. От илирите и епиротите е останал само дивият коренен народ албанци, или арнаути (славян. арбанаси), на брой 1 300 000 души. Според издирванията на Хан от илирите всъщност водят рода си гегите в Северна Албания, а от епиротите – тоските в Южна⁹. Древната погранична река между илири и епироти Шкумба разделя и сега още техните потомци, геги от тоски. Разликата, която съществува между диалектите на двете албански колена, е значителна и освен това бележито е онова взаимно отвращение, с което се срещат албанците от север и юг.

Според мнението на д-р Фридрих Мюлер трако-илирите първи се отделили от общия индо-германски корен и като излезли от арменската планинска страна, заели Балканския полуостров. И така албанците са най-старият подир баските народ в Европа. Вече много по-късно отишли келтите на запад; подир тях следвали италийци и гърци, сетне германци и най-подир славяни, които според Фр. Мюлер последни се отделили от арийците.

Граници на тракийските жилища били: на запад Дрина, средното течение на Българска Морава и Горна Струма; на юг Егейско море; на север те достигали до Дунав, а на изток до Черно море. От многобройните тракийски колена гетите от времето на Херодот живели по северната страна на Балкана, по-близо до морето; в IVв. преди Р. Хр. част от тях преминали Дунава и основали там могъща държава. Западно от гетите, на реките Артаня и Ноя (Вит и Осъм), живели кробизите; после те отишли по-нататък на изток. Малкото коляно миси било разположено по р. Кебър или Киамбър (днес Джибра, Цибра). По-нататък на запад страната от Долния Искър до Дрин заемали трибалите. По-късно учените византийци пренесли тяхното име на сърбите. В римско време се споменават още малките народи: тимахи на Тимок и пиценси на Пек в днешна Сърбия.

Между тракийските колена, които живели на юг от Балкана, особено изпъквал войнственият и независим планински народ в Родопа, който у Херодот се нарича сатри (албан. satъr — меч), а у Тукидид меченосни дии (μαζαιροφόροι)¹⁰. По най-високите планини те имали прорицалище на Дионис с пророци, беси (βήσσοι) и с жрица, както в Делфи. По албански bessъa значи вяра, вярност; с това се обясняват името и народността на тия жреци. И сега още на Гьозтепе, един от родопските върхове, близо до с. Наиплие, се издигат развалини от големи каменни здания с мозаичен под и с надписи по стените; наблизо до тях има също тъй гробници с надписи, в които планинците намирали бронзови склепове, щитове, копия и сребърни монети¹¹.  Тая светиня на бесите споходил Александър Велики, когато отивал към Дунав; тя се споменава още през времето на Август. Името на жреците беси било пренесено отсетне на целия народ сатри. Бесите най-дълго от всички траки запазили своята народност. Запазил се е един двуезичен, гръцки и латински, надпис от времето на Траян, намерен на един час път западно от Татар Пазарджик, в който се споменава „vessi” и по гръцки „Βήσσοι”¹². Около 400г. епископ Никита Ремесиански (Бяла Паланка между Ниш и Пирот) проповядвал сред тях евангелието, а още в V в., когато другите тракийски племена били повечето романизирани, у бесите християнското богослужение се извършвало на родния им език. Още при Юстиниан бесите заедно с германските наемници и малоазийските и саври принадлежали към най-добрата византийска войска. Главният им град се наричал Бесапара, т. е. град на бесите. Неговото място сега се заема от планинския градец Баткун, южно от Татар Пазарджик. По-нататък на запад се срещат други стари развалини при Малко Белово, недалеч от изворите на Марица, дето сега свършва румелийската железница; тая местност, наричана Старо градище, по-рано била покрита с развалини. Захариев, който е известен като безпристрастен наблюдател, съобщава, че между тамошните българи съществува предание, което гласи, че древните жители на тоя град се наричали бешяфари; а тая дума няма друго значение освен „род на бешите”; фара на български, също както на македоно-румънски и албански, значи род¹³. Остатъците не само от бесите, но и от другите тракийски племена преживели още много векове славянската колонизация на полуострова.

Най-видно и мощно племе от траките били одрисите, смъртни врагове на бесите в басейна на Марица. Главни техни градове били Ускудама (днешният Одрин) и Друзипара (сега Каращиран). Заслужава да се споменат също и сапеите, които живели по крайбрежието на Егейско море срещу остров Тасос, около устието на Места. В долината на Струма се простирали жилищата на дентелетите около днешния Кюстендил, на медите (Μαιδοί) в околностите на Мелник и на одомантите недалеч от гр.Сер (Серес). Коралите живели на изток от бесите, долонките – в Тракийски Херсонес.

В Горна Македония, в областта на Вардар и Струмица, живели пеоните, чиито селища в V в. се простирали до морето при устието на Струма. На езерото Прасиас те живели в наколни постройки; съществуването на тия постройки е исторически доказано. У Херодот именно се среща следното твърде интересно описание на тия оригинални жилища¹⁴: „Посред езерото върху високи колове са поставени дървени свързани подове, до тях от сушата води само един тесен мост. Изпърво всички граждани задружно доставяли основните колове за тия подове; отсетне те въвели обичай да ги доставят така: всеки гражданин, когато ще се жени, бил длъжен да достави три кола. Те се добивали от планинската верига Орбелос. Но всеки взема много жени. И тъй те живеят по следния начин: всеки има върху подовете своя собствена колиба, в която живее, и една врата – капак на пода, която води надолу в езерото. Децата си те привързват с въже за крака от страх да не паднат във водата. Конете и работния си добитък хранят с риба; тя е толкова много, че всеки, като си отвори вратата и спусне с въже кошница, дълго не чака и я изтегля напълнена с риба.” Останки от тия езерни жилища на Стримон намерил в 1863г. младият френски археолог Deville. Ала не само на Прасиаския залив, но и навътре в страната старите трако-илири именно племето скиртони се занимавали с риболовство в надзерните си жилища. Дори славяните, които се преселили тук, заварили не само тоя начин на живот у туземците, но и сами последвали техния пример. На източния бряг на голямото Преспанско езеро се намира селото Наколци или Наколец, което се споменава още в 1334 година, като принадлежност на Трескавецкия манастир (близо до Прилеп). Наколците са без съмнение обитатели на жилища, построени на стълбове или на колове; изглежда че такива постройки по славянски се наричали наколие. Заслужава да се отбележи, че равнището на езерото значително се изменя според подземните отливи. Впрочем в българския градец Струга, дето Черни Дрин изтича от Охридското езеро, досега много къщи са построени на колове в реката; френският пътешественик Dumont недавна забелязал на тесалийските езера под Оса и Пелион къщи, построени на колове и служещи обикновено за нощуване на овчарите¹⁵. Сръбският писател Веркович разказва, че у българското племе пиянци (още в средните векове се споменава областта Пияньц, Πιάνιτσα), което живее в старата Пеония между Горна Струма и Брегалница, се запазило предание, че техните прадеди били преследвани от морски вили и големи води и че те „строили колиби над водата, в които спели”.

Между илирите бележити са горноиталийските венети¹⁶ и многобройните племена на морските разбойници в Далмация: истри, яподи, либурни, далмати, ардиеи и преди другите – автариатите на Бояна и Косово поле, най-храброто и многобройно илирско племе; тяхното име се запазило в названието на херцеговинската р. Тара. На изток от автариатите покрай Българска Морава живели дарданите.

Около Охридското езеро и в планинските долини на Дебър живели дасаретите, за които се говори у Страбон, че до такава степен били изтребени от келтските скордиски, щото страната им се покрила с неизмерими гори; Хан обаче намерил в Охрид един надпис, от който се вижда, че дасаретите живели в тая местност още през време на Римската империя¹⁷. Някои мислят, че от името на старите дасарети трябва да се произведе името на сегашното румънско племе месарети в Пинд.

От епирските и македонските племена ще споменем само долопите в Пинд и линкестите в Западна Македония. Македонците и епиротите рано се слели с гърците, които от стари времена оградили бреговете на полуострова с една почти непрекъсната верига от цъфтящи колонии.

Най-старо и най-важно свидетелство за характера и бита на траките намираме у Херодот¹⁸: „Тракийският народ е най-многоброен от всички, поне след индийците; според моето мнение, ако той имаше един господар, щеше да бъде непобедим и несравнено по-силен от всички останали народи. Но понеже няма никаква възможност някога да стане това, те остават слаби.” Те живели в градове и села, занимавали се със земеделие, а също и с рударство; ала като храбър и войнствен народ повече от всичко обичали войната и грабежа. Почти у всички племена човек могъл да срещне едни и същи нрави. Всеки тракиец имал много жени; у някои най-любимата се принасяла в жертва на смъртния одър на мъжа и се погребвала заедно с него. На девойките се позволязали много неща, но жените, които, се вземали с купуване, твърде строго се пазели. Когато се раждало дете, всичките му роднини се събирали и го оплаквали, при което напомняли всички несрети, що сполитат човека; този обичай се среща и сега още у македонските румъни. Ако някой умирал, погребвали го с радост и ликуваме и казвали, че той сега се ползува с пълно блаженство, понеже се избавил от всички злочестини. Те вярвали в безсмъртието на душата. Мъртвите понякога били изгаряни, понякога били заравяни в земята; когато била издигана могила, в чест на умрелия се произвеждали военни игри и дуели. Народът почитал Арес, Дионис и Артемида, а царете — Хермес; така поне туземните богове били именувани от гърците. Празникът на Артемида, която по тракийски се наричала Котис, Котито или Бендис, се ознаменувал с необуздани танци и игри. Траките обичали безделието и се отличавали с изкуството да пият вино. У траките и илирите бил много разпространен обичаят татуиране (рисуване фигури по тялото с игли и боядисването им); дори и в наши дни албанският войник си украсява ръцете, а понякога и гърдите по такъв начин¹⁹.

От трако-илирския език са запазени незначителни останки у древните писатели; тая липса не се попълня дори и с грамадния брой запазени лични и местни имена. Хан сполучил да обясни много стари названия с помощта на албанския език, с което тъкмо се доказва както произходът на албанците от трако-илирите, тъй и родството между траки и илири. По-горе бе вече говорено за значението на имената сатри и беси. Ще приведем още няколко примера:  Далмация или Делмация = страна на овчарите (дельея — овца, дълмуар — овчар), Delminium = овче пасище (дельминъа), Dardania = страна на крушите (дардъа, множ. дардене = круша) и наистина тая страна изобилствува с диви круши; Cordio = хълм (кодръа, оттук също е името на гр. Скодра, Шкодра), Dimallon = две планини (ди, маль); планина Бора в Македония, боръа = сняг (и сега още в Албания има планини, които носят това име). Към примерите на Хан ние можем да прибавим един нов : името на босненската р. Лим изглежда, че отговаря на албанското Люм-и = река.

Тук можем да споменем още за някои опити на старите траки в областта на изкуството. Най-точни сведения за това за жалост не можем да приведем, защото досега, доколкото знаем, не съществуват никакви снимки. Пътешествениците Хан и Зах са намерили в 1858 г. на една мъчно достъпна скала в Прилеп, в знаменитата кула на Марко Кралевич, груби и неумели изображения на конници с наведени копия, на бикове, рогачи и различни йероглифни знаци, които били изсечени в стените на много пещери²⁰.  Подобни изображения Вилкинсон е срещал и в разни места из Херцеговина. Също тъй по върховете на Балкана тук-там се срещат изображения на змии, мечки и други животни. В Родопа, близо до с. Иланджи, в едно пустинно място, наричано Търло, се намира оригинално писмо, написано на две успоредни, близки една до друга скалисти стени около едно старо гробище²¹. Няма никакво съмнение, че тия груби паметници в Македония, Херцеговина, на Балкана и в Родопа са произведения на най-старите жители на тия страни; те във всеки случай са по-стари от времето на римското владичество и славянската колонизация и изобщо се отнасят към дохристиянската епоха.

Единствен опит да се съединят разединените тракийски област в една държава бил направен от одрисите. Одриският княз Терес съединил около 450г. преди Р. Хр. повечето племена в една обширна държава, която предал на своя син Ситалк, добре известен от гръцката история. Севтес, приемник на Ситалк, заповядвал над цялата страна – от Дунава до Егейско море и от Босфора до околностите на София; над другите колена, които живели по-нататък на запад, имали надмощие тогава трибалите. Но след неговата смърт държавата се разпаднала и отделните области си възвърнали предишната свобода, за да се унищожават взаимно помежду си в отчаяни племенни разпри. Филип II Македонски след кръвопролития борба покорил илирите и траките до Дунав и основал няколко македонски колонии в Бесапара (Баткун), Филипопол (Пловдив), Кабиле (Ямбол) и пр. Голяма част от войските на Александър Велики съставяли трако-илирите. През време на борбата на диадохите отново се възобновили племенните разпри. Одрисите се борили не само с бесите, закоренели техни врагове, но също и с гетите; илирите и дарданите непрекъснато правили нашествия в Македония, а автариатите изблъскали част от трибалите зад Дунав.

В III в. преди Р. Хр. в днешна Босна се появили келтите; за тях, разбира се, не било мъчно да опустошат и съвсем да ограбят крайно отслабналия по вината на самите туземци полуостров. Под южния склон на Хем, в Казанлъшката розова долина, между Балкана и Средна гора, от тях била основана могъща държава с главен град Тиле; името му и досега се е запазило в названието Туловско поле, което се дава на котловината, в която лежи Казанлък: От Тиле в продължение на 66 години (279—213 г.) те безпокоели тракийските планинци между Дунав и Егейско море, също както и елинските търговски републики при Понт и Пропонтида²².  По-дълго време, отколкото в Тиле продължавало владичеството на келтските скордиски в Босна. Множество туземни племена били съвсем изтребени от тия пришълци. В началото на II в. преди Р. Хр. в местността около Долни Дунав се показали бастарните (според Цайс народ от германски произход), повикани от Филип III Македонски против римляните; те преминали Дунава и водели жестоки войни с траките и дарданите. В същото време преминали Дунава някои племена от скитите и се разположили по равнините на Източна България. Нито Херодот, нито Тукидид нищо не говорят за тяхното съществуване по тия места; само Страбон споменава за живеенето им отсам Дунав.

През времето на Втората пуническа война на полуострова се явяват римляните. Два века и половина трябвало те да се борят, за да завладеят трако-илирските земи. Отчаяна била съпротивата на илири, скордиски, панонци; много кръв била проляна, докле тракийските племена се подчинили на римското иго. Дарданите и траките били покорени след осемгодишна борба (78—71 г. преди Р. Хр.). В тая война паднал Апий Клавдий в Родопа; Кай Скрибоний Курион проникнал до Дунав и след тригодишна борба бил удостоен с триумф; М. Лукул разбил бесите в техните планини, превзел гр. Ускудама, отсетне Адрианопол (Одрин), покорил гръцките колонии при Черно море и с триумф завършил войната²³. Най-могъщият от тракийските князе – Котис, господар на одрисите, бил причислен към подвластните римски владетели. Но с това далеч не била завършена планинската война в Хем и Родопа. Докато в Същинска Тракия бил оставен туземен княз, задължен да плаща данък, страната между Дунав и Хем била покорена от М. Крас и превърната в римска провинция (29 г. преди Р. Хр.), която била наречена „Moesia” по името на племето мези (миси), които живели в нея и след отслабването на трибалите стоели начело на западните траки. Тракия едва при император Клавдий (в 46 г. сл. Хр.) била превърната в римска провинция; но и тогава предишните наредби не били отменени у планинците на Хем и Родопа²⁴.

Границите и обемът на новите провинции не били всякога еднакви. Moesia се простирала надлъж по Долна Сава и Дунав от Дрин до морето и достигала навътре в страната на запад до Шар, а на изток до полите на Хем²⁵. Частта на запад от Киабра (Kiabros или Cebrus), сега Джибра, се наричала Moesia superior и заключавала в себе си средиземна Дардания с градове Naissus (Ниш) и Ulpiana (Липлян на Косово поле); а източната част – Moesia inferior. След загубата на Траянова Дакия в Трансилвания и Влашко новата Дакия била устроена в Мизия към края на III век.

Thracia се простирала от Понт до Неста (Mesta) и от Егейско море до северните поли на Хем; първоначално към нея се отнасяла и Софийската котловина.

Според новото разделение на империята от Диоклетиан (297 г.) полуостровът се разпадал на два диоцеза. Diocesis Thraciae включвал в себе си шест провинции : 1) Thrazia с градовете Philippopolis и Berrhoea (Стара Загора); 2) Haemimontus с градовете Hadrianopolis и Anchialos; 3) Europa с градовете Heraclea (Perinthos), Selimbria и Gallipolis; 4) Rhodope c градовете Aenos, Traianopolis (живописни развалини при Дедеагач), Maximiniapolis (останки при Гюмюрджина) и зад Хем, 5) Moesia inferior c градовете Marcianopolis (развалини при Девня, близо до Варна), Nicopolis ad Haemum (Никюп при Търново), Novae (при Свищов) и Durostorum (Силистра); 6) Scythia, днешна Добруджа, с градовете Tomi (до Кюстенджа), Noviodunum (Исакча) и Troesmis (развалини в Иглица, при Мачин). Вторият диоцез се наричал при Диоклетиан Diocesis Moesiarum, при Константин – Diocesis Daciae и включвал в себе си в IV в. следните провинции : 1) Moesia superior Margensis, в днешна Сърбия с градовете Viminacium (развалини при Костолац) и Singidunum (Белград); 2) Dacia ripensis от Тимок до Вит с главен град Ratiaria (днес Арчар при Видин); 3) Dacia mediterraneaс градовете Serdica (Средец или София), Naisus (Ниш) и Pautalia (Кюстендил); 4) Dardania c градовете Scupi (Скопие) и Ulpiana; 5) Macedonia; 6) Thessalia; 7) Aehaia (древна Гърция); 8) Praevalis в Албания с гр. Scodra (Скутари); 9) Epirus nove (северната част); 10) Epirus vetus (южната); 11) Creta. Първият диоцез се намирал под ведомството на префекта praetorio orientis, вторият — под префекта praetorio illirici. За граница между изток и запад служили тогава р. Неста, Рилският гребен, „Succi” (Траянови врата) и Вит²⁶. Отсетне в тая провинциална уредба са ставали различни промени; така например от Македония била отделена нова провинция – Macedonia satutaris c главен град Stobi, чиито развалини се виждат при вливането на Черна във Вардар. Но, изобщо казано, границите не са се изменяли до VI век.

Напълно ясно е, че непрекъснатите войни крайно обезлюдили цялата северна част на полуострова. По малобройното си население тя без съмнение приличала на опустошената при римляните Гърция. Римляните основали там много колонии, напр. в Мизия: Ulpia Ratiaria, Ulpia Oescus (при устието на Искър), Novae, Nicopolis ad Jatrum, Troesmis [при Мамин]; в Македония: Colonia Augusia Julia Philippi (при Серес), Byllis в Епир, Nicopolis ad Nestum (Неврокоп в Родопа), Develtum (при Бургас). Туземният елемент отстъпил място на чуждестранния. Скоро на полуострова се сблъскали двата главни езика на Римската империя: латински и гръцки; тук била границата между Изток и Запад. Латинският език придобил право на гражданство в северните области: в дунавска България, Сърбия и Босна, а на юг, особено в Източна Тракия и Южна Македония, се употребявал гръцкият език, както това личи от надписите. Романизирането на туземците тръгнало бързо. В IV в. Никита, епископ ремесиански, писал по латински. Епископите на Марцианопол употребявали латински език в преписката си с Халкедонския събор и с византийските императори. От донесението на гърка Приск, който в V в. преминал през целия полуостров, се вижда, че навред официален и делничен език бил латинският²⁷. В VI в. ние срещаме навътре в страната много местности с романски названия: Lupifontana, Spelunca, Gemelli munte, Ferraria, Julio Valle, Mauro Valle и дори върха на Балкана Calvomunte²⁸. От смесването на латински език с туземни елементи се образувал малко по малко нов език – румънски, който заимствувал много неща от трако-илирския, особено членовете в края на имената.

На полуострова се намира богат материал да се обрисува гражданският живот в Мизия, Тракия, Македония и Илирия през време на римското владичество: развалини от големи градове, следи от големи пътища, безбройни надписи и богати археологични находки, които красноречиво свидетелствуват за едно значително развитие на местната промишленост и търговия; за жалост повечето от всичко това още не е описано и решително не е известно.

Трако-илирската раса винаги се отличавала с необикновена енергия и безпокойна страст към война, но повечето пъти била на служба у другите народи и действувала по-скоро в интерес на по-слабите си съседи, отколкото да закрепи своята собствена мощ. Служейки под знамената на Александър Велики, трако-илирските планинци покорили Азия за гърците. През римско време смели илири нееднократно след бляскави военни подвизи достигали до римския престол. И в ново време най-добра защита на слабата Порта са пашите и войниците-албанци, съплеменници и потомци на ония илирски и епирски воини, начело на които Александър завладял персийското царство; на ония воини, с които епирският цар Пир, любител на приключения, искал да отнеме Италия от римляните и картагенците; на същите ония воини, от броя на които прости ратници смело си пробивали път към престола на всемирната римска монархия.

Най-подир ще се докоснем до спорния въпрос: били ли са славяните първобитни жители на полуострова? Учението на автохтонията на южните славяни досега още не е изчезнало съвсем; ала привържениците му не са съгласни помежду си. Поляците Лелевел и Беловски смятат за славяни всички тракийски племена; русите Бутков, Савелев-Ростиславич, Чертков мислят, че първобитните жители на полуострова били само отчасти славяни; архиепископ Филарет, архимандрит Леонид и немският издирвач Куно²⁹ твърдят, че славяните открай време живеели там, ала смесени с други раси. Павел Йосиф Шафарик в своето съчинение „Über die Abkunft der Slaven” (1828 г.) предполага, че славяните заедно с траките и епиротите населявали полуострова от незапомнени времена. А в главното си съчинение „Slovanské Starožitnosti” (1837 г.) той смята за възможно, че след изгонването на славяните от Маджарско някои родове се отдалечили в планинските области на Илирия и Тракия³⁰, но при това забелязва, че едно само сходство на имената (други доказателства в полза на славизма на траките няма) никога не може да бъде мощно доказателство за кръвното родство на народите; така например той оспорва всяка свръзка между тракийските кробизи и руските кривичи³¹. От южнославянските писатели защищават първобитността на славянския народ българите Берон, Раковски, Захариев и сърбите Хаджич, Веркович, Милоевич и други. Те вършат това с такова усърдие, като че ли оборването на тяхното учение ще има за резултат края на южните славяни и унищожаване на народните им права. Ако народната чест и народната слава зависеха само от това, имал ли е народът в отечеството си предшественици, които са говорили на друг език, или не, тогава ще трябва например първи северноамериканските учени тържествено да провъзгласят индийците за прадеди на англо-американците!

Най-сполучливо от всички е разгледал тоя въпрос българският учен Марин Дринов, професор в Харковския университет, в своето издирване на руски върху заселването на славяните на Балканския полуостров³².  

Нека разгледаме сега доказателствата на трако-славянската теория. Местните названия Mila reka, Vratzista, Verzana и др. трябва предварително да отстраним, понеже те са възникнали едва в VI в., когато етнографските отношения на полуострова са претърпели вече значителни изменения. Другите пък аргументи се основават на едно смешно изопачаване на географските имена. Тракийските кробизи се смятат за кривичи, коралите за хорали, бесите за бяси, пелагонците за поляни, одрисите за оботрити, долонките за доленци (жители на долините), мизите за мужи и дори за мазовии, линкестите за ляхити³³ и най-сетне трибалите за древляни. Имената на реките: Стримон произвеждат от полското Strumien (поток), Барг от славянското бряг; Нестос сравнявали с името на руската Мста. Имената на градовете: Doberos произвеждали от старославянското дьбръ (долина, клисура); Билазора се обяснява като Бяла зора; Ускудама като узко-дом.

При такова странно изопачаване много имена получават, както изглежда, славянско значение, но тоя начин е неизмеримо далеч от критичната филология.

Защитниците на трако-славянската теория измислили, че кробизите уж преминали към северната страна на Дунава, за да се поселят на Далечния Север в Русия под името кривичи; за такова преселение, разбира се, нито дума не се говори в изворите. За същинското значение на името беси ние споменахме по-горе. Някои се опитвали да го произведат от славянското бяс, а Филарет и Леонид дори твърдели въз основа на известията за християнството на бесите, че славяните били вече християни в V в. и пишели на свой език. Досежно имената на реките трябва да не изпускаме из предвид, че славяните, дето са отивали, навред са заменяли чуждите имена със свои, които звучат подобно за тях; същото се е случило с имената на Места и Струма. Впрочем коренът sru е общ за всички индо-германци³⁴.  

Неоснователността на тая теория най-добре излиза наяве в името Bylazora (Βυλαζῶρα). Тоя град лежи в Горна Македония, на Вардар, на мястото на днешния Велес, и за първи път се споменава около 216 г. преди Р. Хр.³⁵. Мислят, че това название трябва да е чисто славянско: бяла зора. Наистина странно название! Според нашето мнение положително е непонятно как е могла да възникне мисъл да се даде на града такова поетично название. При това обикновено зората бива само червена. Ще прибавим още важния филологичен аргумент: по български от незапомнени времена се е казвало само бяла зора, а не била зора. Същинското значение на думата трябва да търсим в албанския език. На този език ura, ure е явно втората съставна част на думата Bylarora и значи мост; и Хан съвсем вярно забелязва, че, както изглежда, самата природа е отредила мястото на днешния Велес за мост през бързотечния Вардар и че такъв трябва там да е съществувал от онова време, когато човек почнал да строи мостове. Византийците и новогърците наричат Велес, албан. Вълъс — Βελεσσός, у турците той просто се означава с името Кюпрюлю, от кюпрю – мост³⁶.

В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е недоразумение, произлязло при четенето на древните писатели поради незнание на историята. Например старославянският преводач на Зонара нарича даките сърби; а във византийската хроника на Малала се чете, че народът на Ахилес по-рано се наричал мирмидонци, а в това време българи³⁷.

---

¹ Вж в Mittheilungen der anthropologischen Geseilschatt in Wien (1871) статиите на Hochstetter’a (93—100) и Βοué (156—158).

² Кедрин 2, 594 (Εκατόν βουνοί).

³ Херодот 5, 8. Място досега незабелязано, ала твърде важно за историята на могилите.

⁴ За жалост надписът не може вече да се чете (Mittheil. der anthrop. Gesellsch. in Wien, II, 96).

⁵ Dr. M. E Weiser, Thracien und seine Tumuli, ibid.; ср. ст. на Hochstetter’a и Boué, I. c.

⁶ Даничич, Pjeчник из книжевних старина србских, под дум. могила. Грани­цата на село Купелник до Призрен минавала в 1348 год. „у Теклину могилу“ и „мегю беле могиле“, а в 1381 год. границата на село Ленитковце в Браничево до­стигала до определено място „на могиле“. В грамотата на българския цар Кон­стантин (1258—1277) се споменува една могила при Скопие (Safarik, Pamdtky, 2 изд. 24). Д в грамотата на господаря Констангина (1388) се посочва „могила код друма“ и една граница „до могиле ко]а je мегю оба пута“ при Щип (Гласник, 24, 268).

⁷ Стеф. Захарiев, Географико-историко-статистическо описаже на Татарпа- зарджишкатата кааза. Bieннa 1870.

⁸ Dr. F. Muller, flllgemeine Ethnographie, Wien 1873,60. В най-ново време Dr. Fligier, Zur praehistorischen Ethnologie der Balkanhalbinsei (Wien, Hoelder, 1877, 65 стр.) разглежда най-старата етнография на Балканския полуостров. Той заключава, че илирите по своя произход рязко се различавали от траките. Първите, като били изтикани от траките от източната част на полуострова, се преселили в Италия, дето потомците им отпосле се явяват под името япиги и венети. А траките, спо­ред мнението на Флигиера, спадали към трако-фригийското семейство, към което се отнасяли много обитатели на Мала-Азия: фригийци, лидийци, кападокийци и др.: от всички клонове на това семейство сега остават само едни арменци. Авторът влиза в големи подробности, когато говори за Гърция; разглеждайки местни, лични и митологични имена от различни области, той идва до заключение, че доелинските им обитатели били една част от илирийски произход, друга от трако-фригийски (вж. рецензията на К. Нос. Иречек в Casopis Ceck6ho musea, 1877· 408).

⁹ G. v. Hahn, fllbanesishe Studien, II, 218.

¹⁰ Herodot. VII, 111 ; Thuc. 11, 96. Hahn, fllb. Stud. I, 242. M. Дринов, Заселенiе Балканскаго полуострова Славянами, Москва 1873, 8, 4. W. Tomaschek, (Jeber Brumalia und Rosalia nebst Bemerkungen iiber die Bessischen Volksstamme (вж. Dr, Konst. lireček, Heerstrasse ‘etc. p. 39).

¹¹ Захарiев, 72, според устни предания, сам той не е бил на мястото.

¹² Същият 78 и на таблица № 15. Силно повреден,

¹³ За рудничарството у бесите вж. Heerstrasse р. 39, за местоположението на Бесапара вж, моето обширно разсъждение пак там, р. 37; Бешяфара: Захариев 56; ср. Дринов, Заселенiе 30. Пaра отговаря на санскритското puri (град) и гръц­кото πόλις· За fara cp. Miklosich, Alb. Forschungen, II 25 (Wien 1871).

¹⁴ Herodot. V. 16.

¹⁵ Вж ст. на Иречек „Jezerni osady v star6m Bulharsku, в Časopis Čes. musea, 1875, p.     437 и известието на A. Dumont в Revue archéoI. 1868 (D6c. p. 412). Bepкович, Описанiе бьiта македонскихъ Болгар. Москва 1868, стр 21.

¹⁶ Fr. Muller, op. cit. 170.

¹⁷ Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin и np. 350.

¹⁸ Herodot. V, 3.

¹⁹ За бита на траките cp. Roesler, Romanishe Studien (Leipzig 1871) 53 сл. и Forbiger в Pauly, Realencyclopaedie, VI, 2 стр. 1892.

²⁰ Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд. 177.

²¹ Захариев, 72. Някои от тия знакове ibid, на табл. № № 11, 12. Според Захариева (60) в Баткунския манастир изкопали каменни плочи с ваяния, които изобразязат безоръжни конници с шапки, подобни на българските, на голи коне. На някои личат следи от гръцки надписи, на една .. νος υ. Κοτυος; на друга πολίν αποίκ · · · βησσοι . .· Имената Котис и Бесси свидетелствуват за старинността на тия скулптури. Ние не знаем, приличат ли те на образите, изсечени на скалите.

²² За местоположението на старото Тиле вж. моята ст. „Туловско поле“; на немски в Sitzungsberichte d. Kgl. boehm Gesellsch. der Wissenschaften, 4 дек. 1876 и Heer­strasse etc. p. 152.

²³ Eutropius VI, 2 и 10; cp. Mommsen, Rom. gesch. (2 изд ) III, 284.

²⁴ Списък на прокураторите и легатите pro praetore в Тракия у Albert Du­mont, Inscriptions et monuments figurfes de la Thrace. Paris 1877, 72-76.

²⁵ При Адриана границата между Мизия и Тракия била при село Хотница или Охотница, 2 часа северозападно от Търново, както показва интересният надпис от 136 г. сл. Р Хр., който там бил намерен и сега е пренесен в манастира св. Тройца при Янтра. Напечатал го г.Славейков в българското списание Български книжици, Цариград 1859, 414; също у Mommsen’a, Corpus inser. lat. Ill стр. 992 (cp. стр. 141),

²⁶ Th. Mommsen, M6m. sur les prov. Rom jusq. V siecle, в Revue archéol. 67.

²⁷ Priscus ed. Bonn.

²⁸ Procopius, De aedif. I. IV ΚαλβομοΟντις, Theophylactus Simocatta 98.

²⁹ J. Cuno, Forschungen im Gebiete der alten Voelkerkunde, I Die Skythen. Ber­lin 1871.

³⁰ Шафарик, Sebrané spisy I. 288.

³¹ Ibid. I, 516.

³² Op. cit. 26—40, дето също е събрана цялата литература по тоя предмет.

³³ Авг. Беловски, писател, който заслужава уважение, открил (Wstep krytyczny do dziej6w Polski. Lwow 1850) първобитната родина на поляците при Охридското езеро. Той мислел, че Ляхитите (линкестите) били изгонени в III в. от келтите зад Дунава и там основали дакийската държава; царя Биребиста смятал за Лешко II, Децебал – за Семовит и т. н.

³⁴ Miklosich, Lexikon palaeoslovenicum под дум. струя: санскр. sru fluere, лат. rivus, келт. sruth, старо-нем. stroum, литов. srava и пр. Оттам са названията, срѣщани на полуострова: Sirmium, Sermius, сегашната р. Стрема при Пловдив и др. От този корен думата струга.

³⁵ Polybius, V, 97.

³⁶ Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд. стр, 166. Лз не се наемам да реша, произхожда ли славянското Велес от първата част на името Βυλαζώρα (вилаз).

³⁷ Τώυ λεγομένων Μυρμιδόνων τότε νυνί δέ Βουλγάρων (Malalas, ed. Bonn. 937) В старобългарския превод „тогда Мирмидонесъ, нинѣ Блъгаре“. Дринов (Засел., 6), 174) не забелязал, че тия думи се намират в оригинала. Малала живял през 474—527 г.; ала хрониката му е дошла до нас в много развален вид.