История

В Уелс – древната страна на келтите

https://www.standartnews.com/svyat/v_uels__drevnata_strana_na_keltite_-269173.html

От: Failed to load user – 10 януари, 2015 Копирано от standartnews.com

Кардиф е най-младата европейска столица

През септември 2014 г. с по-малката ми дъщеря Анна-Мария тръгваме към една от четирите основни части на Великобритания – древната земя на Уелс. Тя е приета за студент в престижния университет на нейния главен град, Кардиф, и аз я изпращам дотам. Горд съм, но и ми е мъчно, че ще бъде на хиляди километри от дома. Кацаме в Лондон и после поемаме към югозападната част на острова.

В III в.пр.Хр. по-голямата част от територията на Европа е заселена от племената на келтите. Днес техни наследници са оцелели най-вече по перифериите на Британските острови – в Уелс, Шотландия и Ирландия. Названието на британския югозапад идва от племето на вълците, както някога наричали келтите. Името навлиза в английския език, а уелсците наричат страната си Кимру, идващо от келтската дума за „съотечественици“. Именно оттам произлиза латинското Камбрия, макар записаната от средновековния историк Халфрид Монмутски легенда да разказва за някакъв митичен крал Камбер.

Дошлите през I в. римляни заварват Уелс, поделен между племената на селурите и ордовиките – най-мощни сред тукашните брити. Покорявайки ги, италийците издигат в Южен Уелс редица крепости като Маридунум и Силурум, където е запазен величественият амфитеатър. Те разработват тук и златни рудници, а кохортите се придвижват на север. В 410 г. обаче римляните са принудени да се изтеглят от цяла Британия и там се появяват множество кралства на романизираните брити.

Тяхната разпокъсаност позволява на острова да проникнат нови агресори – дошлите от континента англи и сакси. По-голямата част от него бързо е завладяна, но келтите се укрепяват в гористите райони на Северна Англия и Уелс. Накрая остават само тези от най-западната част, от Кимру, но и те трябва да се оттеглят в своите диви планини. Жестокото нашествие много образно е описано през 540 г. от историка Хилд Премъдри.

В VIII в. между келти и англосакси е създадена ясна граница, белязана от т. нар. Вал на крал Офа. В Уелс се формират три често враждуващи кралства – Гуинед на северозапад, Дехебарт на югозапад, Поуис на изток и север. Начело обаче са главно представители на владетелския род на Родри Велики. Иначе страната е свързана от единното културно наследство, както и от общия Законник, съставен от Хивел Добрия.

Всичко на острова изглежда уредено, когато през 1066 г. се стоварва страшният удар на водените от Вилхелм Завоевателя нормани

Уелските кралства цели векове се съпротивляват, водени от национални герои като Оуен Гуинед, Рис ап Грифид и Лливелин ап Йорверт, обединили по различно време страната. За последен път тя е единна при Лливелин ап Грифид, който през 1282 г. е убит от крал Едуард I и Уелс е изцяло покорен.

За да контролират територията, англичаните издигат яки каменни замъци като Карнарвън и Конуи. Последното голямо въстание на уелсците е от края на XIV в. и е оглавявано от Оуен Глиндур. После обаче те се реабилитират по невероятен начин. В 1485 г. английския трон е зает от династията на Тюдорите, която е от уелски произход. Неин представител е великият Хенри VIII (1509-1547), който окончателно оформя със закон сливането на келтската страна с Англия.

Днес Уелс е неразделна и просперираща част от Обединеното кралство. Наследникът на британската корона пък от XIII в. насам носи титлата „Уелски принц“, като днешният, Чарлз, е 21-и по ред. А през 1955 г. неговата майка кралица Елизабет II обявява Кардиф за главен град на Уелс, с което той става най-младата столица в Европа.

Още на следващия ден след пристигането се впускам по неговите улици. След шумния и напрегнат Лондон, Кардиф ми се вижда спокоен рай. Неговото уелско име е Кардид, а табелите вече навсякъде са на двата езика – английски и келтски.

Римляните вдигат първата крепост тук през 75 г. а след идването си норманите строят здрав замък. Кардиф е тихо провинциално градче до 1830 г., когато маркизите Бют наследяват земята и започват строеж на голямо пристанище. През 1913 г. то вече е най-голямо в света и оттам Великобритания изнася своите прочути въглища. По-късно това производство рязко спада, доковете опустяват и днес Кардиф има главно административни и търговски функции.

Всъщност в него са оформени два центъра. Единият е по-нов и е свързан с промишления възход от XIX в. около пристанището. Аз обаче съм силно впечатлен от стария център, образуван от сгради във викториански и едуардов стил, с широки улици и просторни зелени паркове. Посещавам най-старата църква в града, посветена на св. Йоан Кръстител. Първо тя била параклис към грандиозния храм на Св. Богородица. След унищожаването му през XVII в., оцелялата част е преустроена в нова църква.

После стигам до най-представителните сгради в уелската столица – Кметството, Националния музей и, разбира се, Университета, където ще учи моята Анна-Мария. А недалеч се извисяват кулите на Кардифския замък, разположен в прекрасния Бют-парк. Но тъй като средновековните крепости са моята страст, аз ще разкажа за него отделно.

Легендата за император Магнус Максимус

Средновековната уелска повест „Съня на Максен“ разказва красива история за римски император и неговата любима, дъщеря на местен вожд. Възможно е Магнус Максимус да е бил действителна личност, служил като офицер през последните години на римската окупация на Британия.

Измамата на крал Едуард I

През 1282 г. английският владетел приема условието на местните феодали да станат негови васали, ако принцът на Уелс е раждан там и не говори английски. На 7 февруари 1301 г. той обявява за такъв сина си Едуард II, който е роден в замъка Карнарвън и не говори английски, тъй като е бебе. Така се слага началото на поредицата уелски принцове.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *